Право на иск в материален смисъл

Право на иск в материален смисъл

   Правото на иск в материален смисъл е въпрос с повишена трудност, тъй като съществува спор какво представлява притежанието и оттам дали възможността за принудително осъществяване изпълнението на едно субективно задължение е част от съдържанието на субективното право.

   Тук всъщност става въпрос за два различни въпроса:

   1.Какво се разбира под “призната и гарантирана възможност” като елемент от определението за субективното право?

   2.Дали това е правото на правоимащия да иска от правно задълженото лице определена престация или това е признатата и гарантирана възможност да иска от държавните органи принудителна престация на дължимото?

   Според едното разбиране, поддържано от проф. Витали Таджер и проф. Живко Сталев, в съдържанието на субективното право не се съдържа възможността за неговото принудително изпълнение, тъй като това е искане отправено до държавен орган, а не до отсрещната правно задължена страна.

   Според другото разбиране, което се приема от проф. Мария Павлова, възможността на правоимащия да иска принудително осъществяване на дължимото от държавните органи, се включва в съдържанието на субективното право. Основният аргумент на тази теза е, че субективното право не е неизменно през целия период от своето развитие. При нарушаване субективното право преминава в “бойна готовност”. Но до този момент все още е възможно доброволно изпълнение на дължимата престация и субективното право съдържа в латентен период възможността за принудително изпълнение. Т.е. нарушаването на субективното право предизвиква качествена промяна в неговото съдържание.

   Доц. Иван Русчев счита за вярно първото становище, тъй като под притезание не трябва да се разбира възможността изпълнението на субективното право да стане принудително, а възможността изпълнението на правното задължение да бъде поискано от насрещната страна, която да го изпълни доброволно.

   Притезанието не е фаза, в която преминава всяко субективно право, то е самото субективно право, но това се отнася само до т.нар. притезателни права.

   Според доц. Русчев не е вярно и твърдението, че едва когато бъде нарушено, субективното право се превръща в притезание. Като аргумент се използва 69 ЗЗД,[i] от където следва, че, ако облигационните права са без срок на изпълнение, кредиторът може веднага да иска от длъжника дължимото, т.е. още с възникването си облигационното субективно право представлява притезание, макар да липсва каквото и да е нарушаване на субективното право. С настъпването пък на падежа,[ii] т.е. с настъпването на изискуемостта на субективното право, се поражда едно допълнително субективно задължение за кредитора и едно субективно право за длъжника, а именно – последният да получи още един срок за изпълнение на дължимата престация. От всичко това може да се извлече извода, че под притезание се разбира онази правна възможност, която показва същността на субективното право – титуляра на субективното право да може да изисква изпълнението на задължението.

   Тук е важно да се отбележи, че, ако срокът за изпълнение на задължението е в полза на длъжника, то субективното право става изискуемо само след настъпването на падежа. Ако пък този срок е в полза на кредитора, последният може да изисква изпълнение на задължението и преди да е настъпил падежа, независимо от това дали длъжника може да изпълни дължимото или не. От това следва, че, ако срока за изпълнение е в полза на длъжника и кредиторът не може да иска дължимото, то следователно това субективно право не е притезание. А когато срокът е в полза на кредитора, т.е. когато той може да иска изпълнението на дължимото от задълженото лице и преди настъпване на падежа, то тогава е налице притезание.

   Различия в цивилистичната доктрина има и във връзка с притезанието, когато се разглеждат абсолютните права. Според проф. Павлова абсолютното право възниква като непритезателно право. Така напр. според авторката вещното право възниква като притезателно право. Общото разбиране обаче е, че вещното право възниква като непритезателно, но се превръща в притезателно, като се наруши, защото при ненарушаване на вещното право, собственикът няма право да изисква нищо от третите лица. При нарушаване на вещното право, то от абсолютно става притезателно.

   Абсолютното право (напр. правото на собственост) едва ли е притезателно, тъй като третите лица са длъжни да се въздържат от посегателство върху вещното право. Това задължение обаче не е от частно правен характер, а е олицетворение на общия публично правен принцип neminem laedere. 22, ал. 1 ЗЗД[iii] също урежда всеобща забрана.

   Логическият извод е, че притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност, правоимащия да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното право няма такова изискване, докато притезателното право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата престация. т.е. когато субективното право е само призната и гарантирана възможност да имаш определено поведение, а не да изискваш такова. Вещното право е именно такова непритезателно право. Когато говорим за относителни субективни права (напр. облигационните права), то тогава субективното право вече е призната и гарантирана възможност за кредитора да изисква точно определено поведение от точно определен длъжник, т.е. това е притезание.

   Следователно няма притезание като етап от развитието на субективното право, има само притезателни и непритезателни права.

   Оттук разликата между абсолютните и относителните права е дали можем със свои собствени сили и средства, без чуждо съдействие, да осъществим своето субективно право (така е при абсолютните права) или не можем сами, без чужда намеса да осъществим субективното си право (такива са относителните права).

   Притезанието не е състояние, с което се допълва едно съществуващо вече субективно право (аргумент в полза на това е 118 ЗЗД).[iv] Излиза, че след изтичането на погасителната давност[v] не изтича и притезанието като възможност на кредитора да изисква доброволно изпълнение от длъжника. Но притезанието изчезва като призната и гарантирана възможност субективното право да бъде изпълнено по принудителен ред, а оттук и притезанието като възможност на кредитора да иска изпълнение от длъжника.