Източници на облигационните отношения.
След като облигационното отношение е правоотношението, по силата на което кредиторът може да иска от длъжника осъществяването на една престация, можем да предполагаме, че източник на облигационните отношения са определени юридически факти.
Трябва да се прави разлика между източник на облигационно отношение и източник на облигационното право. Източници на облигационните отношения са юридически факти - конкретни юридически факти, създаващи конкретната правна връзка.
Юридическият факт е реален факт, с който правото свързва определени правни последици - възникване, изменение или прекратяване права и задължения. Обективното право регулира юридическите факти като ги описва в хипотезиса на правните норми, а в диспозицията посочва правните последици, които следва да настъпят. Така юридическият факт от една страна е реално проявила се в действителността случка (Иван блъснал Стоян със зелен Москвич на светофара пред СУ/. От друга страна казваме, че деликтът е юридически факт, който поражда деликтна отговорност (задължението за обезщетение/. В този втори случай не мислим конкретно за това как Иван е блъснал Стоян на светофара в неделя, а за посоченото в хипотезиса на чл.44 от ЗЗД, където се казва, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Хипотезиса на правната норма съдържа на конкретния юридически факт,а едно общо описание - сбор от релевантни белези на конкретни юридически факти, които обикновено наричаме състав на деликта. От гледна точка на правоприлагането от значение са реалните факти, защото те пораждат правата и задълженията. От гледна точка на правната норма, когато кажем, че деликтът поражда деликтна отговорност, ние мислим за онзи обобщен фактически състав със сбора от релевантни признаци на източника на облигационното отношение деликт.
Юридическите факти са факти от действителността, а правните норми в своите хипотези съдържат обобщение на релевантните белези на фактите от действителността. За да можем да приложим правните норми, трябва да квалифицираме конкретния юридически факт (случка) и да видим какви са правните и последици. Как става това? Когато знаем, че една правна норма описва белезите на деликта, ще видим и какви правни последици предвижда тя. Ако обаче има и друга правна норма, която съдържа повече белези (т.е. тя отчита по цялостно особеностите на конкретния юридически факт - случка) ще приложим нея, защото тя се явява специална по отношение на предишната.
Друг важен въпрос е въпроса за равнопоставеността. Равнопоставеността в ГП следва не толкова от последиците, които се създават (защото е невъзможно да кажем, че кредиторът е равнопоставен на длъжника по един договор за заем!/. С оглед възникване на правоотношението страните са равнопоставени - едната страна не може да нарежда на другата, и самото облигационно отношение следва или от тяхната воля, или поне от избор на съответно поведение.
Гражданскоправни са тези юридически факти, които са описани в хипотезите на гражданскоправните норми и имат гражданскоправно действие, но и се случват между равнопоставени субекти - т.е. между гражданскоправни субекти в това им качество.
Понякога се казва, че един юридически факт се явява юридически факт на няколко правни отрасъла - т.е. свързва се с правни последици в няколко отрасъла. Това е вярно, но само за конкретните юридически факти. Така една случка може да се квалифицира като деликт, съгласно определени признаци, и административно нарушение - по други. (Случаят с Иван и Стоян на светофара например/. Но не можем да кажем, че фактическият състав на деликтната отговорност и на административното нарушение е един и същ! Напротив - единият е гражданскоправен а другият - публичноправен.
От друга страна е възможно един отрасъл да използва юридически факти от друг отрасъл за да създаде собствени (в своя отрасъл) правни последици. Така в чл.19 от ЗЗД се казва, че с уважаването на иска за сключване на окончателен договор, влязлото в сила съдебно решение замества договора. Влязлото в сила съдебно решение е факт на гражданското процесуално право, но то произвежда и облигационно-правни последици.
Юридическите факти на гражданското право се класифицират в различни групи според няколко критерия.. Едно от основните деления е на:
Юридически действия, които представляват съзнателно човешко поведение. Тези действия се подразделят на правомерни и неправомерни. Правомерни юридически действия са правните сделки и постъпки.
Юридически събития са факти, които проявяват своето действие независимо от волята на човека. (Например след смъртта се погасяват субективните права с оглед на личността, открива се наследство и т.н. И това е независимо дали смъртта е била причинена умишлено - убийство, резултата от което се разглежда в случая като юридическо събитие, със собствени правни последици/.
Юридически състояния - разминаване между фактически съществуващото и правното предписание. В ОП това са факти от душевния живот - вина, намерение, добронамереност и т.н., както и факти на нормативната действителност, действащи правни норми, правоотношения и други.
Една от първите класификации на юридическите факти, пораждащи облигационни отношения, е дадена от Гай в неговите “Институции”. Той казва, че всяка облигация се поражда или от договор, или от деликт. По-късно към това двойно деление Гай прибавя “и други”. Сред тези други източници се открояват т.нар квазиконтракти, които много приличат на обикновените договори, но не съдържат съгласието на страните. Към това тройно деление през византийската епоха е прибавен (по-скоро за симетрия) един четвърти елемент - квазиделикти. (Тази четвърта категория и до сега не е напълно изяснена/. Това четворно деление на източниците на облигационни отношения (контракти, деликти, квазиконтракти, квазиделикти) става традиционно през средновековието.
Френската кодификация прибавя още един, пети елемент - задълженията могат да възникват и по силата на закона. ?Като по-нататък в същият член на Френския кодекс са изброени и няколко примери/. Тази петорна формулировка е възприета в стария ЗЗД. Но тази формулировка търпи критика:
Общата критика би могла да се извлече от това, че по принцип всяка дефиниция е опасна, защото със сигурност е непълна и подвеждаща. Колкото до петият елемент - закона, всички задължения в крайна сметка се създават на основата на закона, но той не ги поражда сам! Не бива да противопоставяме закона на останалите юридически факти, които създават конкретните правоотношения и конкретните правни последици. Още повече, че самият закон е юридически факт, само че неговото действие не е свързано с пораждане на правоотношения, а създаване на общи правила за поведение. Поставянето на закона сред останалите източници на облигационни отношения поражда недоразумения, тъй като той е юридически факт от друг порядък и е насочен към други правни последици.
При все това споменаването на закона във Френския кодекс, а оттам и в следващите неговия пример закони (какъвто е стария ЗЗД, има едно съществено значение. Макар формулировката да е неточна, посочването на закона за източник дава възможност да се разбере, че обективното право вече се развива по законодателен път, защото до появата на първите кодификации това не е така! До тогава правото рядко е обект на интервенция от страна на монарха или някой друг законодателен орган. Оттук и идеята, че това, което е непознато на римско-правната традиция, е непознато и на съда. Но именно тази идея води до развитието на правото, до търсенето на същността на новите правни явления чрез оприличаването им на познати на РП, или поне на глосата. Оттук и множеството фикционни обяснения на различни правни явления - като представителството. Посочването на закона (в текста на Френският кодекс) в същност цели да се подчертае неговата роля в признаването на различни юридически факти за източник на облигационни отношения.
Друга критика на петорната формулировка, се отнася до неясната категория “квазиделикти” - законът не прави разлика между деликт и квазиделикт с оглед правните последици.
Колкото до категорията “контракти”, тук Гай поставя всички правомерни юридически действия, които са насочени към създаване на правни последици. От византийско време, а и днес, под контракт (договор) се разбира двустранна правна сделка. Тази разлика в разбирането поражда до идеята, че само договорът, като двустранна сделка, е източник на облигационни отношения. И тъй като във Френският кодекс за едностранни сделки не се споменава, се намират и юристи, които приемат, че едностранните волеизявления не са източник на облигационни отношения, защото не са договори, а източник могат да бъдат само договори! Този възглед отдавна е преодолян.
Теоретичните класификации на източниците са различни за различните автори. Според някои източниците са два вида: волята на човека и законът. Според други те са сделки и фактически състави, с които законът свързва възникването на задълженията.
У нас, според Л. Диков източниците са: 1)сделките - и договори и едностранни сделки; 2)позволени действия, които създават задължение за обезщетение или реституция; 3)непозволени действия; 4)реални актове; 5)закон.
Според Д. Апостолов източниците са: 1)договорни - по волята на страните - т.е. договори и едностранни сделки; 2)извъндоговорни - всички онези фактически състави, с които законът свързва възникването на задължения.
Според Ал. Кожухаров са: 1)договори; 2)едностранни сделки: 3)непозволено увреждане; 3)неоснователно обогатяване; 4)гесция; 5)други - като семейни връзки, наследствени правоотношения и т.н.
Действащият ЗЗД не съдържа такова изброяване на източниците на облигационни отношения. В Министерството на правосъдието има проект за Граждански кодекс, в който се предвижда дефиниция, която звучи така: “Задълженията възникват от сделки, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и други факти, предвидени или допуснати от закона.” Тук се говори за сделки, а не за договори, като по този начин се обхващат и едностранните волеизявления. Подчертана е ролята на неоснователното обогатяване, но не се изброяват другите извъндоговорни източници.
Това, че в ЗЗД липсва дефиниция, не означава, че законът не разглежда източниците на облигационните отношения. Ако погледнем заглавията в първата му част, ще видим, че той обръща внимание на: 1)договори; 2)едностранни волеизявления - чл.44; 3)непозволено увреждане; 4)неоснователно обогатяване; 5)гесция. В крайна сметка, ако говорим за видове източници, можем да ги класифицираме по следния начин:
Източници на облигационните отношения са юридически факти, предвидени в закона като такива. Това са договорите, по чл.44 и едностранните сделки. Източници са и такива частноправни явления, които най-общо не са сделки, и следователно можем да ги обособим като “извъндоговорни”. Това, което обединява договорните и извъндоговорните източници, е обстоятелството, че те са юридически факти на ГП. Тях вече можем да разделяме на действия и събития, на правомерни и неправомерни и т.н.
Като изключение, източници на облигационните отношения могат да бъдат и не частноправни юридически факти. Така например според чл.19 ал.3 от ЗЗД съдебното решение замества окончателният договор - т.е. поражда облигационно отношение, макар и да е юридически факт на ГПП, а не на ГП.
Ако отново се върнем към класификациите, трябва да признаем, че Апостолов е най-коректен - договорни и извъндоговорни източници. Като под извъндоговорни разбираме други частноправни юридически факти. Публичноправните не се наричат извъндоговорни.
ОСОБЕНОСТИ НА ИЗВЪНДОГОВОРНИТЕ ИЗТОЧНИЦИ
Основните видове извъндоговорни източници са деликтите (т.е. непозволеното увреждане/, неоснователното обогатяване и гесцията. Наистина могат да се посочат и други фактически състави, които пораждат задължения, но в повечето случаи те биха могли да се подведат като специални хипотези на тези три вида. Например отговорността по чл.12 от ЗЗД можа да се разгледа в светлината на деликтната отговорност. Тези три групи имат своя собствена “физиономия” - разгърната уредба в ЗЗД. Общото и за трите е, че макар и да са юридически факти на частното право, те нямат за централен релевантен елемент желанието да възникне задължение. Това ги противопоставя на сделките и оттук и наименованието - извъндоговорни източници. При тях няма воля, насочена към създаване на права и задължения, но въпреки това пораждат права и задължения. Може да се каже, че тук принципа за равнопоставеност е нарушен, но и тук има свободен избор на поведение! Гесторът не е искал да се задължи по гесцията, но е очевидно, че сам се нагърбва с работата - сам започва да действа, а това е свободен избор на поведение.
Извъндоговорните източници на облигационни отношения създават отделни видове облигационни отношения. От тази гледна точка те би трябвало да се разглеждат в особената част на ОП, а не в частта на общото учение за облигационното отношение. В момента de lege lata те са уредени в общата част на ЗЗД.
Непозволено увреждане (деликт) Общата му уредба е дадена в чл.чл.45-54 на ЗЗД. Деликтът представлява гражданско правонарушение, което причинява вреди и последиците му са възникване на задължение за обезщетение (поправяне) на тези вреди. Смята се, че фактическият състав на деликта, съгласно чл.45 на ЗЗД, включва 5 елемента: 1)поведение; 2)противоправност; 3)вина; 4)причинна връзка; 5)вреда. Тук задължението за обезщетение не възниква като резултат от неизпълнение на договор - самият деликт е извъндоговорно правоотношение. Това е противоправно причиняване на вреди, което не се свързва с неизпълнението на предшестващо облигационно отношение.
Освен чл.чл.45-54 в ЗЗД има и други извъндоговорни състави за обезщетяване - например чл.12. Дали те са варианти на деликтната отговорност, или не, е спорен въпрос. Затова може да се каже, че деликтната отговорност включва не само общият деликтен състав (”генералния деликт”) в чл.45 и неговите варианти до чл.54, но и тези състави в ЗЗД, които включват задължението да се обезщетят причинените вреди. Можем да говорим за общ, генерален деликт и специални деликтни състави.
Генералният деликт е даден в чл.45 от ЗЗД. Той е общ, защото чрез него могат да бъдат обезщетени всички виновно причинени вреди, независимо от начина, по който са причинени. Българското право излиза от принципа на генералния деликт, което означава, че всяко виновно увреждане, независимо от това, дали е увреждане на вещ, или на човек, поражда задължение за обезщетение. Съществуват обаче и деликтни отговорности без вина - отговорността на възложителя, за вреди причинени от изпълнителя на поръчката - чл.49 от ЗЗД.
Смисълът на деликтната отговорност, за разлика от наказателната, е не да порицава и наказва, а да обезщети причинените вреди - т.е. да освободи потърпевшия от тежестта на вредите, които са му причинени. Така че деликтната отговорност има не наказателна, а обезщетителна функция, от което и следва възможността за безвиновна отговорност.
Като вид юридически факт деликтът е винаги действие. Дори и в случая на отговорност за вреди, причинени от вещи, собственикът на вещта носи отговорност, макар и сам да не е причинител (не е действал/, защото е избрал да има такава вещ (следва това поведение/.
Вторият извъндоговорен източник на облигационните отношения е неснователното обогатяване (кондикция/. Неоснователното обогатяване е уредено в чл.55 - 58 и чл.59 от ЗЗД. То включва 2 групи фактически състави, които пораждат 2 групи задължения:
1)искове за връщане на дадено без основание, при отпаднало основание и при несъществуващо основание;
2)субсидиарен иск за неоснователно обогатяване - чл.59, чрез който се иска възмездяване при неоснователно обогатяване, когато не могат да бъдат използвани исковете от първата група.
Правната уредба на неоснователното обогатяване излиза от следната идея: Има случаи, когато едно разместване на права (блага) е допустимо от правния ред, но задържането на това, иначе разрешено придобиване, влиза в противоречие с други правни принципи и е недопустимо. (Ако действието е недопустимо, т.е. е неправомерно, няма да настъпят и правни последици/. Затова са създадени исковете за неоснователно обогатяване, които имат за цел да не допускат запазването на това , иначе правомерно придобиване. За това от гледна точка на видовете юридически факти, неоснователното обогатяване е по-скоро юридическо състояние, защото тук не осъждаме придобиването, а приемаме, че е неправомерно задържането на придобитото - състоянието, при което нещо се държи неоснователно и следва да се върне.