ПРОЦЕСУАЛНИ ГАРАНЦИИ ЗА ПРАВОТО НА ЗАЩИТА
процесуални гаранции за правото на защита
процесУАЛНИТЕ ГАРАНЦИИ ЗА правоТО НА ЗАЩИТА
1.ПОНЯТИЕ
Понятието процесуални гаранции е единно понятие, единна правна категория, затова можем да говорим за различни видове процесуални гаранции, но не можем да говорим за различни по своята същност процесуални гаранции.
Дефиниция: от проф. Павлов: процесуалните гаранции са процесуални правила(т.е. разпоредба на закон), установени със закон, които осигуряват такова развитие и приключване на процеса, което ще доведе до реализиране на неговата основна и непосредствена задача.
Сред тази цялостна система от процесуални гаранции ще бъдат изучени процесуалните гаранции, които установяват правото на защита и тези които осигуряват това право. Трите разлики между тези два вида процесуални гаранции могат да се формулират така:
а/процесуалните гаранции които осигуряват правото на защита са процесуални правила, т.е. разпоредби на НПК, чрез които се създават конкретни процесуални права за конкретни субекти на правото на защита. Процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита са също процесуални правила, т.е. разпоредби на НПК, чрез които обаче се създават задължения за държавните органи да извършат или не 1 или друго процесуално действие.
б/процесуалните гаранции, които установяват правото на защита винаги обуславят възникване на процесуални права за конкретни субекти на правото на защита. А процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита винаги обуславят възникване на задължение за конкретно действие на конкретен държавен орган.
в/ при процесуалните гаранции, които установяват правото на защита нереализирането на създадената с тях възможност за извършване на конкретно действие никога не означава, че не се е реализирала гаранцията. Не се е реализирало правото, предвидената възможност, но гаранцията, нормата на закона винаги остава. При процесуалните гаранции, които осигуряват правото на защита нереализирането на предписаното задължение винаги означава, че не се е реализирала и самата гаранция. А това пък означава, че е допуснато съществено процесуално нарушение.
2. КЛАСИФИКАЦИЯ НА ПРОЦЕСУАЛНИТЕ ГАРАНЦИИ, КОИТО ОСИГУРЯВАТ ПРАВОТО НА ЗАЩИТА.
А/ Процесуални гаранции, които са задължителни по всяко наказателно дело и ПГ, които НЕ са задължителни по всяко дело, защото се прилагат при предписана от закона 1 или друга дискреция. Тези вторите са много малко – например чл. 224.
-процесуални гаранции, които се отнасят до всички субекти на правото на защита – например задължението да се призовават за участие в дейността; неприкосновеност на личността;
-процесуални гаранции, които се отнасят само до конкретен субект на правото на защита – забрана за утежняване на положението – само за обвиняемия.
Б/ Процесуални гаранции, които намират приложение във всички стадии и фази – презумпция за невиновност и ПГ, които намират приложение в отделен стадии – забраната за влошаване на положението важи само при въззивна инстанция и при връщане на делото за ново разглеждане.
В/ основни ПГ – в/у тях се изгражда цялата система от ПГ за правото на защита:
-презумпция за невиновност
-неприкосновеност на личността
-задължение за разясняване правата на гражданите
-
НЕПРИКОСНОВЕНОСТ НА ЛИЧНОСТТА. Установена е в чл. 17 и е видно, че неприкосновеността на личността се отнася до всички граждани, които участват в процеса, без да има значение дали защитават свои/чужди права и интереси или само подпомагат технически дейността на държавните органи.
От анализа на чл. 17 àнеприкосновеността на личността намира проявление в 3 насоки:
-по отношение на гражданите не могат да се прилагат мерки за принуда, освен предвидените в НПК.
-никой гражданин не може да се задържа повече от 24ч без разрешение на съд
-държавните органи в наказателния процес са длъжни незабавно да освободят всеки, който незаконно е лишен от свобода.
Мерките за процесуална принуда са законоустановени при това изчерпателно в НПК и не могат да се прилагат други.
Според чл. 17 мерките за принуда се налагат „само в случаите, предвидени в НПК”. Този израз не означава, че НПК предписва случаи, в които се налагат едни, а в други случаи – други мерки за принуда. Този израз означава, че НПК предвижда всички фактически предпоставки за налагането на една или друга мярка за принуда, а те трябва да са предписани ясно и прецизно по възможност с обективни критерии.
Мерките за процесуална принуда са не само предвидени в НПК, не само са предвидени предпоставките за налагането им, изчерпателно е предвиден и редът, по който се налагат – компетентен орган, срок, акт, с който се налага, възможност за обжалване и реда за това.
В практиката на европейския съд в Страсбург – мерки за принуда, с които се накърняват основни права и свободи, предвидени в ЕврКонвенцияЗПЧ трябва да се налагат от съдия или длъжностно лице, които изпълнява съдебни функции. По няколко дела с/у РБ ЕСъд категорично прие, че нито прокурорът, нито следователят, а още по малко разследващият полицаи са длъжностни лица, които изпълняват съдебни функции, за да могат да налагат принуда. Когато принудата е наложена от орган на изпълнителната власт или от съдебен орган без съдебни функции, то трябва да е предвидена възможност така наложената мярка да се обжалва пред съд. Затова на досъдебна фаза почти всички мерки се постановяват от съд. А когато се вземат от прокурора или разследващ орган е предписана възможност да се обжалват пред съда. -
Задължение за разясняване правата на гражданите.
Тази гаранция е установена в чл. 15, ал. 3. Изводи:
-Задължението да разясняват правата е адресирано до всички държавни органи.
-Тази гаранция се отнася до всички граждани, защото както е видно от чл. 15, ал. 3 те са длъжни да разясняват правата на всеки гражданин без значение процесуалното качество, което има той за участие в процеса.
-В чл. 15, ал. 3 неслучайно е употребен глаголът „разясняват”. Това означава, че задължението ще бъде изпълнено не когато правата на лицето са били прочетени или преразказани, а когато са му били и обяснени с оглед неговата възраст, образование, култура и т.н.
-Задължението на държавните органи остава, независимо от изявлението на лицето, че познава правата си.
- Задължението на държавните органи остава и те са длъжни да разяснят правата на гражданина, дори когато той участва в извършването на действието със свой защитник. Нормата на ал. 2 е императивна.
-Правата на гражданите трябва да бъдат разяснявани преди да се извърши действието, в което те ще вземат участие, но няма пречка и по време на извършването му.
-Разясняването на правата на гражданите не означава, че държавните органи са длъжни системно да им дават консултации и напътвания и така да изместват дейността на защитника.
-От края на изречението на чл. 15, ал. 3 àоще едно задължение за държавните органи – да им осигурят възможност да упражняват своите права. Има се предвид чисто техническите задължения – например, да бъде предоставен телефон; да се предостави начин да напише обвиняемия жалбите си; да му се предостави помещение, където да се срещне и да разговаря насаме с адвоката си и др.
-
ПРЕЗУМЦИЯ ЗА НЕВИНОВНОСТ
1. Обща характеристика
- презумпцията за невиновност е онова принципно правило, което има толкова изключително значение, че то е послужило като база за обособяване на различните типове наказателни процедури в исторически план. Типовете: следствен, инквизиционен, обвинителен и смесен. Затова презумпцията за невиновност е установена във всички м/ународни договори за правата на човека. Това е чл. 11 от ВДПЧ; чл. 14 от МПГПП и чл. 6 от ЕКЗПЧ, според който всяко лице, обвинено в криминално престъпление се счита за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона. У нас презумпцията за невиновност е установена в чл. 31, ал. 3 КРБ и чл. 16 НПК.
-презумпцията за невиновност не е правна презумпция и в правната литература това мнение се поддържа единодушно. Ето аргументите:
àпри презумпциите в правото има един факт, който се нарича презюмиращ и който се доказва. Презюмираният факт не се доказва, а се счита за доказан, щом е доказан презюмиращият. При презумпцията за невиновност в наказателния процес след като едно лице е привлечено като обвиняем то се смята за невинно от момента на привличането му като обвиняем и без да се доказва какъвто и да било факт.
à презумпцията за невиновност не загубва своето значение, когато по преценка на държавен орган бъде опровергана, както е при всяка оборима правна презумпция. Презумпцията за невиновност действа до влизането на присъдата в сила и е без каквото и да било значение нейното фактическо опровергаване. За втората инстанция обвиняемият се счита невинен, независимо дали първата инстанция го е осъдила.
àпрезумпциите в правото обикновено се потвърждават, защото са базирани на най-често срещаните връзки между явленията и нещата. Презумпцията за невиновност, обаче, най-често се опровергава като се има предвид броят на постановените осъдителни, съотнесен към броя оправдателни присъди.
2. Правна същност на презумпцията за невиновност.
В чл. 16 НПК глаголът „смята” е употребен в неговата безлична и безадресатна форма. Затова няма съмнение, че чл. 16 създава задължение за държавните органи да смятат обвиняемия за невинен. Точно обратно – НПК задължава държавните органи да действат, когато са убедени, че той е виновен – прокурорът да изготви ОА, а съдът да постанови осъдителна присъда.
Презумпцията за невиновност не може да се съпоставя с вътрешното убеждение за виновност, до което достигат едни или други органи в хода на процеса. Вътрешното убеждение за виновност и презумпцията за невиновност са правни величини, но от различен порядък и затова не могат да се съпоставят и анализират съвместно.
Презумпцията за невиновност е разпоредба на обективното право, която се явява и основна гаранция за правото на защита.
Презумпцията за невиновност означава, че когато е установена от законодателя, същият трябва да установи такива права за обвиняемия и за държавните органи, т.е. законодателят трябва да установи такъв процесуален режим, който да е гаранция, че в никой момент от процеса обвиняемият няма да може да се третира като виновен. Ето какво е процесуалното положение на обвиняемия по нашия НПК с оглед презумпцията за невиновност:
-тежестта да се докаже обвинението винаги лежи в/у прокурора и тази тежест никога не може да се прехвърля в/у обвиняемия. Това е чл. 103, ал. 1;
-обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен – чл. 103, ал. 2;
-не могат да се правят изводи във вреда на обвиняемия от това, че той не е дал показания или не е доказал възраженията си – чл. 103, ал. 3.
-обвиняемият има право да запази пълно мълчание, има право да дава обяснения, колкото пъти намери за необходимо и без ограничения със срокове; има право да даде неверни обяснения. Това поведение на обвиняемия не може да се отчита като отегчаващо вината обстоятелство, а за неверни обяснения не носи наказателна отговорност, както свидетелите.
-обвинението и присъдата не могат да се основават само на самопризнанията на обвиняемия, а направеното самопризнание не освобождава държавните органи от задължението им да събират други доказателства – чл. 116.
-присъдата не може да почива на предположения, а обвиняемият се признава за виновен само когато обвинението е доказано несъмнено - чл. 303. От този текст може да се направи и друг извод – че по нашия НПК, макар и правилото да не е формулирано изрично, всяко съмнение се тълкува в полза на подсъдимия.
-обвинението и присъдата не могат да се основават само на показанията на анонимни свидетели, и на тях, и на резултати, получени от СРС – чл. 147, ал. 1.
-обвиняемият не може да бъде разпитван по делегация, включително чрез видеоконференция, освен когато се намира в чужбина и това няма да затрудни разкриването на истината – чл. 115.
-по отношение на обвиняемия могат да се налагат мерки на принуда, но само предвидените в НПК и в повечето случаи се налагат от съд.
ИЗВОД: всички тези правила намират приложение, защото обективно обвиняемият се счита за невинен и тези правила не могат да се дерогират, когато един или друг държавен орган в наказателния процес е стигнал до убеждение, че обвиняемият е виновен.