Страни по договора за продажба. Предмет и форма

Страните по договора за продажба са продавач и купувач. По принцип, продавач може да бъде всеки. И макар да има лица, които не са били продавачи, едва ли би се намерило такова, което да не е било купувач. Все пак, трябва да отчитаме и особените правила за разпореждане с права на непълнолетни (чл.73 СК), както и да си дадем сметка, че продажбата е разпоредително действие и в случаите, в които то се извършва от представител и също така, когато става въпрос за продажба от търговец, търговско дружество, има различни правила.

   Не е нужно продавача да е собственик на вещта, която продава, както не е и необходимо купувача да има нужда от вещта, която купува.

   Централната част на въпроса за страните по договора за продажба е свързан с ограниченията или по-скоро със забраните за покупки. Някога имаше доста ограничения за продажбите, особено на недвижими имоти по ЗСГ, който вече го няма.

   Има обаче, и в действащото право редица забрани за определени лица да бъдат купувачи в определени случаи. Най-известните от тях са дадени в чл.185 ЗЗД, частично повторени в чл. 379 ГПК. Според чл.185 ЗЗД: ” Не могат да бъдат купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито чрез подставено лице:

а) лицата, които по закон или по назначение от властта управляват или пазят чужди имущества - относно същите тия имущества, както и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да продават, и

б) (изм. - ДВ, бр. 104 от 1996 г.) съдиите, прокурорите, съдебните изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите - относно спорните права, които са подсъдни на съда, към който се числят или във ведомството на който действуват, освен ако купувачът е съсобственик на спорното право”. Това са абсолютни забрани. Идеята е че този, който управлява едно имущество или който е адвокат по делото или пък който е съдия по това дело – всички тези забрани имат едно положение, с оглед на което се смята за не до там морално да им се разреши да участват в продажбата като купувачи на тези права, защото сме изправени пред потенциален конфликт на интереси – че те ще предпочетат себе си пред интереса, който било на публично основание, било на основание договора за адвокатска помощ, са задължени да осъществяват.

   Според първия текст, последната хипотеза е: “… и длъжностните лица относно имотите, които по служба им е възложено да продават”. Обикновено се смята, че тук влизат и магазинерите и се казва, че ако сами купят това, което са оставени да продават, то ще имаме непозволено договаряне сам със себе си и т.н. Според Кожухаров, тази идея не бива да се фетишизира до такава крайност. Тук все пак се говори за имотите, от което малко или много се подразбира да става въпрос за недвижимите имоти, а дори и да не се подразбира това,(според мен) това ограничение няма как да се отнесе към магазинера, който продава например швепс. Продавайки швепсове като ожаднее значи той не може да си отвори един швепс и да остави 20ст. в касата, ами трябва да си зареже магазина и да отиде в съседната швепсаджийница и оттам да си купи. Следователно не е разумно да смятаме, че туй ограничение се отнася за продавачите, които продават нещо по утвърдени цени и т.н.

   Към тия забрани трябва да прибавим и забраните по ал.1 чл.379 ГПК, която забранява на длъжника по публичната продан да участва в проданта и да купи имота, спрямо който е насочено изпълнението. И това също е така, защото той, ако има пари, по-добре е да си плати дълговете, за които го преследват, отколкото да му изнесат имота на публична продан, пък той да го купи. Това, обаче се отнася за длъжника, но не се отнася за тези публични продани, които са последица от една делба – там съделителите спокойно могат да участват.

   Някога имаше редица монополни дейности – външна търговия, търговия на едро и т.н. Болшинството от тези монополи отпаднаха с новата Конституция или малко след това. Така, че забраните свързани с тях, в днешно време не съществуват. Въведени са обаче, други ограничения (напр. по Закона за чуждестранните инвестиции има ограничения за придобиване на правото на собственост върху земя на чуждестранни лица по чл.24).

   Също така, можем да смятаме, че по някои продажби се допускат лицензирани продавачи. Днешната ни действителност роди доста лицензии и общо взето за всяко нещо човек трябва да е лицензиран.

   Предмет и форма. Предмет на продажбата са разни неща. Както вече беше казано, в икономически план продажбата е осребряване на някакъв актив, а от гледна точка на правната уредба се продават права. Тия права са обикновено вещни права, но заедно с това могат да се продават и права, които не са вещни (напр. вземанията, или пък права на участие и т.н).

   Следователно предмет на продажбата са вещи или по-скоро правата върху вещи. Могат да се продават всички вещни права. В крайна сметка можем да говорим и за продажба на правото на ползване, когато учредяваме право на ползване по отношение на някое лице. Ние можем да го отчуждим възмездно и това ще бъде продажба на правото на ползване, при все, че правото на ползване е непрехвърлимо вещно право. То е непрехвърлимо от приобретателя като право на ползване, а този, който с конститутивна сукцесия го учредява на основание собственото си право на собственост, той спокойно може да го продаде.

   Продават се както права върху движими вещи, така и права върху недвижими имоти.

   Нека кажем обаче, какво е вещ – това е някакъв обособен предмет от природата или човешката дейност и т.н, което има качеството телесност. Обособеността на вещта е не толкова физически и не толкова материална, колкото правна. Има неща, които не са обособени физически, а от гледна точка на правото са обособени и обратното – по някога се случва, че има неща, които са обособени физически и все пак да не ни се виждат като вещ. Оттук е и големия проблем за това кои вещи са движими и кои са недвижими. Недвижимите имоти, схванати като парцелите от земята, физически не са обособени – не е нужно да имате ограда за да имате отделна вещ. Но пък още по-реално това се вижда при застроения парцел – къщичката е част от парцела, част от недвижимия имот. Съществува обаче, правен способ ние да разглеждаме къщата като отделна вещ от земята, защото принципа на интегритета на земята със всичко върху нея търпи изключение в правото на суперфиция, което позволява един да е собственик на къщата, а друг да е собственик на терена.

   Същото нещо можем да кажем и за отделните части на сградата в режим на етажна собственост, защото единия апартамент е на един собственик, другия апартамент е на друг и т.н. И се оказва, че част от сградата е отделен недвижим имот, отделна вещ от гледна точка на правото, защото може да има отделен собственик.

   Когато обаче, започнем да се питаме каква вещ е бравата, която според проф.Таджер става недвижима вещ, когато е монтирана във вратата, защото според чл.110 ЗС: “Недвижими вещи са: земята, растенията, сградите и другите постройки и въобще всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката”, а бравата е прикрепена трайно към тарабата на вратата, тарабата на вратата е прикрепена трайно към касата, касата – към стената, стената - към сградата. Следователно бравата е недвижим имот.

   Правилния извод, обаче е обратния: бравата не е вещ. Бравата не е така обособена, че да можем да я разглеждаме от правна гледна точка като вещ, защото е немислимо един да е собственик на къщата, а друг да е собственик на бравата. Значи бравата, докато е във вратата не е вещ въобще, а е част от недвижимия имот, част от съставната вещ – сграда. И тогава, ако се запитаме какво е имал предвид закона като е казал: “и всичко трайно закрепено към сградата”, ще се окаже, че е имал предвид онези части от сградата, които могат да бъдат предмет на отделно вещно право на собственост, т.е могат да бъдат собственост на различни лица. Вън от тези неща, прикрепените към сградата неща не са отделни вещи, както тухлите не са отделни вещи докато са в стената.

   Следователно вещ е това нещо, върху което можете да имате отделно право на собственост – апартамент например, но не боята, с която е боядисана стената. Не можем да стигнем до извода, че един е собственика на колата, а друг е собственик на боята, с която е боядисана колата и по същия начин не можем да разглеждаме като отделна вещ вратата, бравата и т.н.

   Предмет на договора за продажба могат да бъдат както индивидуално, така и родово определени вещи, така и бъдещи вещи, вещи които днес ги няма, но утре могат да се появят, така в крайна сметка и чужди вещи.

   Не могат да бъдат обаче, предмет на продажба вещите, които са извън гражданския оборот – например имотите - публична държавна собственост, както и такива неща, които не се смятат по закон за възможни за продаване (напр. реална част от парцел).

   Форма. Договора за продажба е неформален и консенсуален или по-скоро консенсуален, което значи неформален (има обаче някакви специални изисквания в редица случаи, както вече бе посочено). Някои правни системи, в т.ч. и българската, предвиждат за някои продажби, във връзка с особеностите на предмета на продажбата, форма за действителност на договора. Ако говорим за формата за доказване, там ще трябва да съобразим общото ограничение за свидетелските показания, съгласно чл.133 ГПК, което всъщност е правилото, че всички сделки над определена стойност трябва да имат форма за доказване. Но с оглед действителността си, принципа е: неформалност на сделките, в т.ч. и на договора за продажба, освен в случаите, в които заради предмета на договора закона не изисква някаква особена форма. Такива изисквания се предявяват за редица неща.

   На второ място, за недвижимите имоти, които както е известно се прехвърлят въобще (не само при продажбата, но и на каквото и да е основание), съгласно чл.18 ЗЗД, с нотариален акт. Трябва обаче, да съобразяваме тук и чл.18 ЗС, който казва, че когато прехвърлителя е държавата или общината, е достатъчен писмения договор.

   Корабите също се продават с изискване за форма – нотариална заверка на подписа, съгласно чл.46 КТМ.

    Автомобилите, след регистрирането им, също се продават с писмена форма или с нотариална заверка на подписа.

   Дяловете в дружества с ограничена отговорност, също се продават в такава форма.

   Дял от предприятие, съгласно чл. 15 също се продава в писмена форма – нотариална заверка на подписа (оказва се,че не само вещи, но и някакви правни съвкупности могат да бъдат предмет на договора за продажба и обикновено правната съвкупност се обособява тъкмо с цел да може да бъде като съвкупност продадена. В модерното право такава съвкупност е предприятието като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, която съвкупност може да бъде продадена).

   Продажбата на наследство също изисква нотариална заверка на подписа.

   Ако тръгнем към договорите за продажба на ценни книжа, ще се окаже, че там за прехвърлянето е необходимо нещо особено (джиро, предаването на вещта или пък правенето на съответни искания към централния депозитар на безналичните ценни книжа), а не толкова самия договор за продажба.

   Ако резюмираме:има редица хипотези, в които договора за продажба има изискване за форма и ако това изискване не е спазено, съгласно чл.26 ал.2 договора е нищожен.

Не са намерени никакви материали.