СЪСТЕЗАТЕЛНОСТ
СЪСТЕЗАТЕЛНОСТ
1/ЕВРОПЕЙСКИТЕ СТАНДАРТИ.
Този принцип е познат в правото и практиката на ЕС като „равни права на страните” или „равенство на средствата”
Според тези стандарти, когато някои от стадиите на наказателната процедура се осъществяват без да присъства някоя от страните, това все още не е нарушение на принципа. Важното е съдебните стадии да се осъществяват в присъствието на всички страни.
Този принцип означава:
-страните да имат еднакъв достъп до материалите по делото;
-да е осигурено личното участие на страните, за да се гарантира възможността им да се противопоставят на доводите на другата страна;
-страните трябва да имат равни възможности за призоваване на свидетели и на ВЛ, както и равни възможности, за да представят по делото вещи и документи.
2/ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА ПРИНЦИПА.
Този принцип е установен в чл. 12. От текста се правят следните изводи:
-от ал. 1 е очевидно, че е състезателно, но не цялото наказателно производство, а само съдебното производство.
-ал. 2 – прави опит да разкрие съдържанието на принципа, декларирайки, че този принцип означава равни права на страните.
-съдържанието на този принцип обаче е по-широко и равните права на страните е само един от неговите е елементи.
Една наказателна процедура ще трябва да се обозначи като състезателна, ако отговаря на следните условия:
1.дейността, която се осъществява в наказателната процедура трябва да може да се ограничи и обособи в три самостоятелни функции: по обвинение, по защита и по р&р;
2.функцията по р&р и по обвинение трябва задължително да се осъществяват от различни държавни органи
3.държавният орган, който осъществява функция по обвинение трябва да е напълно независим от държавния орган, който осъществява функция по р&р, както и обратното.
4.страните трябва да имат равни права. Но какво значи равни права на страните по смисъла на чл. 12?
Според проф. Павлов страните имат равни права, когато едната страна разполага с толкова процесуални права, за да осъществи в пълен обем своята функция, с колкото разполага и другата страна, за да осъществи пълноценно функцията си. Според проф. Чинова страните имат равни права, когато разполагат с еднакви възможности, за да участват в процеса на доказването. Т.е. когато имат еднакви възможности при събирането, проверката и оценката на доказателствения материал.
Съгласно чл. 12 страните имат не еднакви, а именно равни права. Страните, които осъществяват обвинение и защита действително не могат да имат еднакви права най-малкото по две причини:
-прокурорът като главна страна има по-малко на брой права, отколкото подсъдимия като главна страна. Именно тази нееднаквост в броя на правата им гарантира равенството на същите права. Те не трябва да са еднакви, за да са равни.
-правата на страните винаги имат различно съдържание, дори когато са формулирани с един и същи словесен изказ.
Например: правото на прокурора на искания, бележки е различно от това на подсъдимия. Прокурорът винаги трябва да упражни това свое право, независимо чии интерес ще бъде защитен по този начин. Подсъдимият ще осъществи това право, но само в личен интерес.
И така правата на страните са равни, дори да са различни по съдържание, а тази разлика следва от противоположните функции, които осъществяват двете страни – по обвинение и по защита.
5. За да бъде процедурата състезателна, тя трябва да отговаря на изискването за равнопоставеност на страните. Равнопоставеност означава, че законът съдържа всички гаранции, че съдът ще се отнася по един и същи начин и ще решава по един и същи начин упражняването на правата на страните.
В закона за наказателното съдопроизводство от 1897г. е съществувало правило, че когато прокурорът е направил искане за събиране на нови доказателства, съдът не може да откаже да уважи това искане. А когато е направено от подсъдимия, разполага с дискреция – да го уважи или не.
От изложеното е очевидно, че равнопоставеност и равни права на страните са изрази с различно съдържание. Страните могат да имат равни права, установени със закон, но ако не са равнопоставени и съдът да не е длъжен да се отнася по един и същи начин към тези права, винаги ще е налице накърняване на принципа на състезателността. Именно в този смисъл е и цялата практика на Европейския съд в Страсбург.
№19
1.Правна същност на принципа.
Този принцип е установен в чл. 14. От текста могат да се направят следните изводи:
-независимо, че в чл. 14 не се употребява изразът „свободно вътрешно убеждение”, а само „вътрешно убеждение”, то няма никакво съмнение от ал. 2 на чл. 14, че вътрешното убеждение на държавните органи е действително свободно. Съгласно ал. 2 доказателствата по наказателните дела нямат предварително определена от закона сила. Това значи, че нашият закон не познава и не признава т.нар. формални доказателства. Освен това доказателствата в наказателния процес не могат да бъдат и предустановени. НПК не предписва нито един случай, при който доказването но конкретни факти да е възможно само с един или други доказателства. След като доказателствата по НПК нито са формални, нито предустановени, то затова е верен изводът, че вътрешното убеждение на държавните органи е винаги свободно.
-от текста на чл. 14 е очевидно, че този принцип се отнася до всички държавни органи.
-съдържанието на принципа се изразява в задължението на държавните органи да основават решенията си по вътрешно убеждение на доказателствата по делото и на закона. В същото време е вярно, че един държавен орган, за да е независим, трябва да действа по вътрешно убеждение и това е връзката между двата принципа.
2.Вътрешното убеждение от субективна страна.
Вътрешното убеждение има своя субективна страна, но това не значи, че то е ирационална величини, въпрос на интуиция и т.н.
Вътрешното убеждение от субективна страна е абсолютната увереност на държавния орган за съществуването или не на конкретни фактически или правни положения и готовност да се действа според тази увереност.
В практиката на ВКС се приема, че във вътрешното убеждение на ДО трябва да отсъства каквото и да е съмнение или колебание. ДО трябва да постанови своето решение само когато е абсолютно убеден в съществуването или не на конкретни фактически и правни положения.
3.Вътрешното убеждение от обективна страна.
От обективна страна то е съзнателна увереност, която се изгражда единствено и само на събраните и проверени по делото доказателства. В тази връзка в практиката на ВКС са обобщени следните правила:
-вътрешното убеждение се изгражда на базата на събраните по делото доказателства, но винаги при изискването тези доказателства да са събрани след обективно, всестранно и пълно разследване.
-доказателствата, на които се базира вътрешното убеждение трябва да са събрани и проверени само по реда на НПК.
-за изграждането на вътрешното убеждение доказателствата трябва да са оценени, както всяко поотделно, така и в тяхната съвкупност с всички други доказателства.
4.Кога, според практиката на ВКС, е нарушено вътрешното убеждение?
А.От субективна страна? 2 правила:
-когато е нарушено вътрешното убеждение от субективна страна, резултатът е постановеният акт е НЕОБОСНОВАН.
- вътрешното убеждение е накърнено от субективна страна, когато държавният орган е допуснал логическа грешка при анализа на доказателствения материал и в резултат на нея е допусната грешка и при фактическите изводи, отразени в съответния акт.
Б/ От обективна страна. Пак 2 правила:
- когато е нарушено вътрешното убеждение от обективна страна, резултатът е допуснато съществено процесуално нарушение.
-според ВКС вътрешното убеждение от обективна страна ще бъде накърнено и винаги ще е допуснато съществено процесуално нарушение, когато:
1/Държавният орган при изграждането на фактическите си констатации(изводи) не е обсъдил, т.е. игнорирал е, някои от събраните поделото доказателства.
2/ Не са обсъдени противоречията в доказателствените материали.
3/ Някои от доказателствените материали са превратно изтълкувани, изопачени са, независимо умишлено или небрежно.
4/ Държавният орган се е позовал на доказателства, които са били събрани и проверени НЕ по реда на НПК.
5/ Държавният орган се е позовал на доказателства, които не са приложени по делото.
6/ Държавният орган е ползвал способи за доказване, които не са предвидени в НПК – например детектор на лъжата.
7/ Диспозитивът на постановения акт е в противоречие с мотивите. Присъдите са декларативни, кратки или алогични в този случай, което се приравнява на липса на мотиви.