Възражение
Възражение
Понятието “възражение” се използва в два смисъла:
1.Като процесуално действие, действие на ответника, с което във висящ процес този ответник навежда правни доводи или изтъква юридически факти, които са от значение за претендираното от ищеца субективно право. Например процесуалното възражение често е формата, начина, чрез който се упражнява материално-правното възражение.
1.Като материално-правно възражение – това е вид субективно право, т.е. призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение. Спецификата на възражението е неговото съдържание – т.е. това е признатата и гарантирана от закона възможност да се откаже изпълнението на едно субективно право. Например – възражението по 90 ЗЗД[i] за неизпълнен договор или възражението по 91 ЗЗД[ii] за право на задържане.
При възражението за неизпълнен договор (90 ЗЗД), ако кредиторът по едно правоотношение иска от длъжника да изпълни задължението си, но длъжника има също изискуемо вземане срещу кредитора, задълженото лице може да откаже да изпълни задължението си докато кредитора своето задължение. Тук двете насрещни престации трябва да бъдат еднородни.
Оттук следва, че възражението е едно субективно право, имащо за съдържание отказа да се изпълни едно притезание, но възражението същевременно е и едно насрещно право на длъжника срещу кредитора. Друг е въпросът, че това възражение в процесуалното право може да бъде облечено или като възражение, или като насрещен иск.
В зависимост от вида, от мотива, поради който се отказва изпълнението, възраженията биват няколко вида:
а) прекратително (премпторно) възражение – това възражение, което изключва упражняването на претендираното срещу някого субективно право (когато е изтекла погасителна или придобивна давност).
б) отлагателно (дилаторно) възражение – дилаторно възражение има тогава, когато не се отрича задължението да се изпълни определена престация, но изпълнението се отлага докато насрещният не изпълни своето задължение (90 ЗЗД).
От друга страна възраженията се делят на:
а) самостоятелни възражения – тези възражения, които не почиват върху друго субективно право – напр. 110 ЗЗД.[iii]
б) несамостоятелни възражения – тогава, когато възражението се упражнява, защото съществува някакво друго основно субективно право, от което произтича правото да се откаже изпълнението – напр. възражението за право на задържане (91 ЗЗД) или при компенсацията (103 ЗЗД).
Друга класификация на възраженията ги раздела на:
а) относителни възражения – тези възражения, които могат да се правят само по отношение на точно определено лице – при възражението за задържане (91 ЗЗД), при компенсацията (103 ЗЗД).
б) абсолютни възражения – възраженията, които могат да се правят по отношение на всички лица.
в) смесени възражения – напр. правото на задържане за определено подобрение може да се прави срещу собственика на имота, както срещу този, който е бил собственик на недвижимия имот по време на подобрението, така и срещу новият собственик, ако той е наследник на стария собственик, но не и срещу нов собственик, който е купил недвижимия имот от стария собственик (Реш. № 48 на ВС от 1961 г.).[iv]
[i] Чл. 90. Длъжникът, който има срещу кредитора си изискуемо вземане от същото правно отношение, от което произтича и неговото задължение, може да откаже да изпълни задължението си, докато кредиторът не изпълни своето. В такъв случай ответникът се осъжда да изпълни едновременно с ищеца.
Когато от обстоятелствата е ясно, че има опасност едната от страните да не изпълни задължението си, другата страна може да откаже да изпълни своето задължение, освен ако й се даде надлежно обезпечение.
[ii] Чл. 91. Който има изискуемо вземане във връзка със запазване, поддържане, поправяне или подобрение на чужда движима вещ или за вреди, причинени от нея, има право да я задържи, докато бъде удовлетворен, освен ако е недобросъвестен.
Когато предмет на задържането са стоки, кредиторът може да задържи такова количество от тях, колкото е потребно за удовлетворяване неговото вземане.
(Ал. 3, отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
Задържане не се допуска, ако се представи надлежно обезпечение.
Кредиторът, който упражнява задържането, има право на предпочтително удовлетворение от стойността на задържаната вещ.
(Ал. 6, отм. - ДВ, бр. 12 от 1993 г.).
[iii] Чл. 110. С изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.
[iv] ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ N 48 от 3.IV.1961 г., ОСГК на ВС
ДОБРОСЪВЕСТНИЯТ ВЛАДЕЛЕЦ-ПОДОБРИТЕЛ НА НЕДВИЖИМ ИМОТ, МОЖЕ ДА УПРАЖНИ ПРАВОТО СИ НА ЗАДЪРЖАНЕ НЕ САМО СРЕЩУ СОБСТВЕНИКА НА ИМОТА, КОЙТО Е БИЛ ТАКЪВ ПО ВРЕМЕ НА ИЗВЪРШВАНЕ НА ПОДОБРЕНИЯТА, НО И СРЕЩУ КУПУВАЧА, КОЙТО Е ПРИДОБИЛ СОБСТВЕНОСТТА НА СЪЩИЯ ИМОТ СЛЕД ИЗВЪРШВАНЕ НА ПОДОБРЕНИЯТА, АКО ПОСЛЕДНИЯТ Е НЕДОБРОСЪВЕСТЕН.
ПРАВОТО НА ЗАДЪРЖАНЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ УПРАЖНИ СПРЯМО ДОБРОСЪВЕСТНИЯ КУПУВАЧ-ПРИОБРЕТАТЕЛ НА ИМОТА.
Чл.72 ЗС.
докладчик - Александър Котев.
Председателят на Върховния съд е направил предложение за издаване тълкувателно решение по въпроса: може ли добросъвестният владелец-подобрител на недвижим имот, да упражни правото на задържане за вземанията си от извършени подобрения и срещу третото лице-купувач на имота, което е купило същия, след като подобренията са били вече направени.
За да се произнесе по поставения въпрос, Върховният съд, ОСГК, взе предвид:
Чл.72 ЗС гласи: "Добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване съдебното решение.
Той може да иска да му се заплатят необходимите разноски, които е направил за запазване на вещта. До заплащане на подобренията и на разноските той има право да задържи вещта."
В текста не е ясно изразено срещу кой собственик може да се упражни правото на задържане - дали само спрямо онзи, който е бил такъв по време на извършване на подобренията, или и срещу лицето, което е купило имота и предявява ревандикационен иск.
Няма спор в литературата и съдебната практика, че правото на задържане може да се упражни спрямо всеки универсален правоприемник на имота, в който са направени подобренията. Безспорно е също, че правото на задържане не е вещно право.
За да се докаже това, достатъчно е да се приведе само аргументът, че ако владелецът напусне имота, правото на задържане отпада, т.е. със загубване на владението правото на задържане се погасява.
Не може следователно да се приеме за правилно становище, че то безусловно следва имота и че може да се упражни срещу всеки собственик, който е придобил имота след извършване на подобренията, включително и срещу купувача.
Такова едно разбиране би могло да се поддържа само ако се приеме, че правото на задържане е вещно право. Но то, както вече се каза, не е такова.
От друга страна, неоправдано и несправедливо би било да се отрече правото на задържане в полза на добросъвестния подобрител срещу недобросъвестния купувач на подобрения имот, т.е. този, който е знаел, че подобренията са извършени от друго лице, а не от собственика.
В този случай купувачът действа недобросъвестно и поведението му е противно на морала. При изтъкнатата непълнота и неяснота на текста на чл.72 ЗС и на основание разпоредбата на чл.2 ЗЗД(1) следва да се приеме, че е обществено оправдано и е справедливо срещу такъв приобретател добросъвестният подобрител да може да упражни правото на задържане до заплащане стойността на подобренията.
Понеже добросъвестността се предполага, то при тази хипотеза в тежест на упражняващия правото на задържане е да докаже, че приобретателят е бил недобросъвестен при придобиване на имота.
Няма законно основание нито от гледището на чл.72 ЗС, нито от гледището на чл.2 ЗЗД да се признае правото на задържане и срещу добросъвестния купувач на имота, т.е. този, който не е знаел, че подобренията в същия са извършени не от собственика, а от владеллеца на имота.
1 Чл.2 ЗЗД е отменен с & 4 от Закона за нормативните актове (срв. чл.46 ЗНА).