Погасителна давност – понятие, функции, приложно проле. Преклузивни и рекламационни срокове

Погасителна давност – понятие, функции, приложно проле. Преклузивни и рекламационни срокове

   І.Разяснителни бележки

   Тъй като погасителната давност е една изключително разпространена фигура в гражданското право, то за нея могат да се даде следното определение:

   1.Погасителната давност като юридически факт има в основата си един период от време (срок).

   2.Погасителната давност като субективно право, което се поражда при проявлението на този срок + позоваването на него.

   3.Погасителната давност като съвкупност от правни норми, които уреждат, както юридическия факт, така и произтичащото от него субективно право.

   Като юридически факт погасителната давност представлява един период от време, през който не настъпват някакви обстоятелствa, водещи до прекратяване на субективното право на вземане на кредитора, т.е. това е период от време, през който кредиторът бездейства, което дава право на законодателя да приложи определени правни последици, даващи възможност да се стигне до погасяване на това субективно право.

   Срокът има различно значение в гражданското право:

   а) в облигационното право срокът определя от кой момент субективното право става изискуемо/от кой момент могат да се приложат мерките на държавната принуда. Срокът има значение във връзка с погасяването на субективните права – изтичането на определен срок погасява правото на вземане;

   б) при придобивната давност изтичането на определен срок от време води до пораждането на възможността на едно лице, което е владелец на дадена вещ, да се позове на придобиването й по давност;

   в) времето е от значение и при давността;

   г) определени права така са обвързани с определен срок, че могат да се упражняват само през неговото времетраене – напр. авторското право или преклузивните срокове в процесуалното право.

   Срокът представлява определен отрязък от време, който се характеризира с начален и с краен момент. Срокът обаче може и да е точно фиксиран.

   От гл.т. на това какво е съдържанието на съответните срокове те се делят на:

   а) давностни срокове – давностният срок представлява период от време, определен по продължителност в закона, в течение на който, ако носителя на едно субективно право не го упражни или, ако не е погасено по друг начин, се погасява правото да се търси защита;

   б) преклузивни срокове – преклузивният срок представлява период от време, с изтичането на който се погасява самото материално право;

   в) рекламационни срокове – този срок е при срочните права (т.е. права, които могат да се упражняват само в определен срок). Срочните материални права се погасяват не, защото не са упражнявани, а тъй като упражняването им е ограничено в един определен срок, само по време на който съответното право може да се упражнява.

   Сроковете могат да се установяват от закона, от съда (напр., когато има нередности в исковата молба), от администрацията, договорни срокове.

   Сроковете биват и материално-правни, и процесуално-правни. 32 и сл. ГПК уреждат сроковете в процеса[i] (когато сроковете не са установени от закон, те се определят от съда). В 72 ЗЗД също има срокове (там се определя броенето на сроковете).

   Според правното действие на сроковете те биват:

   а) срокове, свързани с пораждането на правно действие;

   б) срокове, свързани със защитата на права;

   Броенето на сроковете според 72 ЗЗД е следното (виж ги).      

   ІІ.Определение за погасителна давност

   Видимо е, че първият елемент на погасителната давност е изтичането на някакъв срок. Но какъв е този срок? Проф. Таджер счита, че като юридически факт погасителната давност представлява установен в закона срок на кредиторово бездействие да търси вземането си.

   Проф. Павлова смята, че това разбиране е тясно – вярно е, че изпълнението най-често става по инициатива на кредитора, когато бездействието му трябва да е правно релевантно, но не са рядкост случаите, в които изпълнението настъпва без да е искано от кредитора – напр., когато длъжникът се издължава без да му е искано изпълнение. Или пък, случаи, когато има възможност да се погаси вземането, но това зависи от волята на длъжника (напр. при компенсацията), или пък случаи, когато длъжникът е в състояние на обективна невъзможност да изпълни.

   Т.е. според проф. Павлова погасителната давност представлява период от време, определен от закона, през който субективното право на кредитора не е погасено или казано иначе – не са настъпили юридически факти, които да погасят субективното право на вземане на кредитора.

   Възниква следният въпрос: Какво става с изтичането на срока на погасителната давност? Би могло да има два варианта:

   1.Да се погаси съществуването на субективното право.

   2.Изтичането на погасителната давност не засяга съществуването на субективното право, материалното право на кредитора продължава да съществува.

   Възниква оттук друг въпрос: какво тогава се погасява с изтичането на срока на погасителната давност? Проф. Таджер смята, че материалното право на иск като притезанието, в съществуването на субективното право няма. Той смята, че изтичането на давността и позоваването на нея води до прекратяването на процесуалното право на иск, но не и на материалното, защото просто такова няма.

   Проф. Павлова пък счита, че притезанието е форма, фаза от съществуването на субективното право, че с изтичането на погасителната давност и с позоваването на нея, се прекратява възможността правото да се иска по принудителен ред, т.е. прекратява се притезанието.

   Въпреки този теоретичен спор, правната същност на онова, което възниква с изтичането на погасителната давност, се свързва с възможността да се откаже изпълнение на кредитора.

   Според проф. Живко Сталев пък, правната природа на погасителната давност е, че това е процесуално право, докато болшинството от авторите приемат, че става въпрос за едно материално право.

   Въпреки различията, упражняването на това право да откажеш изпълнение на задълженията си, е потестативно право, т.е. с изтичането на погасителната давност за длъжника възниква потестативното право да откаже изпълнение на задължението си.

   Не трябва да се набляга на това – какво става с кредитора, а на това – какво става с длъжника след изтичането на погасителната давност.

    Погасителната давност всеобщо се разглежда като способност за погасяване на вземанията на кредитора (110 ЗЗД),[ii] но става въпрос за погасяване на задължението, докато вземането на кредитора може и да продължи да съществува (аргумент – 118 ЗЗД),[iii] т.е. изтичането на погасителната давност не променя нищо в положението на кредитора, не погасява вземането. За да се погаси вземането, е необходимо и още нещо – волеизявление от длъжника, че иска да се възползва от тази възможност да откаже да изпълни. Т.е. след изтичането на погасителната давност длъжникът може или да се позове на нея, или да си изпълни задължението, тъй като само по себе си изтичането на погасителната давност нищо не погасява.

   Следователно правото, което възниква в резултат на изтичането на погасителната давност, няма преобразуващ характер – това е непритезателно, но и непотестативно право да се откаже изпълнението на задължението.

   Правото на задържане също не е потестативно право (90, 91 ЗЗД).[iv]

   Проф. Павлова е права за това, че с позоваването на изтекла погасителна давност длъжникът не може да погаси едно публично право на вземане, каквото е правото на иск.

   Изводът е, че погасителната давност като юридически факт (разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства) не погасява правото на кредитора, а поражда материалното право на длъжника да откаже изпълнение, което е насочено към кредитора. Това обаче не е процесуално право, тъй като за изтекла погасителна давност може да се изразява и извън съдебно, а не само в един съдебен процес. Правоотношението е материално-правно, защото то произтича от материално-правното правоотношение между кредитора и длъжника.

   Това, че възражението може да се упражнява, както съдебно, така и извън съда, не е странно, тъй като няма как по друг начин да се възрази на искането на кредитора, освен чрез възражение. Т.е. това право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност не е нито притезателно, нито потестативно и е част от едно облигационно правоотношение.

   Докато възражението за задържане по 90 ЗЗД е дилаторно (временно), то възражението при изтекла погасителна давност е перемпторно (окончателно, завинаги).

   ІІІ.Разграничение между погасителната давност и придобивната давност

   Разликата между погасителната и придобивната давност се свежда до следното: докато погасителната давност е институт на цялото гражданско право, то придобивната давност е институт само на вещното право, способ за придобиване на вещни права (79 – 86 ЗС с препращания към ЗЗД).[v] Т.е., след като е невъзможно обединяването на двата института, пороците продължават като се препраща от ЗС към ЗЗД.

   Общото между двата института е, че става въпрос за срокове, правните последици не настъпват служебно, а само въз основа на волеизявление на заинтересувано лице. Разликата между двете е в съдържанието им – придобивната давност представлява упражняване на фактическа власт с намерението да се владее, докато погасителната давност е бездействие на кредитора.

   ІV.Функции на погасителната давност

   Безспорно е, че погасителната давност няма санкционираща функция – макар в крайна сметка да се достига до неблагоприятни правни последици за кредитора. Последният може да е и правомерен, съзнателно да не търси събирането на вземанията си, т.е. неупражняването на субективното право не е укоримо от правото.

   Погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност, където позоваването на изтекла придобивна давност води до прекратяване правото на собственост за лицето, което не е упражнявало правото си.

   Сроковете в крайна сметка създават дисциплина в гражданския оборот, тъй като стимулират кредиторите да упражняват правото си на вземане и допринасят за установяването на обективната истина.

   От друга страна, неприлагането на служебното начало при давността, дава възможност неблагоприятните й последици да зависят от волята на длъжника (той може и да отрече да се възползва от изтеклата придобивна давност).

   V.Преклузивни и рекламационни срокове

   Освен за давностни срокове, в гражданското право се говори и за преклузивни и рекламационни срокове:

   1.Преклузивен срок – поначало процесуалните срокове са преклузивни, т.е. прекратяват субективното право. В материалното право – напр. при потестативните права (87 ЗЗД) – правото да се развали договора се погасява с петгодишна давност.[vi] Или тригодишната погасителна давност да се унищожи договора по 32, ал. 2 ЗЗД.[vii] За разлика от тези искове, възражението не е свързано с някаква давност, а се измерва с това, дали не е изтекъл срока на иска за реално изпълнение на кредитора.

   Прекратителният срок може да бъде установен с нормативен акт или от страните. За разлика от давностния срок, който поначало започва да тече от момента на изискуемостта, прекратителният срок започва да тече от момента на възникване на субективното право. Преклузивният срок тече между всички страни (erga omnes), докато погасителната давност тече само за кредитора. Друга разлика е, че преклузивните срокове не могат да бъдат спирани и прекъсвани, докато погасителната давност, при определени условия – може да бъде спирана или прекъсвана.

   След като преклузивният срок прекратява субективното право, длъжникът, изпълнил по един преклузиран срок е изпълнил без основание и следователно може да си търси даденото без основание.

   Друга особеност е, че поначало преклузивният срок се прилага служебно, като отказ от прекратителен срок е недопустим.

   Преклузивен срок е този по 87, ал. 1 ЗЗД (т.е., ако длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си, поради причина, за която отговаря, то кредиторът може да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че, ако и след него не изпълни, ще смята договора за развален),[viii] срокът за отмяна на дарение по 227, ал. 3 ЗЗД – искът за отмяна на дарение може да се предяви от дарителя в едногодишен срок, от момента, в който са му станали известни основанията за отмяна,[ix] двумесечният срок за изкупуването на дяловете на останалите съсобственици от един от съсобствениците по 33 ЗС,[x] шестмесечният срок за вписване на съдебното решение по ЗС и пр.

   2.Рекламационен срок – рекламационният срок представлява период от време, установен с изрична правна норма, през който кредиторът е длъжен да предяви правото си пред длъжника за доброволно уреждане на дължимото задължение. Целта на този срок е да не бъде предявяван иск.

   Такива рекламационни срокове се предвиждат в случаите, когато по отношение на длъжника масово се предявяват такива искове – напр. когато длъжникът е превозвач и е изгубил багажа.

   Старият устав на БДЖ предвиждаше, че рекламационният срок е предпоставка, за да може да се предяви иска. Такива рекламационни срокове могат да се намерят в ЗАвТр и ЗЖПТр.

   Действието на рекламационния срок е особено – според 105 ЗЖПТр право да предявяват рекламация срещу превозвача, имат онези, които имат право на иска срещу превозвача.[xi] 110 ЗЖПТр и 77 ЗАвТр казват, че давностните срокове се спират със започване на рекламационното производство[xii]/ предявяването на рекламация спира давността до деня на писменото й отхвърляне или частичното й приемане, като при частично признаване на рекламацията давност продължава да тече за останалата спорна част от рекламацията.[xiii] Трябва да се има предвид, че тук става въпрос за спиране на изпълнителната давност.

   Давността бива искова или изпълнителна в зависимост от това, къде се предявява. Ако веднъж се предяви иск за изпълнение на задължението и ако не бъде уважен искът, давността спира да тече, но не се прекъсва. От момента на уважаване на давността, започва да тече нова – петгодишна давност. Тази нова давност е изпълнителната давност, която се дава, за да може да се упражни принудително изпълнение.

   Рекламационният срок се установява от закона, като не може да бъде спрян или прекъснат. За спазването на рекламационния срок съдът следи служебно, като отказ от тях не е допустим. Както всички давности, така и тук правната уредба е императивна.

   Възможно е давностният срок да започне да тече и след изтичането на рекламационния срок.

   Правоприлагащият орган винаги трябва да тълкува дадена правна норма, дали визира преклузивен или давностен срок. Друго, което трябва да се отбележи е, че преклузивните срокове се отнасят само до придобиването на вещни права и следователно не могат да се погасяват по давност (59 и 67 ЗС).[xiv] Напр. actio revandicatio или искът за обявяване на симулация в сделката. Но при вещните искове може да се направи възражение, че в резултат от изтекла придобивна давност владелецът е станал собственик. Предявяването на ревандикационния иск не е обвързано с давност, но насреща може да се направи възражение за придобиване по давност.