Алтернативни задължения
ЗЗД не съдържа легално определение на алтернативни задължения, но такова може да бъде изведено от разпоредбите, които уреждат техния правен режим и общите разпоредби за престациите. Можем да дефинираме алтернативните задължения като: задължения с относително неопределено съдържание, което се конкретизира от една от страните по облигационното отношение, от трето лице или от съда, чрез извършването на избор между две или повече престации.
Нормативните текстове, които уреждат алтернативните задължения в ЗЗД са чл.130 - 132 включително, които се намират в Общата част на закона, в раздел "особени видове задължения".
Няколко примера, за да стане ясно за какво ще говорим: Длъжникът може да поеме едно задължение по договор, като трябва да предаде или хладилник или печка. Но не само вещи могат да бъдат предмет на алтернативни задължения. Може да се сключи договор за наем, при който трябва да се предостави ползването на едно или на друго помещение. Дали е възможно и лични незаместими престации да бъдат предмет на едно алтернативно задължение? В случая не е от значение дали престациите са еквивалентни с оглед някаква потребителска стойност - важното е страните да ги възприемат като такива.
Алтернативните престации трябва да се разграничават от родовоопределените престации и условните престации. Според чл.24 ал.2 при родовоопределени престации се дължат вещи определени по своя род и длъжникът изпада в забава ако не престира вещ, която отговаря на посочените родови белези. Общото тук е, че и двата вида задължения възникват като относително определени (определяеми/, но се нуждаят от допълнителна концентрация, която обикновено се прави от длъжника. Основните разлики са, че родовоопределените престации са определени по някакви родови белези на вещта, докато при алтернативните престации всяка вещ е индивидуално определена. Също така при родовите задължения се прави избор в рамките на престацията, докато при алтернативните изборът е между различни вещи. Това не означава, че родовоопределени престации не могат да бъдат предмет на алтернативни задължения - може да се сключи действителен договор по който длъжника трябва да предаде или 100т цимент или 50т бетон.
Трябва да се прави разлика между алтернативни престации и т.нар условни задължения. Основната разлика тук е, че изпълнението на едно условно задължение зависи от сбъдването на едно бъдещо несигурно събитие - т.е. не е сигурно самото задължение. Докато при алтернативните задължения задължението е сигурно, но не е ясно с коя вещ ще се изпълни. Естествено за да се премахне тази неопределеност в задължението трябва да се помисли за концентрация. Това става чрез волеизявление от едната страна (длъжника или кредитора/, от външно по отношението лице, или от съда.
Във връзка с волеизявлението се поставят няколко въпроса: Каква е същността на волеизявлението? Кой може и кой трябва да го направи? До кого трябва да бъде отправено? Кога трябва да се направи, и какво става ако се пропусне срока? Какви са последиците от това волеизявление?
Трябва да имаме пред вид, че отношенията между страните по едно облигационно отношение при което е уговорено алтернативно задължение може да се развие както нормално - страната, имаща право да направи концентрацията я прави - задължението от алтернативно става задължение за индивидуално определена престация, но може и да се стигне до усложнения - страната или лицата имащи право да направят волеизявлението не направят такова.
Безспорно след като това волеизявление поражда правни последици то е едностранна сделка и за него ще важат правилата за едностранните сделки. По особен е случаят, когато концентрацията е следвало да се направи от трето лице и то не я е направило. Тогава изборът се прави от съда и неговото "волеизявление" вече не е едностранна сделка а акт на държавен властнически орган.
От анализа на текстовете (чл.130 и сл/.може да се види, че изборът може да бъде направен както от длъжника или кредитора, така и от трето лице и като краен случай - от съда. Можем да разгледаме 2 хипотези: 1)още при възникване на алтернативното задължение се определя кой ще направи избора; 2)когато нищо не е определено ще се следва реда по чл.130 ЗЗД, където е посочено: "Ако при едно задължение с право на избор не е определено кому е предоставен изборът, той принадлежи на длъжника."
До кого трябва да бъде отправено волеизявлението ще зависи от това кой го прави. Ако изборът е на кредитора, той трябва да уведоми длъжника и обратно. Когато изборът се прави от трето лице или от съда, то той трябва да се съобщи и на длъжника и на кредитора.
Срокът зависи от обстоятелствата - кой, къде и как ще направи волеизявлението за избор. Ако то се прави от длъжника има две възможности: 1)срокът да е определен при пораждането на алтернативното задължение - тогава естествено изборът трябва да се направи до изтичането му (чл.131 ал.1/; 2)ако срок не е определен, чл.131 ал.1 казва, че изборът трябва да се направи до деня, в който задължението трябва да се изпълни - до падежа. Ако изборът е на кредитора също имаме две възможности: 1)когато срокът е определен с пораждането на задължението; 2)ако срокът не е определен законът в чл.131 ал.2 дава възможност длъжникът да определи срок на кредитора, в който той трябва да направи своя избор.
Как стоят нещата при третото лице? Тук хипотезите не са посочени така конкретно (чл.131 ал.3) както при предишните два варианта. Законът говори за "определеният му срок" - т.е. срокът може да бъде определен по различен начин: изрично, при пораждане на алтернативното задължение; по искане на едната от страните по договора; или по искане и на двете страни - кредитор и длъжник едновременно. Трябва да обърнем внимание и на положението на третото лице - на него трябва да му е съобщено, че в еди-какъв-си срок се очаква да направи някакъв избор. Сключеният договор (въобще възникването на облигационното отношение) поражда обвързаност между страните - кредитор и длъжник, но това не засяга третото лице, което е външно по отношение на договора. В случая на него му се вменява едно задължение - в съответния срок да направи определено волеизявление, което означава че то трябва да приеме това задължение - трябва да приеме да направи избор. Ние не можем да го задължим да прави избор, ако то не е съгласно. А какво става, ако третото лице не направи избор? Това е хипотезата, когато третото лице се е съгласило (задължило) в определения срок да направи волеизявлението за избор, но не го прави. Възможно е да носи отговорност, но не и в случаят, когато му е съобщено, че се иска от него да избира, но то не се е съгласило, или не е отговорило нищо.
Какво става, ако страните са се уговорили трето лице да направи избор, посочили са го, но то в един по-късен момент се отметне? В този случай следва да приложим правилото на чл.131 ал.1 - изборът се прави от длъжника, защото третото лице не е приело, което е равносилно на хипотезата когато не е определено кой ще прави избор.
Друг е случаят, когато изборът не се направи в срок. Тук възможностите също са различни, в зависимост от това кой е трябвало да избира. Ако това е бил длъжникът - правото на избор преминава върху кредитора (чл.131 ал.1 края/. Обратно - ако изборът е бил на кредитора, преминава върху длъжника (чл.131 ал.2/. И накрая - ако е трябвала трето лице да избира, ще се произнесе съдът. Това последно разрешение е дадено в чл.131 ал.3.
Трябва ли третото лице да е отказало за да премине правото на избор върху съда? Не е нужно то да е отказало изрично или мълчаливо - изборът може да премине върху съда и по други причини: например ако третото лице е починало, или е поставено под запрещение.
Кой следва да се обърне към съда? ЗЗД мълчи по въпроса, но е възможно това да направи всяка от страните по облигационното отношение - и длъжникът и кредиторът.
Най-важната последица от извършеният избор е, че се премахва неопределеността на престацията - извършва се концентрация. Освен това изборът е неотменяем - веднъж направен не може да се променя. Законът казва, че това става тогава, когато изборът бъде съобщен на другата страна, а когато трето лице избира - е съобщено на двете страни (чл.130 ал.2/. Третата важна последица е, че след като е извършена концентрацията и е налице задължение за индивидуално определена престация, съгласно чл.24 се прехвърля собствеността и риска.
Какво става при невъзможност на престациите? Ако е налице начална невъзможност, то няма да имаме договор, или той няма да бъде за алтернативни престации. Интересен е вариантът, когато невъзможността засяга само една от престациите. В този случай всичко ще зависи от волята на страните - ако те биха сключили договора само за възможната престация, то договор ще има. (В противен случай началната невъзможност на една от престациите ще бъде равносилна на недействителност на целия договор, защото страните биха се задоволи само с алтернативно задължение ).