Кражба. Деликти по преторския едикт
Кражба. Деликти по преторския едикт
1) Кражба (Furtum)
Според Дванадесетте таблици, кражба било противозаконно отнемане на чужда движима вещ. В класическото право съставът й се е разщирил, трябвало е вече да е налице умисъл.
Била два вида:
- furtum manifestum (явна) - при която крадецът бива заловен на местопрестъплението; санкции: - ако е малолетен: бой с пръчки; - роб: хвърляне от Тарпейската скала след бой; - свободен пълнолетен: бой и присъждане на потърпевшия, който решавал какво да прави с него. Ако кражбата се извършвала нощем или с оръжие, жертвата можела да убие крадеца. Тази санцкия се запазила и в класическото право.
- furtum nec manifestum (неявна) - при която крадецът не е бил заловен; санкция: заплащане двойната стойност на откраднатата вещ; в класическото право тази санкция се променила - на потърпевшия се дал иск за четворната стойност на вещта и иск за двойната. Искът се давал на всеки, заинтересован вещта да не бъде открадната.
- Освен наказателни искове, имало и реиперсекуторен иск, който се давал само на собственика на вещта за простата й стойност.
2) Деликти по преторския едикт
Деликтите като източник на облигационни отношения се свеждали до виновното извършване на едно противоправно действие, довело до осъществяването на вредоносен резултат. Те се отличавали от престъпленията по степента на този вредоносен резултат и обществената опасност.
Неправомерното посегателство можело да бъде върху телесния интегритет или честта на личността (Законът на дванадесетте таблици различавал три вида посегателство: осакатяване, счупване на кост и нанасяне на удар, наказвали се с глоба). В класическото римско право кражбата на имущество.
Видове едикти:
- неправомерно увреждане на чужда вещ (damnum iniuria datum)
трябвало да бъде налице увреждане на чужда вещ; то да бъде неправомерно и чрез телесно въздействие върху тази вещ.
- неправомерно поведение на длъжника на една облигация (fraus creditorum)
Изразявал се в това, че се унищожавали правните актове, чрез които длъжникът увеличавал своята несъстоятелност. За да е налице този едикт, длъжникът трябвало да предприеме действие, с което увеличава своята неплатежоспособност. Умисълът тук е задължително условие.