Homepage > Гражданско право - обща част > Дееспособност на физическите лица – понятие и степени

Дееспособност на физическите лица – понятие и степени

Разграничението между правоспособността и дееспособността се прави сравнително късно. Не е познато на Римското право, нито на Средновековното право. У нас разграничаването на двете понятия става още в ЗЛС в чл. 1 и 2 – 5.[i]

Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира било чрез унищожаване на сделката по 27 ЗЗД,[ii] било с нищожност по 73, ал. 3 СК.[iii] Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са непълнолетни или поставени под запрещение).

Връзката между дееспособността и правоспособността се изразява в следното:

1.Правоспособността е предпоставка за съществуването (наличието) на дееспособността. Ако бъде ограничена правоспособността на едно лице, това фактически води и до стесняването и на неговата дееспособност.

2.Правоспособността е и граница за дееспособността. Това най-ясно личи в хипотезите, свързани с юридическите лица. В чисто времеви аспект правоспособността предшества дееспособността. Т.е. правоспособността може да съществува и без дееспособността, но обратната хипотеза не е възможна.

3.Освен в хипотезите, когато лицето се лишава от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да упражнява определена професия или дейност и да живее в определено населено място, правоспособността не може да бъде ограничавана (37, т. 6, 7 и 8 НК).[iv] Докато ограничаване на дееспособността, без това да представлява санкция, е възможно чрез съдебното исково производство по ГПК.

4.Изискването за дееспособност към лицата, участващи в оборота, е предвидено, както в техен интерес, така и в интерес на третите лица, доверили се на недееспособния правен субект.

5.По подобие на правоспособоността и дееспособността също се урежда с императивни правни норми (2 – 5 ЗЛС и 73 СК).[v]

Правна същност на дееспособността

Касае се за едно социално-правно качество, което е критерий и оценка (условие за допустимост) за това, до каква степен лицата, участващи в оборота притежават необходимата зрялост. Т.е., за да бъде използвана хипотезата на 9 ЗЗД,[vi] е необходима една допълнителна законодателна оценка за наличието и зрелостта на волята на договарящите се. А такава правосъздаваща сила законодателят признава на онези лица, които са достигнали определена зрялост (едно определено интелектуално и волево състояние).

В ЗЛС и в СК липсва законово определение за дееспособността, поради което е необходимо то да се изведе по тълкувателен път. Така, тълкувайки 2 ЗЛС, можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.

Тази формулировка се подлага на критика от проф. М. Павлова, която прави опит да формулира дееспособността по-широко. Според нея изясняването на понятието “дееспособност” трябва да става не толкова чрез придобиването на права и задължения, а чрез годността за извършване на правни действия, на които правните норми признават определени правни последици. Но правните последици не се свеждат само до придобиването на права и задължения, а още и до пораждането, придобиването, изменянето, прекратяването и погасяването на граждански права и задължения. Т.е. за правните субекти възникват и тези възможности, а не само придобиването на права и задължения.

Разширителното тълкуване на 2 ЗЛС акцентира върху дееспособността като годност за извършване на правни действия, годност за извършването на правомерни правни действия. Това обаче не е точно така, защото формулировката на 2 ЗЛС говори за извършването на правомерни правни действия. Т.е. така разглеждана, дееспособността предполага критерии, по които да бъде определена. Тези критерии са следните два:

1.Кога да се достига тази зрялост

2.Дали когато е достигната тази зрялост лицето наистина е зряло.

Вярно е, че дееспособността, разбирана като годност, се определя от ЗЛС по един възрастов критерий. Но когато се касае за деликтоспособност, т.е. за способността да се носят правните последици от извършени деликти, законодателят не процедира по същия начин. От 47 ЗЗД може да се направи извода, че неспособният да разбира и ръководи постъпките си не отговаря за вредите, причинени от него, освен, ако тази неспособност не е причинена от него самия.[vii]

Никъде в материята, свързана с деликтите няма възрастов критерий за деликтоспособността (45 – 54 ЗЗД).[viii] Т.е. за това дали едно лице е отговорно да отговаря за извършен от него деликт, по логиката на закона би трябвало да се определя за всеки случай по отделно.

Но още от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВС[ix] се определя и деликтоспособността по възрастов критерий, с което идеята на законодателя е “отишла на кино”. От това тълкувателно решение на ВС се прави извода, че дееспособността и пълнолетието са взаимообвързани – от 18 г. нататък лицата са дееспособни, стига да не са поставени под пълно запрещение.

Различните законодателства приемат различен подход при придобиването на дееспособността. Така напр. френското законодателство не различава междинните етапи до пълнолетието. В повечето западно-европейски страни се прави преход от недееспособност до дееспособност.

Тук става въпрос за общата гражданска дееспособност, която трябва да се различава от специалната дееспособност (напр. брачното пълнолетие настъпва на 16 г. – 12, ал. 2 СК).[x]

Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.

Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане.

Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното:

1.И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си.

2.За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.

Степени на дееспособност

У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:

-от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни

-от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)

-от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)

-с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност (73, ал. 1 и 2 СК).

Ал. 1 от 73 СК говори за малолетни и непълнолетни деца,[xi] докато общият термин “не навършили пълнолетие деца” е употребен в 73, ал. 2 СК.[xii] Тази категория обхваща всички лица от раждането до 18-годишна възраст.

Режимът на дееспособността е структуриран на две нива:

1.Специфична уредба на всички от степените – с навършването на 18 години, съгласно 2 ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което следва, че лицата стават и напълно дееспособни.[xiii] Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.

2.Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, според 12 СК, сключването на брак от непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.[xiv]

Волеизявленията на непълнолетните лица също могат да имат правни последици в предвидените от закона хипотези (18 ЗГР,[xv] 54 СК[xvi]).

Една нова правна фигура се въвежда с 15 ЗЗакрл.Дет., който в ал. 1 предвижда във всички административни или съдебни производства, по които се засягат права на дете, то задължително да се изслушва, ако е навършило 10 години.[xvii]

Съгласно 7, ал. 1 ЗКооп., дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под пълно запрещение. Същевременно с това съществуват ограничения за членство в кооперации за не навършилите пълнолетие лица и онези, които са поставени под пълно запрещение.[xviii]

Според 301 КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на 15, 14 или 13 години.[xix]

Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му под пълно запрещение.

С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и 18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. Критерий за дееспособността са самите видове сделки. В някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд. Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от непълнолетни лица (73, ал. 3 СК).[xx]

1.Първата група сделки, а именно онези, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките по 4, ал. 2 ЗЛС.[xxi] Характерно за тях е, че поначало тези сделки се изпълняват с тяхното сключване. Преценка за това дали сделката е едра или дребна, следва да се прави за всеки случай по отделно.

Друг вид сделки от тази група са тези, по които непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили. С такива средства обаче, непълнолетният не може да извършва действията по 73, ал. 3 СК, тъй като тази категория сделки, независимо какъв е източникът на средствата, изключват наличието на дееспособност на тези лица.

Разпространено е разбирането, че непълнолетният не може да се разпорежда сам със собствени средства.

2.Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е от вида conditio iuris (добавъчно волеизявление). В това се изразява принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.

Формулировката на 4, ал. 2 ЗЛС се различава от тази на 73, ал. 1 СК,[xxii] където е добавена и една допълнителна предпоставка – условие за валидност на това добавъчно волеизявление е то да бъде в интерес на техните деца.

Ограниченията на този принцип са следните:

А.В 73, ал. 2 СК ограниченията касаят само онези правни действия, които представляват действия на разпореждане. Тълкувателно решение № 91 от 1974 г. на ОСГК на ВС разграничава действията на обикновено управление от действията на разпореждане.[xxiii] Действията на обикновено управление са действия по събирането на вземания, а всички останали действия, имащи за последици изгубването или внасянето на качествена промяна в субективното право, са разпоредителни действия, за които важи ограничителния режим на 73, ал. 2 СК.

3.Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са следните:

1. отчуждаването на движими и недвижими вещи

2. обременяването на движими и недвижими вещи

За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда. И тъй като сделките по обременяване или отчуждаване на движими и недвижими вещи могат да имат негативни правни последици за непълнолетния, то, ако кое да е трето лице констатира, че действието не е извършено при необходимост за непълнолетния, сделката се разваля.

Действията на разпореждане по 73, ал. 2 СК са с по-тежки правни последици от действията по 73, ал. 1 СК и следователно per argumentum a contrario, са необходими три воли (на непълнолетния, на родителя/попечителя му и на съда), за да породят те валидни правни последици.

Изключенията от предвидения в 73, ал. 2 СК режим, визират плодовете, разпореждането с тях и вещите, които подлежат на бързо разваляне. За тези сделки не се изисква разрешение от Районния съд.

Спорно е какво се разбира под понятието “плодове”. Проф. М. Павлова смята, че под термина “плодове” трябва да се разбират само естествените плодове, без тук да се включват и гражданските плодове, при което отново ще бъдем в режима на 73, ал. 2 СК. Освен това тълкуването на 73, ал. 2 СК би следвало да се ограничи само до отчуждаването/обременяването на вещни права.

Друг спор има по отношение на това какво се разбира под “ограничени действия на разпореждане” – дали действия по разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК или действия на разпореждане въобще? Проф. Павлова смята, че тук става въпрос за действия на разпореждане въобще. Според доц. И. Русчев обаче, става въпрос за действия на разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК, защото нормите-изключения не могат да се тълкуват разширително.

Не представлява действие на разпореждане и самото поемане на задължение, тъй като това е едно обвързване за изпълнение на нещо.

Друга хипотеза на ограничаване на дееспособността на непълнолетните са случаите на дарение, отказ от права и даване на заем от навършили непълнолетие деца.

Тези сделки са безвъзмездни, поради което са и нищожни, освен когато са извършени от еманципирани непълнолетни.

Когато хипотезата на 73, ал. 2 СК е действие на разпореждане/обременяване с вещни права, се иска само разрешението на родителя/попечителя.

Спорно е дали предявяването на ревандикационен иск (actio revandicatio) е действие на разпореждане или действие по обикновено управление. Становището на практиката е, че това е действие на разпореждане, но това е невярно.

4.Последните гражданско-правни действия са тези, които не могат да извършват малолетните.

Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно нищожни, но днес това схващане противоречи на съвременните условия и затова се прибягва до института на нунция, т.е. малолетните се явяват един вид представители на своите родители. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди (4, ал. 2 ЗЛС).[xxiv]

Като заключение трябва да се отбележи, че е необходимо да се признае валидност на действията, извършени от малолетни на ученическа възраст (от 6 – 7 години), за да могат да задоволяват всекидневните си нужди.

[i] 1. Всяко лице, от момента на раждането си, придобива способността да бъде носител на права и задължения.

2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават.

3. Лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни.

Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници.

4. Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни.

Те извършват правни действия със съгласието на техните родители или попечители, но те могат сами да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд.

5. (Изм. - Изв., бр. 89 от 1953 г.) Непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни.

Пълнолетните с такива страдания, чието състояние не е така тежко, за да бъдат поставени под пълно запрещение, се поставят под ограничено запрещение.

За правните действия на лицата по ал. 1 се прилага чл. 3, ал. 2, а за правните действия на лицата по ал. 2 се прилага чл. 4,ал 2.

[ii] Чл. 27. Унищожаеми са договорите, сключени от недееспособни или сключени от техен представител без спазване изискванията, установени за тях, както и договорите, сключени при грешка, измама, заплашване или крайна нужда.

[iii] Чл. 73. (3) Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3.

[iv] Чл. 37. (1) Наказанията са:

6. лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност;

7. лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност;

8. лишаване от право на местоживеене в определено населено място;

[v] 2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават.

3. Лицата, които не са навършили 14-годишна възраст, са малолетни.

Вместо тях и от тяхно име правни действия извършват техните законни представители - родители или настойници.

4. Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни.

Чл. 73. (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.

(2) Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.

(3) Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3.

[vi] Чл. 9. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

[vii] Чл. 47. Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.

[viii] Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.

Чл. 46. При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди.

При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди.

Чл. 47. Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него.

За вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им.

Чл. 48. Родителите и осиновителите, които упражняват родителски права, отговарят за вредите, причинени от децата им, които не са навършили пълнолетие и живеят при тях.

Настойникът отговаря за вредите, причинени от малолетния, който се намира под негово настойничество и живее при него.

Тия лица не отговарят , ако не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите.

Чл. 49. Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Чл. 50. За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило.

Чл. 51. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.

Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.

Когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди.

Чл. 52. Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Чл. 53. Ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно.

Чл. 54. Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил.

[ix] ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 7/1959 г. на Пленума на Върховния съд на НРБ

За обобщаване практиката на Върховния съд по някои въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане (чл. 45-50 ЗЗД)
Затова и на основание чл. 17 от Закона за устройството на съдили-щата Пленумът на Върховния съд
ПОСТАНОВИ:
1. Отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия. Юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 и 50 ЗЗД.
2. Отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се по-ражда при наличността на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. Вината се предполага до до-казване на противното.
3. Родителите, осиновителите, настойниците п другите лица, които са задължени да упражняват надзор над неспособни да разбират или ръководят постъпките си, отговарят лично за причинените от неспособните вреди. Те нямат право на регресен иск против неспособния за онова, което са заплатили на увредения.
4. Малолетните са неспособни по смисъла на чл. 47 ЗЗД и не отговарят за непозволено увреждане. Непълнолетните отговарят за непозволено увреждане, освен когато се окаже, че не разбират свойството и значението на онова, което извършват, или не могат да ръководят постъпките си.
5. Лицето, което е причинило вреди другиму при крайна необходимост, дължи обезщетение за тях, макар и деянието му да не е обществено опасно (чл. 46, ал. II ЗЗД и чл. 6 НК). (1)
6. Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицето, и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.
7. Държавните предприятия, учрежденията и организациите отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
8. Присъдата на наказателния съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, е задължителна и за гражданския съд, който разглежда иска по чл. 49 ЗЗД за обезщетяване на вредите от същото деяние.
9. Отговорният по чл. 49 ЗЗД не може да бъде осъден да заплати на увредения обезщетение, по-голямо от онова, за което е осъден причинителят на вредите. Той може да възразява, че действителният размер на вредите е по-малък от онзи за който е осъден причинителят, освен, когато размерът на вредите е елемент от фактическия състав на престъплението, за което е осъден причинителят.
10. Собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата, се освобождава от отговорност за причинените от нея вреди, когато се установи, че вредите са резултат на непреодолима сила или на изключителната вина на пострадалия. Собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата, не, отговарят за вреди, причинени с нея по изключителна вина на трето лице. Лицето, под чийто надзор се намира вещта, не може да противопостави на увредения възражението, че вредата е резултат на недостатъци на вещта, за които ,отговаря собственикът.
11. Работниците, служителите и членовете на ТКЗС и ТПК не отговарят по чл. 50 ЗЗД за вреди, причинени от вещи които са им били поверени във връзка с възложената им работа.
12. Влязлата в сила присъда, с която подсъдимият е признат за виновен за злополуката, не е пречка той да възразява по предявения против него иск за обезщетение, че и пострадалият е допринесъл за злополуката, ако наказателният съд не се е произнесъл по този въпрос.
13. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда, като се взема предвид характерът на деянието, степента на увреждането, степента на вината, последиците от деянието и всички други обстоятелства във връзка с разглеждания случай. (Отм. с постановление N 4/68 г.)
14. Когато предприятието, учреждението или организацията, при които е на работа причинителят на вредата, е заплатило по силата на чл. 49 ЗЗД обезщетение и е предявило иск по чл. 54 ЗЗД против виновния, по-следният може да възразява за наличността на вина и у други работници или служители на същото предприятие, учреждение или организация и да иска разпределяне на сумата по чл. 127 ЗЗД. Виновният за причиняването на вредата не може да прави такова възражение по предявения против него регресен иск, когато въпросът за неговата отговорност е разрешен с влязла в сила присъда или решение по гражданско дело, в което е участвувал той и отговорното по чл. 49 ЗЗД предприятие, учреждение или организация. (2)
15. При присъждането на обезщетение за имуществени вреди, понесени от трудова злополука, съдът е длъжен да приспадне от него полученото от пострадалия обезщетение по чл. 150 КТ. (3)
16. Когато от пострадалия или от наследниците му е направено искане за отпускане на пенсия за инвалидност поради злополука и е предявен пред съда иск за имуществени вреди, понесени в резултат на същата злополука, производството по заведеното пред съда гражданско дело следва да се спре на основание чл. 182, буква ,,г" ГПК.
17. Влязлото в сила решение на пенсионната комисия по искането на пострадалия или на наследниците му за отпускане на пенсия за инвалидност поради злополука е задължително само относно правото на пенсия и нейния размер за съда, който разглежда иска за обезщетение на понесените в резултат на същата злополука имуществени вреди. За изясняване на фактическите обстоятелства във връзка с този иск съдът може да изиска и приложи към делото пенсионното производство, данните по което следва да преценява по правилата на ГПК.
18. Вземанията за обезщетение поради непозволено увреждане против бюджетни учреждения и бюджетни предприятия се погасяват с изтичането на тригодишната погасителна давност по чл. 42 от Закона за бюджета. (Отм. с постановление N 11/63 г.).

Отговорността за непозволено увреждане е предвидена от закона в за-щита на социалистическата и лична собственост, както и на другите права и интереси на гражданите, предприятията, учрежденията й обществените организации. Тя има за задача не само да задължи виновния да обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите да спазват социалистическата законност и да не увреждат противоправно пра-вата и интересите на другите граждани и на социалистическите организации. Разрешаването на споровете във връзка с отговорността за непозволено увреждане е важен дял от дейността на съдилищата. В отделни случаи съдилищата разрешават нееднакво тези спорове. Поради това се налага обобщаването на практиката на Върховния съд по някои въпроси във връзка с тази отговорност.

1 По Наказателния кодекс от 1968 г. съответства чл.13.
2 Срв. т.15 от постановление N 4/75 г., Пленум на Върховния съд.
3 Тексът е по КТ от 1951 г. Член 150 от този кодекс не е отменен с & 4 от КТ 86 г.

[x] Чл. 12. (2) По изключение, ако важни причини налагат това, брак може да сключи и лице, навършило шестнадесет години, с разрешение на председателя на районния съд по местожителството на лицето. Ако и двамата встъпващи в брак са непълнолетни и са от различни райони, разрешението се дава от председателя на районния съд по местожителството на единия от встъпващите в брак по техен избор. Председателят изслушва непълнолетния, неговите родители или неговия попечител. Мнението на родителите или на попечителя може да бъде дадено и в писмена форма с нотариално заверен подпис.

[xi] Чл. 73. (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.

[xii] Чл. 73. (2) Отчуждаването на недвижими и движими вещи с изключение на плодовете и вещите, които подлежат на бързо разваляне, обременяването им с тежести и изобщо извършването на действия на разпореждане, които се отнасят до имущества на ненавършили пълнолетие деца, се допуска с разрешение от районния съд по местоживеенето само при нужда или очевидна тяхна полза.

[xiii] 2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават.

[xiv] Чл. 12. (1) Брак може да сключи лице, навършило осемнадесет години.

(2) По изключение, ако важни причини налагат това, брак може да сключи и лице, навършило шестнадесет години, с разрешение на председателя на районния съд по местожителството на лицето. Ако и двамата встъпващи в брак са непълнолетни и са от различни райони, разрешението се дава от председателя на районния съд по местожителството на единия от встъпващите в брак по техен избор. Председателят изслушва непълнолетния, неговите родители или неговия попечител. Мнението на родителите или на попечителя може да бъде дадено и в писмена форма с нотариално заверен подпис.

(3) Непълнолетният с встъпването в брак става дееспособен, но той може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съд по местоживеенето му.

[xv] Чл. 18. (1) При осиновяване собственото име на детето се определя от съда според желанието на осиновителите и детето, ако е навършило 14 години. При пълно осиновяване бащиното и фамилното име се определят според името на осиновителя по реда на този закон. При непълно осиновяване бащиното и фамилното име могат да се променят по решение на съда при желание на осиновителите и детето, ако е навършило 14 години.

(2) При прекратяване на осиновяването по съдебен ред на осиновеното лице се възстановява името преди осиновяването му. Със съгласието на осиновителя или при важни обстоятелства съдът може да постанови осиновеното лице да запази името, дадено при осиновяването.

[xvi] Чл. 54. (1) За осиновяването е необходимо съгласието на:

1. осиновяващия;

2. родителите на осиновявания;

3. съпрузите на осиновяващия и на осиновявания;

4. осиновявания, ако е навършил четиринадесет години.

(2) Съгласието на лицата не се изисква, ако те са недееспособни или ако местожителството им е неизвестно.

(3) Когато детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителите му предварително са дали съгласие за неговото осиновяване или са неизвестни, съгласие за осиновяването дава управителят на заведението.

[xvii] Чл. 15. (1) Във всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст, освен ако това би навредило на неговите интереси.

[xviii] Чл. 7. (1) Кооперацията е открита за членуване на физически лица, които са навършили 16 години, не са поставени под пълно запрещение и са съгласни с устава є. Ненавършилите пълнолетие лица и поставените под ограничено запрещение могат да членуват в кооперация с предварително писмено съгласие на родител или попечител.

[xix] Чл. 301. (1) Минималната възраст за приемане на работа е 16 години. Забранява се приемането на работа на лица, ненавършили 16 години.

(2) По изключение могат да се приемат на работа и лица от 15 до 16 години за извършване на работи, които са леки и не са опасни или вредни за здравето и за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие.

(3) (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) По изключение на ученически длъжности в цирковете могат да се приемат момичета, навършили 14 години, и момчета, навършили 13 години, а за участие в снимане на филми, подготовка и изнасяне на театрални и други представления могат да се привличат и лица, ненавършили 15 години, при облекчени условия и в съответствие с изискванията за правилното им физическо, умствено и нравствено развитие. Условията на труда в тези случаи се определят от Министерския съвет.

[xx] Чл. 73. (3) Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3.

[xxi] 4. Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни.

[xxii] Чл. 73. (1) Всеки от родителите може сам да представлява малолетните си деца и да дава съгласие за правните действия на непълнолетните си деца само в техен интерес.

[xxiii] Тълкувателно решение № 91 от 1. Х. 1974 г. по гр. д. № 63/74 г. на ОСГК

Предявяването на иска за собственост по чл. 108 ЗС относно вещ, обща на двамата съпрузи, е действие на обикновено управление и може да се извърши от всеки един от тях.
Когато обаче в хода на заведения процес се извършат действия на разпореждане с вещното право на собственост, като отказ от иска, спогодба и др. такива, или се обременява същото с други вещни тежести, налице е разпореждане с общата вещ по смисъла на чл. 13 СК(1). За тези действия, които излизат вън от пределите на обикновеното управление, е необходимо предварително дадено съгласие от другия съпруг за разпореждане с вещта или изрично пълномощно за извършване на тези действия.
Чл. 13, ал. 3 СК(2)
Чл. 108 ЗС

Съгласно чл. 13, ал. 3 СК съпрузите се разпореждат съвместно с общите вещи и права върху вещи или само от единия със съгласието на другия, а действия на обикновено управление могат да се извършват от всеки един от тях.
За отговора на поставения въпрос е от значение да се изясни съдържанието на понятието "акт на разпореждане" и "действия на обикновено управление", вложени в цитирания текст.
Семейният кодекс не дава определение на тези понятия. Съгласно чл. 101 от същия(3) по въпросите, по които този кодекс не съдържа разпоредби, се прилагат съответно правилата на гражданските закони. Последните съдържат редица текстове - чл. 47 ЗС, чл. 229, ал. II ЗЗД и др., които пряко не дават отговор, но смисълът и съдържанието на които определят и смисъла, съдържанието и обема на първите.
Изхождайки от това и от смисъла и съдържанието на чл. 13 СК, следва да се приеме, че разпореждането е такъв правен акт, с който носителят на едно вещно право внася някаква промяна в него, като го прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява. От друга страна, действия, които са насочени към запазване и поддържане на имуществото, събиране на доходи, използуване, изплащане на задължения, сключване на договори за наем до три години и др. такива са действия на обикновено управление.
Защитата на едно субективно право в гражданския процес се осъществява с редица поредни планомерни действия, които започват с предявяването на иска и завършват с постановяването на решението. Тези правни действия могат да бъдат както от материално правно естество, така и от процесуално правно такова. Когато такива правни действия водят до прехвърляне, изменение, ограничаване или прекратяване на вещното право, е налице разпореждане с недвижимите и движимите вещи и права върху вещи. Действия, които са насочени към запазване и охраняване на правата, са действия на обикновено управление.
Искът по чл. 108 ЗС е иск на невладеещия собственик срещу трето лице което владее без основание. С този иск собственикът възвръща в свое владение онази вещ, която е излязла от неговата фактическа власт без основание. С оглед на този характер на ревандикационния иск и посочения критерий за актове на разпореждане и действия на обикновено управление следва да се приеме, че по начало с предявяването на този иск се цели запазването на правото на собственост в неговата цялост, а не погасяването на такова право или обременяването му с други вещни тежести. От тази гледна точка на поставения с предложението въпрос следва да се отговори, че предявяването на иска по чл. 108 ЗС е действие на обикновено управление. Когато обаче в хода на процеса се извършват действия, като отказ от иска, спогодба и др. такива, които водят до промяна - прехвърляне, видоизменяне, ограничаване или прекратяване на вещното право на собственост, налице е разпореждане по смисъла на закона. За такива действия, които излизат вън от пределите на обикновено управление, е необходимо предварително дадено съгласие от другия съпруг за разпореждане с вещта или изрично пълномощно за извършване на тези действия.

1 СК от 1968 г. е отменен със Семейния кодекс от 1985 г. (срв. чл.19 СК).
2 Срв.чл.22 СК
3 Срв. & 1 от Допълнителните разпоредби към Семейния кодекс.

[xxiv] 4. Лицата от 14 години до навършване на 18-годишна възраст са непълнолетни.