Приемане и отказ от наследство

Приемане и отказ от наследство


1. Приемане на наследството
Домашните наследници (heredes domestici), в категорията на които били включени подвластните на наследодателя и освободените чрез завещанието му роби, придобивали наследството по право в момента на откриването му.
Всички останали наследници, за да придобият наследството, трябвало да го приемат. Волеизявлението по приемане на наследството в този случай може да бъде направено по 3 начина:
1) тържествено волеизявление на волята на приемане, направено пред свидетели (cretio)
2) мълчаливо изявяване на волята на приемане чрез разпореждане с наследствените имоти (gestio pro herede)
3) изрично, но неформално изявяване на волята на приемане (nuda voluntas)

> приемането на наследството не можело да става под условие или срок
> приемането на наследството трябвало да изхожда от дееспособно лице
> ако наследникът бил недееспособен, необходимо било съгласието на настойника или попечителя, а ако бил подвластно лице – съгласието на главата на семейството или господаря
> не можели да придобиват наследство по закон недостойните наследници
> за придобиване на наследство по закон са важали установените от законодателството на Август ограничения по отношение на нежените и бездетните
> наследникът по Юстиниановото право е можел, ако иска, да заяви в 30-дневен срок, че ще приеме наследството по опис; описът е трябвало да бъде извършен в срок от 60 дни; в такъв случай наследникът е отговарял за дълговете на наследодателя само до размера на наследството
С приемането на наследството наследникът ставал продължител на личността на наследодателя и встъпвал в правното му положение, като ставал носител на правата и задълженията му.

2. Отказ от наследство
Тъй като домашните наследници придобивали наследството в момента на откриването му, те го придобивали дори и тогава, когато не желаели да го приемат. Според цивилното право те не можели да се откажат от наследството. Преторът обаче им дал такава възможност – докато още не са се намесили в наследствените работи, да се откажат от него, въздържайки се от приемането му. Тази възможност била използвана от наследниците най-вече тогава, когато наследството било обременено с големи задължения и активът му бил по-малък от пасива. Право на отказ от наследството не са имали само освободените чрез завещанието от наследодателя роби, които поради това са се наричали необходими наследници.
Кредиторите на наследодателя са имали правото да запитат домашните наследници дали смятат да приемат наследството, защото продължителното оставяне на въпроса за приемането на наследството висящ можел да им навреди. Наследникът имал срок от 100 дни да отговори на кредиторите. Ако не отговори в този срок, губи правото си да приеме наследството и имотите остават за кредиторите, за да ги продадат.
Ако наследникът е несъстоятелен, съгласно едикта, кредиторите могат да поискат наследеното му имущество да се държи отделно от имуществото на наследника и от него да бъдат удовлетворени първо те, а после кредиторите на наследника.


3. Принципи
Най-близкият агнат, призован към наследяване по Закона на Дванадесетте таблици, можел да отстъпи чрез in iure cessio наследството, преди да го е приел, на друго лице.
Ако лицето, което е призовано към наследяване, почине, преди да приеме наследството, неговите права върху наследството му не преминават върху наследниците му. Юстиниан изменя това положение, като постановява, че ако смъртта настъпи не по-късно от една година след откриването на наследството, наследниците на починалия могат да приемат вместо него. Това се нарича трансмисия.
Ако някой умре и не се яви никой, който да приеме наследството му, от времето на Август наследник става държавата. Тя е трябвало да изпълни всички завети, които е направил покойният. Държавата е приемала наследството само, ако то е състоятелно. В противен случай то остава на кредиторите като вакантно и те го продават.
Ако наследникът се е провинил тежко към наследодателя, държавата му отнемала наследството и приемала ролята на наследник.

4. Акресценция и кадуцитет
Акресценцията е нарастване на дела на някои сънаследници с дела на други сънаследници, които не желаят или не могат да приемат наследството.
Акресценцията става независимо от волята на този, чийто дълг се увеличава. Тежестите (например заветите), които завещанието налага върху дяловете на лицата, които не са станали наследници, не преминават върху дяловете, към които първите дялове преминават. (Пример: Назначавам за наследници А и Б. Възлагам на А да брои 1000 лв на В. А се отказва от наследството. Б обаче не е длъжен да плати 1000 лв на В.).
Акресценцията не се прилага в 2 случая:
1) ако едно лице не може да приеме наследството, понеже е неженено или бездетно
2) ако едно лице не може да приеме поради причини, настъпили след съставянето на завещанието
В тези 2 случая частта, останала свободна, се разпределя между тези сънаследници, които имат деца, а ако такива няма, остава за държавата. Тук нарастването става само по желание на тези, чиито дялове нарастват, и става заедно с тежестите. В такъв случай говорим за кадуцитет.