Мерки за процесуална принуда
Мерки за процесуална принуда
№31,32 и 33 – включват се в №30
Обща характеристика на принудата.
Почти всички мерки за принуда са свързани с накърняване на основни права и свободи, които са обект на защита от ЕКЗПЧ, ВДПЧ, МПГПП, както и обект на защита от нашата КРБ след ратифицирането на тези международни договори.
Става въпрос за:
-право на свобода и сигурност;
-правото на неприкосновеност на личността, на жилището, на личния и семеен живот, на кореспонденцията;
-право на свободно придвижване;
-право на свободен избор на местоживеене;
-право на свободно напускане пределите на страната;
-право на собственост (накърняващо е обезпечаването).
Европейски стандарти за наказателно процесуалната принуда:
1/Мерките за процесуална принуда трябва да са установени със закон, а този закон трябва да отговаря и да се прилага при следните изисквания:
а/ закон, който предписва принуда не може да се тълкува разширително;
б/ разпоредбите на закона трябва да са формулирани точно, ясно и просто, за да могат гражданите лесно да разберат последиците от неспазването;
в/ законът не трябва да противоречи на правото. Това означава, че той трябва да съдържа достатъчно гаранции с/у евентуални произволни посегателства на основни права и свободи.
г/ когато законът съдържа дискреционни разпоредби, дискрецията трябва да е очертана лимитативно и по възможност с обективни критерии, за да се гарантира, че няма да е възможно чрез субективни преценки и оценки да се накърняват основни права и свободи.
2/Мерките за принуда трябва да преследват правомерна цели да отговарят на изискването „необходими в едно демократично общество”. Това значи, че мерки за принуда могат да се постановяват, но само когато това е в интерес на националната или обществената сигурност, на икономическото благосъстояние на страната, когато това е необходимо за предотвратяване на безредици и на престъпления, както и необходимо за защита здравето, морала, правата и свободите на другите.
3/Принудата трябва да е съразмерна, т.е. да е пропорционална на преследваната цел. Това означава, че мерките за принуда не трябва да налагат повече ограничения на правата и свободите на гражданите, отколкото това е необходимо за реализиране на преследваната цел.
4/ Мерките за принуда, които накърняват основни права и свободи трябва да се налагат от съд, а когато са постановени от несъдебен орган, законът трябва да предписва съдебен контрол, било служебен, било по искане на заинтересованото лице. Специално при мерките за принуда, свързани с лишаването от свобода, дори не практиката на Европейския съд в Страсбург, а самата ЕКЗПЧ изисква производството habea corpus. Според това производство, когато едно лице е лишено от свобода от несъдебен орган, незабавно и служебно това лице трябва да бъде изправено пред съдия, за да може той или да отмени задържането или да постанови продължаването задържането под стража. (Примерът с Холандия).
Извод: Българският НПК отговаря на тези стандарти, защото мерките за принуда са посочени изчерпателно в закона; изчерпателно са посочени и предпоставките за тяхното налагане, както и редът, по който се налагат. Всички мерки за принуда или се налагат от съд, или подлежат на съдебен контрол, с изключение на: принудителното довеждане на обвиняемия, на свидетел (за него има и глоба), както и глобата за свидетел, ако откаже да даде показания; глобата за ВЛ, ако не се яви или откаже да даде заключение; подписката. Тези мерки за принуда се постановяват от органите на досъдебното производство и не подлежат на съдебен контрол. С приемането на новия чл. 234, ал. 8 се въведе фатален максимален срок на досъдебна фаза за времето, за което може да се наложи мярка за принуда. В съдебната фаза няма срокове за мерките за принуда.
Класификация на мерките за принуда в три групи:
1/ Мерки за неотклонение.
Мерките за неотклонение са 4 броя и са установени в гл. 7, раздел 2.
За пръв път с новия НПК да се наложи мярка за неотклонение не е задължително, което означава, че може да има обвиняем и без мярка.
Мерки за отклонение могат да се налагат само на обвиняем.
Задържането под стража и домашен арест се постановяват винаги от съд, а подписката и гаранцията – и от органите на досъдебното производство. Гаранцията, както нейният размер, така и самата мярка, могат да се обжалват от обвиняемия пред съда. Очевидно, че единствено подписката е мярка за принуда, която се постановява от органите на досъдебното производство и не подлежи на съдебен контрол.
2/ Други мерки за процесуална принуда.
Другите мерки за процесуална принуда – една част от тях са регламентирани в гл.7, раздел 2, а друга част от тях са установени в други части на закона.
Мерките за принуда по гл.7, раздел 2 са: забрана за доближаване на пострадалия; забрана за напускане пределите на страната; отстраняване от длъжност; настаняване в психиатрично заведение; мерки за обезпечаване на гражданския иск, глобата и конфискацията; принудително довеждане на обвиняемия.
Извън гл. 7, раздел 2 са установени следните мерки за принуда: принудително довеждане и глоба на свидетел, когато не се яви на разпит – чл. 120, ал. 3 и ал. 4 – за глобата, ако откаже да даде показания; глобата на ВЛ, ако не се яви или откаже да даде заключение – чл. 149, ал. 5; глобата за нарушаването на реда в съдебното заседание – чл. 266 и отстраняване от СЗ – чл. 267.
3/ Принудителни способи за доказване.
Става въпрос за способи за доказване, които обаче за разлика от други способи за доказване в закона е предписано, че могат да се извършат и въпреки волята на лицето, т.е. принудително. При това НПК не само предписва, че действието може да се извърши принудително, законът сочи и в какво може да се изрази самата принуда.
По българския НПК способите за доказване, за които е предвидено, че могат да се вършат принудително са: обиск, освидетелстване, претърсване и изземване, вземане на образци за сравнително изследване и разпит на свидетел. За разпита на обвиняемия има две мнения. Именно по тази причина само принудителните способи за доказване се извършват или с разрешение на съдия или с одобрение на съдията на протокола на извършеното действие.
Целта на различните видове мерки за процесуална принуда е различна.
1/Целта на мерките за неотклонение е легално дефинирана в НПК: да се попречи на обвиняемия да се укрие; да му се попречи да извърши престъпление; да му се попречи да осуети изпълнението на присъдата – чл. 57.
След като НПК така формулира целта, то вярно е, че тези мерки са класически превантивни мерки за принуда.
2/Другите мерки за процесуална принуда имат за непосредствена цел, макар и неформулирана в закона, да се осигури разкриването на обективната истина и своевременното приключване на производството.
От гл.т. непосредствената цел тези други мерки за процесуална принуда могат да се охарактеризират като санкционни и несанкционни. По-голямата част са несанкционни, т.к. се налагат без да е извършено процесуално нарушение, т.е. без да е налице неизпълнено предписано процесуално задължение:
-настаняването в психиатрия не се свързва с допуснато процесуално нарушение на обвиняемия, т.к. той се настанява за изследване;
-отстраняването от длъжност не се свързва с допуснато процесуално нарушение, а се прави, за да може обвиняемият да не изпълнява длъжността си по време на разследването и така да попречи за разкриването на истината.
Санкционните мерки се постановяват винаги, когато е допуснато процесуално нарушение и неизпълнение на процесуалното задължение. Те са: принудително довеждане на обвиняем, принудителното довеждане и глобата на свидетеля; глобата на ВЛ; отстраняването от съдебната зала и глобата на лице, които нарушават реда в съдебната зала. Те са изчерпателно посочени.
Принудителните способи за доказване имат за непосредствена цел да се осигури чрез налагането на принуда събирането и проверка на конкретни доказателства по делото.
3 Разлики м/у мерките за отклонение и другите мерки за процесуална принуда:
-Мерките за неотклонение – само по отношение на обвиняем, а другите - и за други лица.
-Само мерките за неотклонение имат класическа превантивна цел, а другите мерки за принуда имат други цели и задачи.
-Само за мерките за неотклонение съществува легален текст – чл. 56 НПК, който макар и неизчерпателно сочи конкретните критерии, от които трябва да се ръководи държавният орган, когато решава да постанови една, а не друга мярка за неотклонение – доказателства с/у обвиняемия, здравословно състояние, семейно положение, професия, възраст и т.н.