Начало на давностния срок. Броене и край на давностния срок. Погасителната давност при правоприемство

Начало на давностния срок. Броене и край на давностния срок. Погасителната давност при правоприемство

   І.Начало на давностния срок

   Доколкото се касае за един правен институт, който е посветен на погасителната давност на вземането на кредитора, началото на давностния срок също трябва да се търси в тази материя.

   114 ЗЗД урежда началото на давностния срок. Давността не може да започне да тече преди вземането да е станало изискуемо, т.е. преди кредиторът да е имал право да си търси вземането не може да се приеме, че той бездейства. Така 114, ал. 1 ЗЗД казва, че погасителната давност започва да тече от деня, в който задължението е станало изискуемо.[i]

   Изискуемостта на вземането се разбира като:

   1.Изискуемо е вземането на кредитора, когато той вече го е поискал. Тази теза лежи на хипотезата, когато падежът на дадено вземане е фиксирано от срок. Напр., ако е уговорено, че престацията се дължи на 2 юли, то счита се, че на 2 юли кредиторът е отправил поканата, тъй като предварително фиксирания срок се счита за покана.

   2.69, ал. 1 ЗЗД казва, че, когато задължението е без фиксиран срок, то кредиторът може да го изисква веднага[ii] - т.е. от момента на поемането на задължението, за кредитора възниква възможността да поиска изпълнение от длъжника си (чрез покана с подходящ срок за изпълнение) и едва от този момент задължението става изискуемо. Т.е. падежът на длъжника ще настъпи с изтичането на срока, посочен в поканата.

   114, ал. 2 ЗЗД урежда друга хипотеза на начален срок на давността – ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.[iii] Тук давността, която тече на длъжника срещу кредитора, започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Смисълът на тази разпоредба е кредиторът да се притиска да иска вземането си, а не да бездейства.

   Най-често обаче са случаите, когато страните си дават нещо, но не уговарят кога то ще се изиска (69, ал. 1 ЗЗД) – тогава началото на давността започва да тече от датата, когато е било възможно кредиторът да иска.

   114, ал. 3 казва, че давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от деня на откриването на дееца.[iv] Тук смисълът давността да започне едва в този момент е, че, ако се допусне давността за вземането на кредитора да започва от момента на извършване на деянието, то, в една хипотеза, когато се окаже по-късно, че не това е деецът, а някакво друго лице, то може да се окаже, че кредиторовата давност за вземанията за вреди, настъпили от деликт, е изтекла.

   114, ал. 4 ЗЗД предвижда, че при искове за неустойка за забава, давностният срок за тях започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката.[v] Тук става въпрос за това, че за първите десет дни се дължи по 0,5 % от неиздължената сума, а така събраната сума става изискуема от изтичането на петия ден.

   Има хипотези, в които не законът, а общите актове на ВС определят кога започва да тече давността. Така напр., Постановление № 1 на ВС от 1979 г. определя кога започват давностите за вземания при хипотезите на неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД):

   1.По 55, ал. 1 ЗЗД:

   ~ който е получил нещо без основание – давността за това вземане на кредитора започва да тече от момента на получаването на престацията от длъжника;

   ~ при отпаднало основание – давността на вземането на кредитора започва да тече от момента на настъпването на юридическия факт, който довежда до отпадане на основанието (разваляне или унищожаване на договора);

   ~ при неосъществено основание – давността завземането на кредитора започва да тече от деня, в който е станало ясно, че основанието няма да се осъществи.

   По старите автори приемат, че и потестативните права се погасяват по давност, като, ако не е предвидено изрично каква е давността им, те се изсрочват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по 110 ЗЗД. Но 110 ЗЗД има предвид вземанията – потестативните права са облигационни права, а се погасяват не облигационни права, а притезателни права (вземанията).

   Проф. Апостолов казва, че в състава на притезанието на кредитора се включват не само притезателните, но и всички други потестативни права. Но не може едно право да дава едновременно и правото да се изисква, и правото да се погасява това право.

   Доц. Русчев счита, че потестативните права не се погасяват по давност, ако това не е изрично казано в закона (както е в 32 и 87 ЗЗД). Тези случаи на погасяване на потестативните права са изключения – при развалянето на договора по 87 ЗЗД погасителната давност започва да тече от момента, в който субективното право може да се упражни, а при унищожаването на сделката (32 ЗЗД) началният момент на погасителната давност е различна, тъй като различни са и основанията за унищожаване на сделката: правото да се иска унищожаването на една сделка се погасява с тригодишна давност, като началото на давността е от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, вдигнато е запрещението, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключване на сделката.[vi]

   Друг начален момент за упражняването на права, които са дадени на кредитора е хипотезата, когато на кредитора са престирани вещи с недостатъци (197, ал. 3 ЗЗД) – началото на давността е от деня на предаването на вещта с недостатъци.

   ІІ.Правоприемство при погасителната давност

   Цесията на едно вземане не води до погасяването на вземането по давност. 99 ЗЗД казва, че прехвърленото вземане преминава върху новият кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с изтеклите лихви.[vii] Тук “другите принадлежности” включва и започналата да тече погасителна давност за вземането.

   При новацията обаче е обратно – при новирането давността прекъсва и започва да тече нова погасителна давност.

   При частното правоприемство, каквото е цесията, теклата до момента давност продължава да тече и срещу праводателя, и срещу правоприемника, т.е. ако при праводателя са изтекли три години от давността, а при правоприемника – две години, общата погасителна давност е изтекла и за длъжника възниква правото да откаже изпълнение на задължението си.