Държавата като субект на гражданското право. Гражданско-правен режим на учрежденията

 

Държавата като субект на гражданското право. Гражданско-правен режим на учрежденията

 

   Фактът, че държавата е политическа организация, система от органи с властнически правомощия, но едновременно с това, е и гражданско-правен субект, притежаващ своя собственост, се обосновава с теорията на многоотрасловата правосубектност. Т.е. държавата може да бъде страна по различни правоотношения –  в сферата на публичното право тя ще се явява в качеството си на носител на властнически правомощия – конституционното, административното, наказателното, финансовото право, гражданският и наказателният процеси. От друга страна обаче, държавата може да бъде и участник в гражданско-правния оборот. Това се налага най-вече поради необходимостта, чрез стопанската си дейност или чрез предоставянето на свое имущество на други субекти, държавата да осигурява своята издръжка, както и поддържането на социална политика.

   Именно този двойнствен характер обуславя особеността на държавата като правен субект, различен от физическите и юридическите лица.

   За разлика от другите гражданско-правни субекти, които получават своята правосубектност от държавата, правосубектността на държавата се създава от самата нея и е неограничена. Чрез органите си, държавата създава определен правен режим, на който подчинява останалите правни субекти, включително и себе си.

   От друга страна, държавата е универсален правен субект, тъй като може да притежава всякакви права и задължения. От това следва, че държавата може да притежава такива права и задължения, които останалите правни субекти не биха могли да имат (напр. правото на изключителна собственост, суверенни права и пр.). Особеност е, че държавата не притежава правосубектност в семейното и наследственото право.

   Като субект на гражданското право, държавата се характеризира от една страна със своето имущество, а от друга страна – с органите си, които от нейно име извършват правни действия, които имат последици в гражданско-правната сфера.

   Индивидуализиращите белези на държавата са: името, знамето, герба, държавния печат, химна и столицата й.

   Най-съществената способност на държавата обаче, е свързана с правото на собственост. Поначало тя може да е носител на право на собственост и други ограничени вещни права. Особеното тук е, че собствеността на държавата бива публична и частна. Това деление, макар и не конкретно отнасящо се до държавната собственост, е предвидено в 17, ал. 2 КРБ.[i] Липсата обаче на изричен конституционен критерии за това, коя собственост е частна и публична, наложи КС да издаде Реш. № 19 от 1993 г.[ii] Така според КС критериите за разграничаване на собствеността на тези два вида са следните:

   1.Кому принадлежи правото на собственост

   2.Какви са вещите, предмет на това право

   3.Какво е предназначението на тези вещи

   Според КС всеки правен субект може да е носител на частна собственост. Държавата и общините също могат да имат частна собственост, тъй като участват в гражданския оборот. Властническите правомощия на държавата и  необходимостта тя да използва собствеността си в обществен интерес, не прави собствеността й задължително публична.

   Разграничението е следното: публична държавна и общинска собственост е онази, която обслужва обществени интереси, т.е. такива интереси, които не могат да се задоволяват от собствеността на останалите правни субекти.

   В последствие тези критерии бяха регламентирани и на законодателно ниво – в ЗДС и ЗОС. Така според 2 ЗДС[iii] публична държавна собственост са:

   1.Обектите, изключителна държавна собственост

   2.Имотите, държавна собственост, които са предоставени на ведомствата

   Т.е. принципът е, че частна държавна собственост са всички останали държавни имоти и вещи, като за частна държавна собственост се смятат плодовете и приходите, придобити от имотите публична държавна собственост (2, ал. 3 ЗДС).

   По подобен начин урежда въпроса с общинската собственост и ЗОС. Според 3 ЗОС[iv] публична общинска собственост са: 

   1.Имотите, предназначени за осъществяването на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация

   2.Имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение

   Всички останали общински имоти и вещи са частна общинска собственост, като тук се включват и плодовете и приходите от имотите и вещите публична общинска собственост.

   2 ЗДС въвежда едно ново понятие – “изключителна държавна собственост”, което е видово по отношение на понятието “публична държавна собственост”. Изключителната държавна собственост е особен вид собственост, която е уредена от КРБ в нейния чл. 18, ал. 1[v] и включва:

   1.крайбрежната плажна ивица

   2.републиканските пътища

   3.водите, горите и парковете с национално значение

   4.природните и археологически резервати, определени със закон

   В ал. 2 на 18 КРБ[vi] са определени още една група обекти, върху които държавата има абсолютно суверенно право. Това са следните обекти:

   1.континенталният шелф

   2.изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства

   Изключителността на държавата от гл.т. на притежаването на права обхваща и монополните й права за осъществяване на определени стопански дейности (18, ал. 4 КРБ)[vii] – ж.п. транспорта, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи и пр.

   Тъй като държавата в своя съвременен вид би трябвало все повече да ограничава стопанските си функции (това става като дава концесии), това не означава, че като предоставя правото да извършват определени стопански дейности на други правни субекти, държавата загубва монополното си право.

   Особеността на държавата от гл.т. на публичните й функции се изразява и в определено предимство, което тя си запазва при придобиване то на определени блага – напр. само тя има право да конфискува вещи за държавни нужди.

   Закрилата на обектите, държавна собственост, е уредена в 86 ЗС и 7 ЗДС.[viii] Така напр., в 86 ЗС императивно е казано, че вещи, които са публична държавна или общинска собственост, не могат да се придобиват по давност. Това правило е допълнено от 7, ал. 1 ЗДС, според която имотите и вещите – публична държавна собственост, освен, че не могат да се придобиват по давност, не могат още и да се отчуждават, да бъдат обременявани с други вещни права и да се включват в имуществото на търговски дружества. Освен това, друга една особеност е, че държавната собственост се ползва с особена административно-правна защита по 80 ЗДС[ix] - областният управител може със заповед да отнеме от онзи, който владее или държи без основание държавен имот. Същото важи и ако държавният имот не се използва по предназначение или нуждата от владеенето/държането му е отпаднала.

   И ако в имуществено отношение държавата се третира особено, то в други насоки тя е нормален правен субект – за неизпълнение на задължение или за причинени вреди от незаконосъобразни актове/действия на нейни органи и длъжностни лица, държавата отговаря както на договорно, така и на деликтно основание – 7 КРБ и 1 и 2 ЗОДВПГ[x] Държавата също така може да притежава дялове (акции) в търговски дружества. Тя е длъжник по издаваните от нея ДЦК.

   Съгласно 11 ЗН[xi], когато няма лица, които да наследят дадено наследство или тогава, когато всички наследници са се отказали от наследството/изгубили са правото да приемат наследството, тогава наследството се получава от държавата. Тук обаче не става дума за наличието на наследствена правоспособност на държавата, а просто за придобиване на права. Друг въпрос е, когато държавата наследява определен dominium по завещание – тогава на държавата по изключение й е призната наследствена правоспособност.

   Държавата може да бъде както ищец, така и ответник по искови процеси с или срещу лица. В изпълнителното право тя е взискател. Министърът на финансите е процесуален представител на държавата в исковите процеси. В материалното право държавата се представя от съответните компетентни органи – напр. в едно все още не приватизирано еднолично търговско дружество, в което държавата притежава всички дялове, правата на държавата като собственик ще бъдат упражнявани от съответния ресорен министър.

   Друга привилегия на държавата е това, че спрямо нея не може да се изпълни принудително изпълнително производство. Такова производство е недопустимо, тъй като е предвиден специален ред на вземанията срещу държавните учреждения (399, ал. 2 ГПК).[xii]

   Гражданско-правен режим на учрежденията

   Държавното учреждение е особен вид юридическо лице, което е учреждение не само по видово наименование, но и защото притежава родовите белези на юридическото лице-учреждение, т.е. това е юридическо лице, което няма корпоративно устройство. Следователно в родовата категория “юридическо лице-учреждение” като един от неговите видове се обособяват държавните учреждения, без да изчерпват целият обем на тази категория, защото юридически лица-учреждения са и фондациите.

   Поначало специфичното в предмета на дейност на държавните учреждения е, че те се занимават с нестопанска дейност, осъществявана в интерес на широк кръг лица, включително и предоставянето на публични услуги (напр. СУ). Т.е. целта на дейността на държавните учреждения не е реализирането на доходи, поради което издръжката им е от държавна субсидия.

   Фактът, че държавните учреждения имат определена структура и организация, не означава, че имат и членски състав. Работниците и служителите, които работят в тях (било по трудово, било по служебно правоотношение), не са техен членски състав.

   Особеност е, че държавните учреждения имат органна структура и имущество.

   Държавните учреждения осъществяват разнообразни функции в най-различни области на обществения живот – държавно управление (онези юридически лица, които изпълняват публични функции – съдилища, прокуратура, следствие, полиция и т.н.), в областта на образованието и просветата (ВУЗ-овете, Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” и пр.), т.е. макар и да са субекти на гражданското право, съответните юридически лица или осъществяват публични функции, или предоставят публични услуги.

   Особеност при държавните учреждения е, че ръководният им орган (напр. министърът) има двойнствена функция – от една страна има публични правомощия като държавен орган, а от друга страна – властнически правомощия по отношение на работниците и служителите в държавното учреждение. ЗАдм нарича “администрация” онези юридически лица, които имат за ръководител държавен орган. Администрация е и министерството, което подпомага съответния държавен орган (то е юридическо лице на бюджетна издръжка).

   Други самостоятелни юридически лица са онези, които са на подчинение на централната изпълнителна власт и са без ранг на министерства – държавни комисии, държавни агенции, изпълнителни агенции (администрации за административно обслужване към съответното министерство) и областните администрации (подпомагат областния управител и съгласно 57 ЗАдм са юридически лица на бюджетна издръжка).[xiii]

   Характерно за държавните учреждения е, че те възникват по разпоредителната система било въз основа на административен акт, било въз основа на нормативен акт.

   За разлика от държавните юридически лица със стопански функции (като БДЖ), държавните учреждения не подлежат на регистрация и получават правосубектност още с възникването си. Редом с основната си дейност, държавните учреждения могат да осъществяват и стопанска дейност.

   Начинът на определяне на правосубектността при държавните учреждения е различен от този при останалите юридически лица – за някои от държавните учреждения в закона, с който се създават, е посочено, че са самостоятелни юридически лица, а за други, признаването на правосубектността става косвено – когато ръководителят на съответното държавно учреждение има функциите на разпоредител с бюджетни средства, т.е. характеризиращ белег на държавните учреждения е наличието на бюджетна сметка.

   Съгласно ГПК държавните учреждения се предоставят от своите ръководители. Когато държавно учреждение няма самостоятелна бюджетна сметка в банка, съдопроизводствените дела се извършват от или срещу държавното учреждение, което има такава сметка, т.е. процесуално правосубектни са само онези държавни учреждения, които имат самостоятелна бюджетна сметка. Това е така, защото правосубектността означава възможност правния субект да отговаря за задълженията си, т.е. държавното учреждение ще има отделна имуществена отговорност от тази на държавата.

   Някои от държавните учреждения (тези, които пряко осъществяват властнически функции) се подчиняват на принципа на единоначалието, но при други държавни учреждения, ръководните органи не се назначават, а се избират (СУ).

   Представителен орган на държавното учреждение е техният ръководител – per argumentum a contrario от 18, ал. 2 ГПК.[xiv]

   Друга особеност е, че срещу държавно учреждение не може да има принудително изпълнение.


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[i] Чл. 17. (2) Собствеността е частна и публична.

 

[ii] РЕШЕНИЕ № 19 НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД ОТ 21 ДЕКЕМВРИ 1993 Г. ПО КОНСТИТУЦИОННО ДЕЛО № 11 ОТ 1993 Г. ЗА ТЪЛКУВАНЕ НА РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 17, АЛ. 2, ЧЛ. 19, АЛ. 2 И 4 И ЧЛ. 106 ОТ КОНСТИТУЦИЯТА

Конституционният съд в състав: председател - Асен Манов, и членове: Младен Данаилов, Милчо Костов, Цанко Хаджистойчев, Станислав Димитров, Нено Неновски, Николай Павлов, Теодор Чипев, Милена Жабинска, Любен Корнезов, Пенчо Пенев, Александър Арабаджиев, при участието на секретар-протоколчика Енита Еникова разгледа в закрито заседание на 21 декември 1993 г. конституционно дело № 11 от 1993 г., докладвано от съдията Теодор Чипев.

Делото е образувано на 10.V.1993 г. по искане на група от 57 народни представители от 36-о Народно събрание. Искането се състои от две части. В първия раздел на искането народните представители молят Конституционния съд да даде задължително тълкуване на разпоредбите на чл. 17, ал. 2, чл. 19, ал. 2 и 4 и чл. 106 от Конституцията. По чл. 106 от Конституцията тълкуването е поискано във връзка с предвиденото в нормата правомощие на Министерския съвет да организира стопанисването на държавното имущество.

Във втория раздел на искането, който съдържа три точки, народните представители изразяват съмнение за съответствие на нормативни текстове с Конституцията и искат от Конституционния съд да внесе яснота по повдигнатите въпроси с решение.

С определение от 1.VI.1993 г. Конституционният съд е приел, че искането по раздел втори има недостатъци, и на основание чл. 149, ал. 1, т. 2 от Конституцията и чл. 18, ал. 2 и чл. 19, ал. 3 от Правилника за организацията на дейността на Конституционния съд е дал указания на подателите да отстранят тези недостатъци. Със същото определение Конституционният съд е конституирал като заинтересувани страни Народното събрание, Министерския съвет, Министерството на финансите, Министерството на промишлеността, Министерството на търговията и Министерството на правосъдието, като им е дал възможност да вземат становище по искането. Становища са постъпили от Министерския съвет и Министерството на правосъдието. В тях се изтъква, че с решения № 242 от 19.VI.1992 г., № 336 от 27.VIII.1992 г., № 337 от 27.VIII.1992 г. и № 584 от 28.ХII.1992 г. Министерският съвет е внесъл за разглеждане от Народното събрание законопроекти за Закон за имуществата, собствеността и сервитутите, Закон за общинските имоти, Закон за държавните имоти и Закон за концесиите, чието съдържание е във връзка с исканото тълкуване на съответните конституционни текстове. В изпълнение на определението на Конституционния съд подателите на искането са представили на 10.VI.1993 г. чрез народния представител Соня Младенова уточнение на искането си по раздел втори.

С определение от 6.VII.1993 г. Конституционният съд е допуснал за разглеждане искането за тълкуване на посочените по-горе конституционни разпоредби и е дал възможност на подателите и на заинтересуваните страни да вземат становище. Със същото определение Конституционният съд е изискал от Законодателната комисия на Народното събрание посочените по-горе решения на Министерския съвет и внесените с тях законопроекти с мотивите им, които бяха представени и са приложени към делото.

С това определение Конституционният съд е отклонил искането по раздел втори и е прекратил производството по делото в тази му част, тъй като е приел, че направеното уточнение не отстранява недостатъците на искането по този раздел.

След определението на Конституционния съд от 6.VII.1993 г. подателите на искането са получили от Конституционния съд по тяхна молба преписи от становищата на Министерския съвет и Министерството на правосъдието и са представили допълнително становище на 9.VIII.1993 г.

Като обсъди искането, представените доказателства и изтъкнатите доводи, Конституционният съд приема следното:

Нормата на чл. 17, ал. 2 от Конституцията обявява, че собствеността е частна и публична. Правилото не посочва разграничителния критерий, според който да се определи коя собственост трябва да се счита за частна и коя за публична. Освен това е нужно да се изтъкне, че с изключение на чл. 17, ал. 3, който обявява частната собственост за неприкосновена, в Конституцията няма други норми, в които да се говори за частна или публична собственост. За да се отговори на тълкувателното искане по чл. 17, ал. 2 от Конституцията, е от значение кому принадлежи правото на собственост, какви са вещите, които са предмет на това право, и какво е тяхното предназначение.

От гледна точка на субектите, които могат да бъдат носители на частна собственост, Конституционният съд приема, че всеки правен субект може да има такава собственост. За гражданите частната собственост е средство да удовлетворяват своите лични и на близките им потребности, но освен това им дава възможност да развиват и стопанска дейност, от която да извличат доходи. За юридическите лица частната собственост е условие за тяхната икономическа стабилност, за разрастването на тяхната дейност и за постигането на целите, за които те са създадени. Държавата и общините също могат да имат частна собственост, защото и за тях е открита възможността да извършват стопанска дейност и да бъдат участници в гражданския оборот. Властническите правомощия на държавните и общинските органи и необходимостта да се използва собствеността на държавата и общините в обществен интерес не дават основание тяхната собственост да се счита винаги за публична.

Частната собственост е основа на всяко пазарно стопанство. С действащата Конституция Република България е дала израз на стремежа си да изгради подобно стопанство и това ясно личи от чл. 19, ал. 1, където е предвидено, че икономиката на страната се основава на свободната стопанска инициатива.

Ако всеки правен субект може да бъде носител на частна собственост, за публичната собственост това не се отнася. Гражданите и юридическите лица могат да имат само частна собственост. Това е така, защото те нямат властнически правомощия и собствеността им обслужва непосредствено техни ограничени интереси. Всяка собственост независимо от това, на кого тя принадлежи и какъв е нейният предмет, винаги допринася за натрупване на национално богатство и постигане на социален напредък, когато тя се използва разумно от носителя на правото. Това обаче не е основание за извод, че гражданите и юридическите лица могат да имат публична собственост.

Публична собственост имат само субекти, които упражняват властнически правомощия. Такива субекти са държавата и общините. Властническите правомощия на органите на общината я отличават качествено от другите юридически лица, макар че и общината е юридическо лице-чл. 136, ал. 3 от Конституцията. Властническите правомощия на държавните органи са по-широки по обсег от тези на общинските. Това има значение за броя на обектите и техния вид, които могат да се отнесат към публичната собственост на държавата и общините, но не е основание да се отрече възможността общините да имат публична собственост, след като е безспорно, че техните органи имат властнически правомощия.

Освен с властническите правомощия на своя носител публичната собственост се отличава от частната по своето предназначение. В чл. 18, ал. 6 от Конституцията е предвидено, че държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото, а според чл. 140 общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. При съпоставката на двете норми за решението на Конституционния съд е без значение разликата между "имоти" и "собственост". Същественото и в двата текста е, че собствеността на държавата и общините служи на обществени интереси, които не се удовлетворяват от собствеността на гражданите и юридическите лица. Разликата между държава и община е предопределила и редакционната разлика при определяне на интереса от използването на двата вида имущество. Но този интерес и според двете норми е обществен интерес.

Въпреки това само част от вещите, които са собственост на държавата и общините, представляват тяхна публична собственост. От значение е и видът на вещите и тяхното предназначение. Конституционният съд приема за несъмнено, че изключителната държавна собственост, чиито обекти са изброени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, представлява публична собственост на държавата. Поради важността, която имат, вещите по чл. 18, ал. 1 могат да принадлежат само на държавата, върху нея тежи конституционното задължение да не ги отчуждава. Всеобщата полза от тези обекти е до такава степен очевидна, че конституционният законодател е счел за необходимо да я осигури всекиму.

Извън обектите по чл. 18, ал. 1 от Конституцията държавата може да има и други вещи като своя публична собственост. Определянето на тази друга публична държавна собственост може да стане само със закон. Само закон може да определи и кръга на вещите, които са публична собственост на общините. Конституционният съд би иззел прерогативите на законодателя, ако се опита да разграничи публичната собственост на държавата и общините от тяхната частна собственост. Като се изключи чл. 18, ал. 1, в Конституцията няма текст, на който Конституционният съд да се опре, за да проведе това разграничение. В подкрепа на това становище на съда е и разпоредбата на чл. 17, ал. 4.

Конституционният съд не навлиза в обсъждане на поставените с искането въпроси за характера на собствеността на публичноправните юридически лица, кои са тези лица и коя тяхна собственост е публична и коя частна. В Конституцията няма понятие "публичноправни юридически лица" и затова Конституционният съд не може да го тълкува.

При тълкуването на чл. 19, ал. 2 и 4 от Конституцията трябва да се държи сметка за това, че и двата текста представляват препращащи норми. Предвидено е, че нормативният акт, който ще конкретизира конституционните правила, трябва да бъде на законово равнище. Броят на нормативните актове, които трябва да се издадат, не е предопределен, но Конституцията изисква това да бъдат актове на Народното събрание, и то закони. Министерският съвет не може да издава актове, които да дадат първична уредба на материята, за която се говори в чл. 19, ал. 2 и 4. И двете алинеи на чл. 19, чието тълкуване се иска,са доразвитие на първата алинея, според която икономиката на страната се основава на свободната стопанска инициатива. Тази инициатива не може да се осъществи пълноценно, без да се осигури простор за създаването и развитието на частната собственост. Затова и двете алинеи, чието тълкуване се иска, се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, които са изрично споменати, но и за държавата и общините, когато те действат при пазарни условия, т. е. като частни собственици. В подкрепа на това разбиране е и нормата на чл. 137, ал. 2 от Конституцията. Гражданите и юридическите лица при една действително пазарна икономика, която Конституцията иска да гарантира, са по принцип равнопоставени на държавата и общините. Алинеи 2 и 4 се отнасят за стопанската дейност на всички правни субекти.

В чл. 106 от Конституцията са предвидени няколко различни правомощия на Министерския съвет. Тълкувателното искане се отнася за правомощието да се организира стопанисването на държавното имущество. Това правомощие има много широк предметен обсег. То се отнася не само за двата вида собственост на държавата (публична и частна), но обхваща и другите нейни права и задължения, които са парично оценими. Стопанисването на държавното имущество е съвкупност от разнородни и неизброими изчерпателно дейности. Поддържането на държавното имущество, използването му, събирането на доходи и изплащането на задължения, свързани с него, воденето на документация са все форми на стопанисване. Поначало Министерският съвет не се занимава с това, защото нито е необходимо, нито е възможно той да се нагърби изцяло с тази дейност. Затова нормата предвижда, че той организира стопанисването на държавното имущество. Организирането е типична управленска функция. Доброто стопанисване на държавното имущество е предпоставка за изпълнението на различните държавни функции. На Министерския съвет като висш административен орган в Република България Конституцията е поверила организацията на това стопанисване, защото с основание счита, че така се създават гаранции, че то ще бъде добро. Министерският съвет организира стопанисването на държавното имущество, като се грижи за реда, по който то ще се извършва, и определя този, който ще го извършва. При тази организационна дейност Министерският съвет издава актове, но тя може да се осъществява и от отделни министри или други овластени от Министерския съвет органи. В това отношение Конституцията предоставя на Министерския съвет да вземе решението, считано от него за най-целесъобразно. Тя не предопределя ресорните министри или другите органи, на които той може да повери някаква организационна дейност, свързана със стопанисването на държавното имущество. В живота наистина има случаи, когато във връзка с организационната дейност на Министерския съвет, поверена му с чл. 106 от Конституцията, той е обвързан от пределени правила. Обаче тези правила не са конституционни, а се издават на законово равнище.

Поради тези съображения и на основание чл. 149, ал. 1, т. 1 от Конституцията Конституционният съд

РЕШИ:

1. Частна е собствеността на гражданите и юридическите лица. Собствеността на държавата и общините е публична и частна. Изключителната собственост на държавата върху обектите, посочени в чл. 18, ал. 1 от Конституцията, е публична. Останалите обекти, които са собственост на държавата и общините, са тяхна публична или частна собственост в зависимост от вида и предназначението им. Режимът на тези обекти се определя със закон.

2. Член 19, ал. 2 и 4 от Конституцията предвиждат създаването на условия и гаранции за разгръщането на свободната стопанска инициатива, основана на частната собственост. Принципните условия и гаранции се създават чрез закон. При упражняването на частната собственост всички правни субекти са равнопоставени. Член 19, ал. 2 и 4 се отнасят не само за гражданите и юридическите лица, но и за държавата и общините.

3. Правомощието на Министерския съвет по чл. 106 от Конституцията да организира стопанисването на държавното имущество се отнася за правата и задълженията на държавата, които са парично оценими. Като висш изпълнителен орган той определя от кого и по какъв ред се стопанисва това имущество, освен ако със закон е предвидено друго.

 

[iii] Чл. 2. (1) Собствеността на държавата е публична и частна.

(2) Публична държавна собственост са:

1. обектите, изключителна държавна собственост съгласно Конституцията на Република България;

2. (Изм. и доп. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) имотите - държавна собственост, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им;

3. (Отм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.)

4. (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) имоти-държавна собственост, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване.

(3) Частна държавна собственост са всички други държавни имоти и вещи. Плодовете и приходите от имотите и вещите, публична държавна собственост, са частна собственост на държавата.

(4) (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Не са държавна собственост по смисъла на този закон имотите и вещите на търговските дружества и на фондациите, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

 

[iv] Чл. 3. (1) Общинската собственост е публична и частна.

(2) Публична собственост са:

1. имотите, предназначени за осъществяване функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация;

2. имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение;

3. (Отм. - ДВ, бр. 96 от 1999 г.)

(3) Частна общинска собственост са всички други общински имоти и вещи. Плодовете и приходите от имотите и вещите - публична общинска собственост, са частна собственост на общината.

 

[v] Чл. 18. (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост.

 

[vi] Чл. 18. (2) Държавата осъществява суверенни права върху континенталния шелф и в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства.

 

[vii] Чл. 18. (4) Със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества.

 

[viii] Чл. 86. (Изм. - ДВ, бр. 31 от 1990 г., доп., бр. 33 от 1996 г.) Не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост.

Чл. 7. (1) (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Имотите и вещите - публична държавна собственост, не могат да се отчуждават, да се обременяват с вещни права, да се придобиват по давност, както и да се включват в имуществото на търговски дружества.

(2) (Изм. - ДВ, бр. 124 от 1998 г.) Особено право на ползване - концесия, се предоставя върху обекти - публична държавна собственост, по ред, определен със Закона за концесиите.

(3) Имотите и вещите - частна държавна собственост, могат да се отчуждават и да се обременяват с вещни права. За тях се прилагат общите разпоредби за собствеността, доколкото в този закон не се предвижда друго.

 

[ix] Чл. 80. (1) Държавен имот, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител.

(2) Заповедта на областния управител за изземването на имота се изпълнява по административен ред със съдействието на органите на Националната полиция.

(3) Заповедта по ал. 1 подлежи на обжалване по реда на Закона за административното производство. Обжалването не спира изпълнението на заповедта, освен ако съдът разпореди друго.

 

[x] Чл. 7. Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.

Отговорност за дейност на администрацията

Чл. 1. (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност.

(2) Обезщетение за вреди от незаконни актове по предходната алинея може да се иска след тяхното отменяване по съответния ред. Когато вредите са причинени от нищожен административен акт или от незаконно действие или бездействие, нищожността на акта, съответно незаконосъобразността на действието или бездействието, се установява от съда, пред който е предявен искът за обезщетение.

Отговорност за дейност на правозащитните органи

Чл. 2. Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции от незаконно:

1. задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание;

2. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано;

3. осъждане на наказание по Наказателния кодекс или налагане на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание отменено;

4. прилагане от съда на принудително лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание;

5. прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно;

6. изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер.

 

[xi] Чл. 11. (Доп. - ДВ, бр. 96 от 1999 г.) Когато няма лица, които могат да наследяват съгласно предходните членове, или когато всички наследници се откажат от наследството или изгубят правото да го приемат, наследството се получава от държавата, с изключение на движимите вещи, жилищата, ателиетата и гаражите, както и на парцелите и имотите, предназначени предимно за жилищно строителство, които стават собственост на общината, на чиято територия се намират.

 

[xii] Чл. 399. (2)(Нова - Изв., бр. 90 от 1961 г.) Паричните вземания срещу държавни учреждения се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета на учреждението. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение трябва да направи потребното, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.

 

[xiii] Чл. 57. (1) Областната администрация подпомага областния управител в осъществяването на неговите правомощия.

(2) Областната администрация е юридическо лице на бюджетна издръжка.

(3) Областната администрация се ръководи и представлява от областен управител, който е отговорен пред Министерския съвет.

 

[xiv] чл. 18. (2)(Изм. - ДВ, бр. 124 от 1997 г.) Държавните учреждения се представляват от техните ръководители, определени съобразно техните устройствени правила. Когато държавното учреждение няма отделна сметка в банка, съдопроизводствените действия се извършват от и срещу учреждението, което има такава сметка и на което първото е непосредствено подчинено.