Видове гражданско правни норми: императивни и диспизитивни; материални и процесуални; самостоятелни и несамостоятелни; абсолютно и относително определени. Презумпции и фикции
Видове гражданско правни норми: императивни и диспизитивни; материални и процесуални; самостоятелни и несамостоятелни; абсолютно и относително определени. Презумпции и фикции
Може да се направят различни класификации на гражданско правните норми от езикова гледна точка, от логическа гледна точка и от гледна точка на различни правни критерии. Именно последните ни интересуват. Правните норми могат да се разделят основни според следните правни критерии:
1.Според приложното си поле
2.Според съдържанието си и
3.Според интереса, за който се установяват
1.Според приложното си поле (т.е. според действието си по отношение на случаите, по отношение на лицата и по отношение на територията) гражданско правните норми биват следните видове:
1.1. Според личното действие, те се делят на:
а) общи (ius comune) гражданско правни норми – това са например нормите на ЗЗД, които визират неограничен кръг гражданско правни субекти
б) специални (ius prioprium) гражданско правни норми – това са например нормите, съдържащи се в ТЗ, обхващащи онези правоотношения, едната страна по които задължително трябва да е търговец (286, ал. 1ТЗ)[i]
1.2. По отношение на обхвата, който имат, гражданско правните норми се делят на:
а) общи гражданско правни норми – ЗЗД например се прилага спрямо всички видове продажби
б) специални гражданско правни норми – част III (329 – 336) ТЗ предвижда специални разпоредби за продажбите
1.3. По отношение на територията гражданско правните норми биват:
а) общи гражданско правни норми – действат на територията на цялата страна
б) локални (местни) гражданско правни норми – издават се от местните органи на държавно управление и имат действие само върху територията на съответното населено място
Тук трябва да се отбележи, че местният закон не отменя общия. Това може да стане само, ако отмяната не е изрично предвидена било в общия, било в локалния закон.
2. Според съдържанието си гражданско правните норми могат да се обособят по следния начин:
2.1. Според това дали една правна норма може да се прилага самостоятелно, без да е необходимо нейното действие да е обусловено от друга правна норма, гражданско правните норми се делят на:
а) самостоятелни – това са онези правни норми, чието действие не е свързано с наличието на други правни норми
б) несамостоятелни – онези правни норми, които могат да проявят своето правно действие само във връзка с други правни норми
Несамостоятелните правни норми от своя страна се делят на:
б1. отменителни норми
б2. тълкувателни норми – те имат за цел да изяснят тълкуваната норма
б3. норми, които съдържат в себе си принципи – това са например нормите, които съдържат в себе си легални дефиниции (110, ал. 1 и 2 ЗС)[ii]
б4. препращащи норми – препращането може да бъде както в границите на един и същи нормативен акт (63, ал. 2 ЗЗД препраща към разпоредбите на 244 и 255 ЗЗД)[iii], така и към друг нормативен акт (84 ЗС препраща към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).[iv]
От гледна точка на начина на препращането се наблюдава пряко препращане (нормата, към която се препраща се прилага такава, каквато е – напр. 288 ТЗ към ЗЗД)[v] и съответно препращане (нормата, към която се препраща, изисква да бъде нагодена с оглед институтите, към които се препраща – напр. 84 ЗС към 113, 115 – 117 и 120 ЗЗД).
3. Според целта на правната норма (правно-логическото съдържание), гражданско правните норми биват:
3.1. заповядващи гражданско правни норми – създават задължения за положително поведение на адресатите си. Друг техен характерен белег е, че норменият им адресат е конкретно определен – напр. 187 и 200 ЗЗД.[vi]
3.2. забраняващи гражданско правни норми – създават едно задължение за отрицателно поведение или установяват задължение за въздържане от определени действия за адресатите си. Друг техен характерен белег е, че техни адресати могат да бъдат както конкретно определени лица, така и неограничен кръг от правни субекти – напр. 45 и 185 ЗЗД.[vii]
3.3. овластяващи гражданско правни норми – те предвиждат субективни права, които се изразяват в положителни действия за право имащия, т.е. създава му се една възможност да упражнява определено поведение – напр. 31 ЗС,[viii] 2 ЗЛС.[ix]
Много често обаче, тези правни норми са едновременно и заповядващи, и забраняващи или и овластяващи, и забраняващи.
4. Според това, дали прилагането на правната норма е необходима преценка или не, гражданско правните норми се делят на:
4.1. абсолютно определени норми (ius strictum) – при тях преценка няма (напр. 2 ЗЛС).
4.2. относително определени норми – по-голямата част от нормите в ГП са от този вид – 92, ал. 2 ЗЗД,[x] 13 ЗЗД,[xi] 294 ТЗ;[xii]
5. Материални и процесуални норми:
5.1. материалните гражданско правни норми поначало нямат обратно действие.
5.2. процесуалните гражданско правни норми поначало имат обратно действие.
Материалните норми се прилагат от чуждестранния съд, докато съдът прилага онези процесуални правила, които спадат към неговото национално право.
6. Императивни и диспозитивни правни норми.
Гражданското право е царството на диспозитивните правни норми. Възможни са два критерия за това разграничение:
6.1. Според единия критерий, разликата между императивните и диспозитивните правни норми е възможността на правните субекти да се отклонят от предписанията на правните норми.
6.2. Според другия критерий, интересът е основанието за разделянето на правните норми на императивни и диспозитивни. Императивните правни норми се създават в интерес на цялото общество, докато диспозитивните правни норми се създават в частен интерес. Поради това императивните норми са от публично правен порядък, но това не означава, че гражданско правните императивни норми са публично правни норми.
Най-често обаче няма външен белег за отграничаването на императивни и диспозитивни правни норми, но има материи, където нормите почти винаги са императивни – напр. във връзка с правоспособността и дееспособността на правните субекти; нормите, свързани с формата на сделките; нормите, свързани със съдържанието на вещните права; наследствените редове (за последните – 5 и 9 ЗН).[xiii]
Според предназначението си диспозитивните норми биват:
а) тълкувателни диспозитивни правни норми - Чл. 368 ЗЗД[xiv]
б) допълващи диспозитивни правни норми - Чл. 127 ЗЗД[xv]
От гледна точка на това, колко страни могат да се отклонят от тях, диспозитивните норми биват:
а) диспозитивни норми с определени граници - Чл. 9 ЗЗД[xvi]
б) диспозитивни норми без определени граници
7. Норми, които установяват презумпции и фикции:
7.1. Презумпции – чрез презумпцията (предположението) въз основа на установени факти и като се има предвид онова, което обикновено става при наличието на тези факти, се прави заключение за други, несъществуващи и неустановени факти. Презумпциите от своя страна биват два вида:
а) законни презумпции – те са едно предположение, което законът прави от един известен за друг неизвестен факт. Такива законни презумпции се съдържат например в 45, ал. 2 ЗЗД[xvii] и в 2 ЗС.[xviii]
От своя страна законните презумпции се делят на:
- оборими презумпции – при тях законът допуска да се докаже и противното – напр. 45, ал. 2 ЗЗД
- необорими презумпции – при тях не се допуска доказването на противното – напр. 109 ЗЗД[xix]
7.2. Фикции – тези правни фигури лежат върху очакването, върху онова, което се очаква да стане. При фингирането на един фактически състав се прикрепя настъпването на такива правни последици, които не са типични за него, а за друг фактически състав – напр. 2, ал. 2 ЗН.[xx]
[i] Чл. 286. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) (1) Търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие.
[ii] Чл. 110. Недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката.
Всички други вещи, включително и енергията, са движими вещи.
[iii] Чл. 63. (Ал. 1, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Всяка от страните по договора трябва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона и да не пречи на другата страна да изпълнява и тя своите задължения по същия начин.
Задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин освен в случаите, в които законът изисква друга грижа.
Чл. 244. Заемателят е длъжен да се грижи за вещта като добър стопанин, като предпочита нейното запазване пред запазването на своите вещи.
Той може да използува заетата вещ само съобразно договора, а когато ползуването не е уговорено - съобразно нейното предназначение, и не може да отстъпва другиму ползуването от вещта.
При неизпълнение на тези задължения заемателят дължи обезщетение и за вредите, настъпили поради причини, за които той не отговаря, освен ако докаже, че те биха засегнали вещта и при неговата изправност.
Ако вещта е дадена в заем на няколко лица - те отговарят солидарно.
Чл. 255. Ако не е бил уговорен срок за пазене на вещта, влогоприемателят може да се освободи от задълженията си по влога, като предизвести влогодателя и му даде достатъчен срок, за да си вземе вещта.
Ако до изтичане на определения в договора или в предизвестието срок влогодателят не вземе вещта, влогоприемателят отговаря след изтичане на срока само при умисъл и груба небрежност и може да поиска от районния съд разрешение да продаде вложената вещ на публична продан. От получената цена се заплащат вземанията на влогоприемателя, а остатъкът се влага в банка на името на влогодателя.
[iv] Чл. 63. Собственикът може да отстъпи на друго лице правото да построи сграда върху неговата земя, като стане собственик на постройката.
Също така собственикът на земята може да прехвърли отделно от земята собствеността върху вече съществуващата постройка.
Собственост върху постройка, отделно от земята под нея, може да се създаде и чрез доброволна делба.
Чл. 113. Недействително е съглашението, с което се скъсяват или удължават установените давностни срокове, както и отказът от давност, преди тя да е изтекла.
Чл. 115. Давност не тече:
а) между деца и родители, докато последните упражняват родителски права;
б) между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството;
в) между съпрузи;
г) за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението;
д) за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба;
е) за вземанията на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността;
ж) докато трае съдебният процес относно вземането.
Ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им.
Чл. 116. Давността се прекъсва:
а) с признаване на вземането от длъжника;
б) с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство; ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната;
в) с предприемане на действия за принудително изпълнение.
Чл. 117. От прекъсването на давността почва да тече нова давност.
(Ал. 2, изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
Чл. 120. (Изм. - ДВ, бр. 16 от 1977 г. и бр. 30 от 1990 г.) Давността не се прилага служебно.
[v] Чл. 288. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) За неуредените с този закон положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него - търговските обичаи. При различия в търговските обичаи се прилагат обичаите по местоизпълнението.
[vi] Чл. 187. Продавачът е длъжен да предаде на купувача продадената вещ. Вещта се предава в състояние, в което се е намирала по време на продажбата, заедно с плодовете от тогава.
Чл. 200. Купувачът е длъжен да плати цената и да получи вещта.
Плащането трябва да стане едновременно с предаването на вещта и на мястото, където то се извършва.
Ако продадената вещ дава плодове или други доходи, купувачът дължи лихви върху цената от деня на предаването на вещта, макар цената да не е още изискуема.
[vii] Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.
Чл. 185. Не могат да бъдат купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито чрез подставено лице:
а) лицата, които по закон или по назначение от властта управляват или пазят чужди имущества - относно същите тия имущества, както и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да продават, и
б) (изм. - ДВ, бр. 104 от 1996 г.) съдиите, прокурорите, съдебните изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите - относно спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действуват, освен ако купувачът е съсобственик на спорното право.
[viii] Чл. 31. Всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им.
Когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.
[ix] 2. С навършване на 18-годишна възраст лицата стават пълнолетни и напълно способни чрез своите действия да придобиват права и да се задължават.
[x] Чл. 92. (2) (Нова - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) Ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.
[xi] Чл. 13. Предложителят е обвързан с предложението до изтичането на срока, който е определен в него или е обикновено нужен според обстоятелствата, за да пристигне приемането.
Ако предложението бъде оттеглено, то няма действие, когато съобщението за оттеглянето му пристигне преди или най-късно едновременно с предложението.
При липса на срок за приемане, предложението, направено на присъствуващ, губи силата си, ако той не го приеме незабавно, а предложението, отправено до неприсъствуващ, губи силата си след изтичане на толкова време, колкото е обикновено нужно според обстоятелствата, за да пристигне приемането.
Приемането няма сила, ако съобщението за оттеглянето му стигне у предложителя преди или най-късно едновременно с него.
Ако от късно пристигналото приемане на предложението се вижда, че е било изпратено навреме, договорът се счита сключен, освен ако предложителят незабавно извести другата страна, че счита приемането за закъсняло.
[xii] Чл. 294. (Нов - ДВ, бр. 83 от 1996 г.) (1) Между търговци лихва се дължи, освен ако е уговорено друго.
(2) Лихва върху лихва се дължи само ако е уговорена.
[xiii] Чл. 5. (1) Децата на починалия наследяват по равни части.
(2) Като деца на наследодателя се смятат и осиновените от него.
(3) (Изм. - ДВ, бр. 41 от 1985 г.) При осиновяване по чл. 62 от Семейния кодекс осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осиновителя.
Чл. 9. (1) Съпругът наследява част, равна на частта на всяко дете.
(2) (Изм. - ДВ, бр. 60 от 1992 г.) Когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри, или с техни низходящи, той получава половината от наследството, ако то се е открило преди навършването на десет години от сключването на брака, а в противен случай получава 2/3 от наследството. А когато съпругът наследява заедно с възходящи и с братя и сестри или с техни низходящи, той получава една трета от наследството в първия случай и половината във втория.
(3) (Доп. - ДВ, бр. 60 от 1992 г.) Ако няма други наследници по предходната алинея, съпругът получава цялото наследство.
[xiv] Чл. 368. Публичното обещание за награда за извършване на определена работа, дадено в писмена форма или обявено чрез печата или по друг начин, задължава обещателя да заплати наградата.
Когато работата се извърши от две или повече лица, наградата се разделя между тях съобразно участието им в извършената работа, а ако това не може да се определи, тя се разделя между тях по равно.
Когато по този въпрос не се постигне съгласие между лицата, наградата се дава, след като спорът се реши по съдебен ред.
Когато работата бъде извършена от две или повече лица, независимо едно от друго, наградата се дава на лицето, което първо представи работата, а когато тя се представи от тях едновременно, наградата се разделя по равно.
[xv] Чл. 127. Доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно.
Всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Ако някой от последните се окаже неплатежоспособен, загубата се разпределя съразмерно между другите съдлъжници, включително и този, който е изпълнил.
В случай, че изпълнилият солидарен длъжник не е противопоставил на кредитора някое общо възражение или не е уведомил своите съдлъжници за изпълнението, той отговаря спрямо тях за причинените вреди.
[xvi] Чл. 9. (Изм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.) Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
[xvii] Чл. 45. Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното.
[xviii] Чл. 2. (Изм. - ДВ, бр. 31 от 1990 г.) Собствеността принадлежи на държавата, на общините, на кооперациите и други юридически лица и на граждани.
(Изм. - ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Всички видове собственост се ползуват с еднакви възможности за развитие и закрила.
[xix] Чл. 109. Задължението се смята погасено, ако частният документ за него се намира у длъжника, освен ако се докаже, че не му е върнат доброволно.