принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.

 

Основни принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.

   Понятие за принцип – принципът се дефинира като основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него. Принципът в гражданско-правен смисъл може изрично да е записан в правните норми или логически да се изведе от тях – т. е. възниква въпроса дали принципът е норма или само идея.

   Според проф. Живко Сталев правният принцип е вид норма, основополагаща по съдържание.

   Според други автори (проф. Мария Павлова) принципът е самата ръководна идея, която намира израз в законодателството.

   Въпреки различните становища обаче, безспорно е, че въз основа на принципите се създават  определени правни норми, които обективират принципа, но самите тези правни норми не са принципа. От съдържанието на правната норма се извлича принципа.

   Проф. Цеко Торбов сочи, че при установяване на принципите съществуват два подхода:

1.Принципът се абстрахира от позитивното право, като новосъздадената норма се проверява.

2.Принципите не произтичат от правната норма, но по тяхно подобие имат общ източник – справедливостта.

   Нормата-принцип не е формулирана по подобие на останалите норми (в структурно отношение), а по-скоро като генерално изискване към определени субекти или правоотношения.

   Нормите-принципи са с по-голяма абстрактност, защото са значими като логическата връзка между различни такива общи правила. Именно поради това те са и най-стабилните правни норми. Важно е да се разграничават правните принципи от другите обществени принципи.

   Значение на правните принципи – правните принципи имат идейно и практическо значение. Те осъществяват връзката между правото и не правните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.

   От чисто юридическа гл. т. значението на правните принципи се изразява в следното:

-нормотворческо значение – правният принцип е призван да осигури вътрешна непротиворечивост на ценностите, които един правопорядък признава.

-значение в правоприлагането – правните принципи се използват при тълкуването на правните норми (46, ал. 1 ЗНА)[i], при преодоляването на празноти в правото (46, ал. 2 ЗНА)[ii].

   Принципите са от различна степен на общност – има принципи на частното право, на гражданското право, на отделните клонове и т. н. Принципите на гражданското право са следните:

1.Принцип за забрана за злоупотреба с право – този принцип гласи, че субектите не могат да притежават свои материални или процесуални права, ако не ги притежават (nemo dat tot non habet). В противен случай трябва да им се откаже правна защита. Тази забрана според някои е самостоятелен принцип на гражданското право, а според други – на частното право въобще. Това е основен принцип и в процесуалното право (57, ал. 2 КРБ)[iii].

2.Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни права, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна. Към този принцип според доц. Иван Русчев трябва да се отнесе и забраната за злоупотреба с монопол (19, ал. 1 КРБ)[iv].

3.Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля.

   Свободата за участие в гражданско-правния оборот се изразява във възможността на правните субекти сами да определят действията си.

   Основно проявление на този принцип в гражданското право е договорната свобода и свободата на сдружаване. Два са основните елемента на този принцип и те идват от облигационното право – автономията на волята и договорната свобода. Според някои автори става въпрос за едно и също начало, а според други – касае се за различни начала, като свободата на договаряне е производна на автономната воля.

   Автономията на волята в гражданското право се изразява в това, че гражданските правоотношения не са наложени от държавната власт, а са израз на свободната мисъл, превъплътена в свободно поведение. Волята на страните не е просто юридически факт, който е необходим, за да се задвижи правната норма. По силата на своята воля страните могат да сътворят нови правни положения, различни от тези в правната норма, но които правни положения ще бъдат меродавни за отношенията между страните и ще имат същата санкция, която имат и предвидените в правната норма права и задължения (20а и 44 ЗЗД)[v].

   Свободата на договарянето (9 ЗЗД)[vi] се явява производна от автономията на волята и представлява правото на страните да избират дали да се възползват от признатите им в закона възможности чрез волята си да породят обвързващи ги правни последици и по какъв начин да използват тази възможност. Тази разпоредба дава широко приложение за ненаименуваните договори (пакт и номинат) – т.е. дава правна валидност на ненаименуваните договори и възможност на страните да създават нови и нови ненаименувани договори.

   Свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му. Това е възможността дадена на страните да се отклонят от правните норми. Освен това 9 ЗЗД определя и границите на свобода на договаряне.

   Във връзка със съдържанието на договора също има ограничения (26, 94 и 226 ЗЗД)[vii].

   И 20а и 9 ЗЗД имат значение на основни начала.

   Автономията на волята и свободата на договаряне правят възможно съществуването на принципа на консенсуализма (8 ЗЗД)[viii]. Този принцип намира приложение в правилата за тълкуване на договорите (20 ЗЗД).[ix]

4.Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД)[x]

5.Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД)[xi], вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.[xii]

6.Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:

а) добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство

б) онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение

   Добросъвестността се използва в 21, ал. 2, 82, 25 ЗЗД.[xiii] Добросъвестността като критерий може да се използва в няколко насоки – 12, 63 ЗЗД и пр.[xiv] Т. е. под добросъвестност се разбират онези усилия и напрежение от страна на длъжника, което кредитора очаква. Добросъвестността е и мярка за поведението на кредитора, изразяващо се в института на правото за задържане – 307 ЗЗД (отменен).



[i] Чл. 46. (1) Разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт, на основните начала на правото на Народна република България и на правилата на социалистическия морал.

 

[ii] Чл. 46. (2) Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта и на правилата на социалистическия морал. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Народна република България и правилата на социалистическия морал.

 

 

[iii] Чл. 57. (2) Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.

 

 

[iv] Чл. 19. (1) Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива.

 

[v] Чл. 20а. (Нов - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили.

Договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона.

   Чл. 44. Правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.

 

[vi] Чл. 9. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

 

[vii] Чл. 26. (Ал. 1, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.

Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от законна форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното.

(Ал. 3, отм. - ДВ, бр. 30 от 1990 г.).

(Ал. 4, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части.

   Чл. 94. Недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност.

   Чл. 226. Обещанието за дарение не произвежда действие.

Дарението, доколкото се отнася до бъдещо имущество, е нищожно.

(Ал. 3, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Нищожно е и дарението, когато то или мотивът, единствено поради който то е направено, са противни на закона или на добрите нрави, а така също и когато условията или тежестта са невъзможни.

 

[viii] Чл. 8. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Договорът е съглашение между две или повече лица, за да се създаде, уреди или унищожи една правна връзка между тях.

Лицата се ползуват от правата си, за да задоволяват своите интереси. Те не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.

 

[ix] Чл. 20. При тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

 

[x] Чл. 55. Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.

Не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.

 

Чл. 56. Който поради грешка е изпълнил чуждо задължение, може да иска връщане от кредитора, освен ако последният се е лишил добросъвестно от документа или от обезпечението на задължението. В последния случай този, който е изпълнил задължението, встъпва в правата на кредитора.

 

Чл. 57. Ако се дължи връщане на определена вещ, получателят дължи плодовете от момента на поканването.

Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Но ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползувал, с изключение на плодовете.

 

Чл. 58. Когато се дължи връщане от недееспособен, от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза.

 

Чл. 59. Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.

Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити.

 

[xi] Чл. 18. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт.

 

[xii] Напр., ако един договор е унищожен при крайна нужда, то прекратяването на правоотношението настъпва с обратна сила. С унищожаването на сделката, която съществува между купувача и продавача, това действие е с обратна сила. Ако купувачът я препродаде на трето лице, с отпадането на правата на купувача, отпадат и правата на третото лице. В определени случаи това е така и при 88, 227, ал. 5 ЗЗД, 17, ал. 2 ЗЗД; В определени случаи, ако третите лица са добросъвестни, правата им се запазват като изключение от принципа за обратната сила.

 

[xiii] Чл. 21. Договорът поражда действия между страните, а спрямо трети лица - само в предвидените в закона случаи.

Трети лица, които недобросъвестно попречат за изпълняването на договора, дължат обезщетение.

Чл. 82. Обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Но ако длъжникът е бил недобросъвестен, той отговаря за всички преки и непосредствени вреди.

Чл. 25. Действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то.

Сбъдването на условието има обратно действие.

 

[xiv] Чл. 12. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) При воденето на преговори и сключването на договори страните трябва да действуват добросъвестно. В противен случай те дължат обезщетение.

Чл. 63. (Ал. 1, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.

Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, в които законът изисква друга грижа.