Наследяване по завещание

Наследяване по завещание

1. Завещание
Завещанието в римското право било едностранен отменим акт по случай на смърт, с който се назначавал наследник.
- едностранен акт: завещанието не изисквало съгласието на лицето, което се назначава за наследник
- отменим акт: завещанието винаги можело да бъде отменено от наследодателя, който го е направил
- акт по случай на смърт: завещанието е пораждало правни последици само след смъртта на наследодателя
- назначаващ наследник: в завещанието се съдържа назначението на наследник

2. Способност за завещаване и за получаване по завещание
1) способност за получаване на наследство по завещание (testamenti factio passiva)
Способност да получават наследство по завещание имали римските граждани и робите им. Робите на наследодателя могат да получават по завещание само ако са освободени в завещанието му, а чуждите роби също могат да получават по завещание, но те приемат в полза на лицето, което е техен господар в момента на приемането, и това лице трябва да бъде способно да наследява. Наследникът трябва да има способност да получава наследство в 2 момента:
- делация: момента, в който се открива наследството
- аквизиция: момента на приемането
Способността на наследоприемника трябва да трае през цялото време между тези два момента. Ако между тези 2 момента настъпи неспособност на наследника да приема завещанието, но той все пак е способен в момента на откриването му, това няма да му навреди.
За наследяване по завещание са неспособни лицата, за които завещателят не може да има ясна представа. Тук влизат и юридическите лица, а също и неродените при съставянето на завещанието, които по-късно били изключени от тази категория.
От времето на Август наличността на testamenti factio passiva не била достатъчна за наследника да получи завещаното му. Той трябвало да има и способност да получи наследството – capacitas.
Неспособните да получат наследство са се наричали incapaces. Това са:
1) неженените – те не могат да получат нищо от това, което им е оставено по завещание, освен ако завещателят не им е близък роднина
2) женените-бездетни могат да приемат само ½ от онова, което им е оставено
3) бездетните съпрузи могат да получават един от друг само 1/10 от оставеното
Частта, която оставала неполучена, се разделяла между другите наследници, които имали деца.

2) способност за завещаване
За да може да завещава, едно лице трябвало да има специална правоспособност. В нея се включвал commercium (перегрините били неспособни да завещават по цивилното право), лицето да бъде sui iuris, и да бъде дееспособно. Лудите, разточителните и намиращите се под настойничество не можели да завещават. Жените, над които било упражнявано задължително настойничество, можели да завещават само със съдействието на своя настойник.

3. Форма на завещанието
Формата на римското завещание е претърпявала значителни промени е течение на дългата история на римското право. Все пак могат да се откроят няколко основни вида завещания:
1) завещание пред свиканите комиции
Това е най-старото от завещанията, които римското право познава. Съществувало е по време на Дванадесетте таблици. Извършвало се е с участието на комиции и е имало за цел да даде наследник на онези, които не са имали подвластни.

2) завещание чрез бронз и везни
При този тип завещание разпорежданията по случай смъртта се извършвали чрез акта на манципацията. Първоначално наследственото имущество било манципирано на едно доверено лице, което трябвало след смъртта на наследодателя да изпълни волята му.
По-късно ролята на довереното лице била сведена до една проста формалност – то заявявало при извършването на манципацията, че имуществото на наследодателя се намира у него само за да може той да направи завещание съгласно държавния закон.
Разпорежданията на завещателя били написвани върху восъчни табелки, които той предавал на довереното лице, след което те били затваряни и запечатвани.

3) завещание по преторския едикт
Тогава, когато пред претора се явявали спорове по въпроса, кой е наследник на дадено лице, той давал владението на наследственото имущество (bonorum possessio) на този, който му представел писмено завещание, подпечатано с не по-малко от 7 печата.
Първоначално цивилните наследници можели да предявят иск и владението да бъде отнето от преторските и дадено на цивилните наследници. По-късно обаче цивилните наследници вече нямали възможността за противопоставяне на преторските.

4) завещание по Юстиниановото право
Юстиниановото право познавало 2 вида завещание – частно и публично. Частното завещание можело да бъде устно или писмено. Публичното завещание се съставяло с участието на публичната власт. То също бивало 2 вида. При първия вид завещателят заявявал своята последна воля пред съда, а при втория – завещанието се предавало в императорската канцелария.

4. Съдържание на завещанието
Всяко завещание трябвало да съдържа назначаването на наследник.
Със завещанието можели да се назначат повече от един наследници. В такъв случай те получавали равни дялове от наследството, а ако наследодателят бил разпоредил друго, спазвала се неговата воля.
Допускало се назначаването на наследника в завещанието да бъде поставено в зависимост от отлагателно условие, но не и от отлагателен срок.
Назначаването на наследник под прекратително условие или под прекратителен срок се е считало за недопустимо.
Ако един наследник бил назначен за такъв под отрицателно условие (например Тиций да бъде наследник, ако не отиде в Картаген), било прието, че наследникът може да получи веднага наследственото имущество, но трябва да даде обезпечение, че ще го върне, ако отрицателното условие се сбъдне.
Завещанието изключвало винаги и изцяло интестантното наследяване. Никой не можел да бъде наследяван отчасти по завещание, отчасти по закон. Смятало се, че щом едно лице е назначено за наследник, то е назначено за наследник на цялото наследство, дори и ако му е определена само част от него. То трябвало да получи част от наследството, ако се конкурира с други наследници по завещание, но ако се конкурира с такива по закон, получава всичко.
Римското право допускало завещателят да назначи едно лице за наследник в случай, че първият посочен от него наследник не стане такъв. Пример: “Тиций да бъде наследник. Ако Тиций не стане наследник, Мевий да бъде наследник”. Този институт се наричал вулгарна субституция.
Когато бил назначаван наследник на подвластния за в случай, че последният не достигне пубертета, говорим за пупиларна субституция. С помощта на пупиларната субституция наследодателят назначавал наследник не само на себе си, но и на своя непълнолетен подвластен.
Много често пупиларната субституция била комбинирана с вулгарната.

5. Отмяна на завещанието
Само съставянето на едно ново валидно завещание е отменяло старо завещание, и то само в случаите, че разпоредбите на новото завещание не били в противоречие с разпоредбите на старото такова.
Според преторското право завещанието се считало за отменено и в случаите, когато са били счупени печатите му или е бил повреден самият документ, на който то е било написано.
В Юстиниановото право е било установено, че завещание може да се отмени и ако волята на наследодателя за отмяната му е била изразена пред 3-ма свидетели или е била надлежно документирана, но само ако от съставянето на завещанието са били изминали 10 години.