Законодателството за местното (общинското) управление и самоуправление

Законодателството за местното (общинското) управление и самоуправление


1) Условия за създаване на местно самоуправление
За първи път след османското нашествие, проблемът за местно самоуправление на българите се поставя в периода на Руското гражданско управление у нас. Създадените от Гражданската канцелария Проект за гражданското управление в санджаците и окръзите и Проект за временни правила за управителните съвети в окръзите и градовете от 1877 г. сравнително подробно определеят правата и задълженията на местните власти. Въпроса за самоуправлението се поставя и на Учредителното събрание, един от основните конституционни принципи е началото на самоопределението. Обсъжда се чл. 3 ТК, който дели територията на окръжия, околии и общини. Приемат втора алинея, според която ще се изработи особен закон за самоуправлението на общините. Но реално, за да стане факт самоуправлението, трябва да съществува и съответната законова уредба.

2) Конституиране на местното самоуправление
> демократични възгледи, заложени в ТК: конституиране на общинските власти - общински съвет и общинска управа (кмет, помощник-кмет, кметски наместник) да се излъчват чрез местни избори от населението;
> на практика обаче действат консервативните тенденции в българския политически живот:
>> местното управление се урежда с акт на правителството (противоконституционно - трябва със закон);
>> налага се принципът на назначаване (противоконституционно);
>> уреждане на местното управление:
- общински съвет: от 7 до 21 души; в изборите участват български граждани над 21 години, живущи в общината най-малко от 1 година; с граждански и политически права; заседава веднъж месечно, или извънредно по искане на кмета или двама членове на съвета;
- кмет: над 30 г.; с недвижимо имущество; книжовни; назначава се от княза в големите градове и от губернатора в малките, като се одобряват от министъра на вътрешните работи;
>> Проектозакон за общините на Драган Цанков (1880) - опит местното самоуправление да се уреди демократично: общинският съвет и управата се избират от всички мъже над 21 г., живущи в общината, без ценз; законът не се приема окончателно от НС.
>> суспендирането на Конституцията (1881) - Княжество България се дели на пет административни области, начело с извънредни комисари;
>> Закон за общините и градското управление (1882) - определя общинския съвт, кмета и неговите помощници за органи на местното самоуправление, назначават се вече пряко от княза; в начина, по който се конституират органите на общинското самоуправление има отклонение от Привременните правила - предвидени са цензове, които ограничават активното и пасивното избирателно право:
- избирателите са над 21 г. и отслужили военната си служба, или имат недвижим имот, или са се занимавали със самостоятелно занятие поне година; завършил гимназия или университет;
- кандидатите са над 30 г. и имат недвижим имот.
Законът също така разширява административния контрол върху общинските органи.
>> Закон за градските общини (ЗГО) и Закон за селските общини (ЗСО) (1886) - действат до 1934 г.; изоставят установената двустепенна избирателна система и изискванията за цензове от различен х-р: активно избирателно право има всеки български поданик над 21 г., който изпълнява някаква тегоба в общината; пасивно избирателно право - трябва да има недвижимо имущество или да упражнява занаят; начело на общината стои общински съвет (членовете се избират пряко от населението) - работи на сесии (градските - 4 пъти годишно; селските - 3), ръководени от кмета; помощник-кметовете се избират с тайно гласуване; в градските общини избират се още секретар, бирник и контрольор, а в селските - секретар-бирник; кметът е постоянно действащият орган (представлява общината пред всички държавни и обществени учреждения и лица, правомощията му се изброяват в законите).

3) Обобщение
Първите десетилетия след Освобождението като цяло бележи тенденция към по-либерално и демократично развитие на българското общество, с малки изключения. Правната регламентация и конституиране на местното управление се определя от характера на политическия режим. С времето обаче се утвърждава положителната практика за сравнително широко и демократично самоуправление.