Неустойка - същност, функции и видове

Неустойката е класически институт на облигационното право. Нормативната уредба на неустойката днес се съдържа в два текста на чл.92 ЗЗД и чл.309 ТЗ. Според чл.92 ал.1 :"Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди. Това едва ли е най-точната дефиниция, но все пак показва основните функции на неустойката, които според този текст са две: 1)обезпечителна - обезпечава изпълнението на задължението; 2)обезщетителна - обезщетява вредите от неизпълнението, без да е необходимо да се доказват.

            По този начин неустойката може да се разглежда като проявна форма на гражданската отговорност, като форма най-вече на договорната отговорност, само че вместо обезщетение се дължи една предварително уговорена сума. Това е и основната характеристика на неустойката - тя е една предварително уговорено обезщетение за неизпълнение на задължението по договора. И защото обезщетението за вредите от неизпълнението е уговорено предварително, за да се търси не е необходимо да се доказва размера на действителните вреди.

            Ако се върнем към общата хипотеза на договорна отговорност - кредиторът можеше да претендира обезщетение за претърпяна загуба и пропуснати полза като последица от неизпълнението на задължението. Само че тази претърпяна загуба и пропусната полза трябваше да бъде установена не само по основание (като причина в какво се състои) но и по размер. А доказването на тези две неща не винаги е лесно. Съществуват хипотези при които е почти невъзможно да се докаже действителният размер на вредите. (А понякога кредиторът може и да не желае да доказва - например поради данъчни съображения/. Същевременно неустойката действа и като обезпечение на изпълнението на задължението. Ако нямаше неустойка, длъжникът би могъл да си каже: "Ами аз ще позакъснея малко с изпълнението...Вярно, че отговарям за вредите от неизпълнението, но кредиторът ще трябва да ги докаже..."

            Как ще изглеждат нещата, ако е уговорена неустойка? Например договорено е че ще се отговаря с 1% на ден от стойността на престацията, но не повече от 20%. След изтичането на 20 дни, кредиторът ще си поиска не само основната престация, но и тези допълнителни проценти и съдът лесно ще ги присъди. Тази възможност за лесно присъждане е основната ценност на неустойката - може да се получи обезщетение без да се доказва размера на вредите, при това обезщетение, което предварително сме уговорили и което косвено ще стимулира длъжника да изпълни.

            Чрез неустойка може да се получи обезщетение и за вреди, които не само трудно се доказват, но и които дори не биха били присъдени по принцип. Така може да се получи обезщетение за косвени вреди - например искал съм костюмът ми да е готов да еди-коя-си дата, за да мога да отида с него на сватба и ако дотогава не е готов ще трябва да отида с по-стария си костюм. Какво обезщетение може да се претендира в този случай? Могат ли да се докажат някакви неимуществени вреди? Единственият вариант е да се уговори неустойка, която ще получим и без да се обясняваме много...

            Днес битува едно разбиране, че неустойката е позагубила значението си, защото била характерна за командно-административната система на отношенията между социалистическите организации. Но това е едно класическо средство! Вярно е, че в отношенията между социалистическите организации, включително и международните такива - в СИВ например, неустойката беше доминиращата форма на гражданска отговорност. Нещо повече - неустойкаата беше легално уредена за повечето случаи на неизпълнение и страните можеха да прибегнат направо към законните неустойки, които в повечето случаи бяха минимални. Страните можеха да уговарят и по-големи неустойки, но ако не бяха направили това важеше законната. По този начин се създаде едно впечатление, че за неустойките се грижат не страните по договора, а обективното право.

            В днешно време нормативно уредени неустойки почти няма. Нещо подобно може да се намери в областта на транспорта - главно железопътния. Във всички останали сфери на дейност важи договорното начало.

            Същност на неустойката

            Неустойката представлява две неща: 1) тя е клауза от договор и 2)едно акцесорно и условно задължение, което възниква на основата на тази клауза и неизпълнение на основното задължение по договора. Неустойката се уговаря при сключване на договора и в този смисъл е клауза от него, но се дължи едва след неизпълнението - в този смисъл тя е едно условно задължение. Клаузата за неустойка, а оттам и самото задължение, е акцесорно - добавка към главното и ако договорът е недействителен, недействителна ще бъде и клаузата за неустойка. Обратното обаче няма да бъде вярно - ако клаузата за неустойка е невалидна, то това няма да повлияе върху действителността на главното задължение, на валидността на договора.

            В модерното българско право може да се каже, че идеята за акцесорност е непоколебима. Не че старият ЗЗД и ФГК не са легализирали идеята за акцесорност, но там теорията е стигнала до решението, че въпреки текстовете на закона (които бележат акцесорността) има и хипотези, в които неустойката не е акцесорна и се дължи въпреки недействителността на главното задължение. Например когато главното задължение било недействително поради липса на интерес или било договорено задължаването на трето лице. Тези хипотези отдавна са надживяни, но дори и по времето когато са били разисквани, са съдържали в себе си една непоследователност, дължаща се на грешка. Днес спокойно можем да кажем, че неустойката винаги е акцесорно задължение - валидно, доколкото е валиден самият договор.

            Видове неустойки

            Тук могат да се посочат различни критерии за класификация. Ако вземем като критерий източника на задължението за неустойка, можем да говорим за договорни и законни (или нормативни) неустойки. Договорна ще е тази неустойка, която е уговорена като клауза в съответният договор. Законна ще е тази, която следва от нормативен акт и дори да не е уговорена в договор ще обвързва страните.

            Като друг критерий може да се приеме съотношението между неустойката и претенцията за обезщетение на общо основание. (Т.е. съотношението между договорната отговорност на длъжника при обезщетение за вреди и неустойката като специално обезщетение, уговорено в договора/. Според изр.2  ал.1чл.92 : "Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големите вреди." Т.е. макар уговарянето на неустойка да представлява едно предварително определяне на вредите (съответно и размера на обезщетението) не лишава кредиторът от възможността да търси обезщетение за по-големият размер вреди - той не е ограничен само до размера на неустойката.

            Съгласно чл.92 ал.2: "Ако неустойката е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейният размер." Тази алинея известно време я нямаше - бяха я отменили 1993 и 1996 пак я възстановиха. Целта и е ясна - не бива да се допуска злоупотреба от страна на кредитора, когато неговият интерес е частично задоволен да иска цялата неустойка.

            С оглед отношението с иска за обезщетение, неустойката може да бъде такава, каквато е уредена в ЗЗД - клаузата за неустойка не изключва претенцията за обезщетени над размера на неустойката. (Нещо подобно на възможността да се иска обезщетение за вреди над законната лихва за забава/. Така ако неустойката е в абсолютен размер - 10, а сме претърпели общо беди 15 искаме тези 5 отгоре, ще трябва да установим общият размер - 15, от които 10 ще бъдат покрити от неустойката а разликата -5, ще бъде присъдена като обезщетение за неизпълнение на задължението на общо основание.

            Съществува и обратната възможност - неустойката да бъде намалена поради прекомерност. Такава една неустойка, която допуска да се присъди обезщетение над нейният размер (при доказан размер на вредите) а съдът може да я намали поради прекомерност се нарича зачетна.

            Това е неустойката за която говори ЗЗД. Оттук нататък всички неустойки които ще бъдат разгледани ще се окажат възможни по договорен път. В нормативният режим влиза обаче и правилото на чл.309 ТЗ: "Не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци." И тъй като в ТЗ нищо друго не е казано за неустойката, следва да приемем, че и тук ще се прилага общият режим на ЗЗД и зачетната неустойка - ще може да се търсят вредите в размер над уговореният в клаузата за неустойка, но няма да може да се намалява неустойка поради прекомерност, ако имаме отношения между търговци.

            Исторически и сравнителноправно са известни две основни системи за неустойки. Зачетната неустойка е характерна за BGB. За ФГК, а оттам и за старият ЗЗД, е характерна т.нар. "изключителна неустойка" - при нея може да се търси само неустойката. Не могат да се търсят вреди над неустойката, но и не може да се намалява поради прекомерност. Наистина старият ЗЗД и ФГК са допускали намаляване на неустойката, но не поради прекомерност, а когато тя е била уговорена за пълно неизпълнение, а длъжникът е изпълнил частично или по друг някакъв начин неточно - тогава и съдът е можел да я намали.

            Днешният закон е възприел принципът на зачетната неустойка и затова урежда и способът за намаляването и поради прекомерност - чл.92 ал.2. 1993г това се видя като "социалистическа измислица" защото старият закон не го бил допускал и ал.2 бе отменена. Отмяната на този текст създаде доста усложнения в практиката, една от последиците от което е идеята, че не се дължи неустойка за неизпълнение на парично задължение. 1996г текстът бе възстановен, но все пак се попреписа нещо от стария ЗЗД. По новата редакция неустойката може да бъде намалена ако е прекомерно голяма в сравнение с вредите. "Прекомерно голяма" не означава просто да е по-голяма от вредите (което не е причина за намаляването и) а да е несъразмерно голяма с претърпените в конкретният случай вреди. Втората причина за намаляване на неустойката е взета от стария ЗЗД - задължението да е изпълнено неправилно или отчасти.

            Нека се върнем към разпоредбата на чл.309 ТЗ - там се казва, че неустойката дължима по търговска сделка не се намалява поради прекомерност. Защо? Намаляването на неустойката поради прекомерност като че ли минира нейната обезпечителна функция да се дължи обезщетение независимо от вредите. Но доколкото ТЗ говори само за прекомерност, остава неясно дали ще се приложи втората хипотеза на ЗЗД - когато изпълнението е частично или неточно.

            Дотук с оглед иска за компенсаторно обезщетение видяхме два вида неустойки: зачетна и изключителна. Би могло да се мисли и за други видове неустойки. Например говори се за алтернативна неустойка - при която кредиторът има право да избира дали да претендира неустойката или обезщетение за вреди. Веднъж избрал, той е направил окончателна опция - избрал е единият път и другият вече е недостъпен - той трябва да се задоволи само с това, което е избрал. Ако е избрал неустойката, той може да реализира интереса си само чрез нея, без да може да претендира и иск за допълнително обезщетение. Обратно, ако е избрал иска за компенсаторно обезщетение, той губи правото си върху неустойката и ако не успее да докаже вреди от неизпълнението, няма да получи и обезщетение.

            Накрая би могло да се приеме, че съществува и т.нар. наказателна неустойка, която се дължи независимо от обезщетението за вреди - т.е. могат да се търсят и неустойката по договора и обезщетение за вреди. Една такава неустойка бихме могли да наречем и кумулативна.

            С оглед вида неизпълнение, можем да разграничим неустойка за пълно неизпълнение, за забавено изпълнение (мораторна неустойка) и за всеки друг вид неизпълнение, ако е специално уговорена.

            Може ли да се уговаря и друга неустойка, освен тази, уредена в закона (зачетната неустойка/? Отговорът трудно би могъл да бъде не. Съгласно чл.9 ЗЗД (свободата на договаряне) страните сами избират способ как да уредят отношенията си. Изключителната неустойка изхожда от идеята за консеквентното определяне на обезщетението без да има значение вида и размера на неизпълнението. С оглед кредитора тя е интересна, защото не може да се намалява поради прекомерност. Но според мен, нищо не гарантира, че при текста на чл.92 ал.2 и ако няма търговско отношение, длъжникът не би могъл да се позове на законовата разпоредба и да иска намаляване на неустойката поради прекомерност. С оглед интереса на длъжника изключителната неустойка може да се окаже ограничаване на неговата отговорност, защото така кредиторът е ограничен да получи неустойката като единствено обезщетение и не може да претендира по-големи вреди. Като цяло една клауза за изключителна неустойка би ползвала и кредитора и длъжника. Но и във втората насока (интересуваща длъжника) може да се окаже, че една изключителна неустойка е атакуема от кредитора, защото съществува един чл.94 ЗЗД, където се казва: "Недейстивтелни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл и груба небрежност." И доколкото една такава уговорен неустойка може да се схваща като крайна граница на отговорността на длъжника, когато той е действал недобросъвестно, тя ще се окаже уязвим от гледна точка на чл.94.

            Що се отнася до останалите видове неустойки: например може да бъде уговорена алтернативна неустойка и при нея чл.94 няма да може да се приложи, защото от кредиторът ще зависи, дали да се задоволи само с неустойката, или да претендира компенсаторно обезщетение за по-големи вреди, които ще трябва да доказва. Същевременно и тук ще може да се приложи защитата на длъжника по линия на чл.92 ал.2, стига да няма търговско отношение.

            Неустойка за забава

            Неустойката за забава обезщетява вредите от забавата и се търси заедно с изпълнението на забавената престация.

            Как би могла да бъде уговорена тя? При някогашната разгърната система на неустойките, нормативните неустойки за забава бяха пропорционални. Те се начисляваха за определен период на забава - например за 10 дни. Все пак тук има една особеност. Можем да приемем, че максималният размер на вредите от забава е налице след опредлен срок от падежа и неизпълнението, но все пак не можем да твърдим, че вреди продължават да се търпят до второ пришествие! При липсата на правила днес формално излиза, че неустойката за забава може да се уговори и без крайна дата, макар че и тук можем да приложим едно правило, останало то старият режим - чл.114 ал.4: "При искане за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последният ден, за който се начислява неустойка." Т.е. изхожда се от идеята, че неустойката за забава трябва да съществува за някакъв определен период от падежа, след което забавата се превръща в пълно неизпълнение и ще възникнат множество нови възможности за кредитора да защити интереса си. Неестествено е да се толерира едно положение, при което отношенията между длъжник и кредитор са висящи - задължението не е изпълнено, но още нямаме ликвидация на отношенията като същевременно се инкасира една неустойка в сравнително големи размери. В същност именно уговарянето на неустойка за забава, без краен срок на натрупване бе повод съдилищата, и най-вече Арбитражният съд към Търговско-промишлената палата, да започнат да гледат с лошо око въобще на неустойката за изпълнение на парични задължения и да приемат, че такава не може да се уговаря, защото имало законна мораторна лихва, а законодателят в чл.86 бил казал, че се дължи лихвата за забава, а за по-големи вреди може да се претендира обезщетение съгласно общите правила. Това обезщетение не можело да се замести с неустойка, защото тя също като лихвата не подлежала на доказване и така се влизало в противоречие с идеята на законодателя за доказване на по-големите вреди.

            Ако се върнем дори към близкото минало, там се уговаряха масово неустойки за забава, но тя бяха ограничени обикновено до първите 8 или 16 дни. И когато банките започнаха да уговарят неустойки за просрочено плащане и без крайна дата на натрупване, се получи следният парадокс. Между 93 и 96г. правилото на чл.92 ал.2 не съществуваше и съдът не можеше да намаля неустойка поради прекомерност и реши генерално, че за парични задължения не може да се уговарят неустойки - една теза, която според мен,не почива на закона, но в посочената ситуация беше резонна.

            Ако сега се запитаме: може ли да се уговаря неустойка за парични задължения, по-новата практика макар все още да е против се колебае. Законът не забранява, но трябва да се има пред вид, че всяка една неустойка за забава следва да е ограничена - да се начислява за определен период от време.

            Накрая остана хипотезата на неустойка, дължима при разваляне на договор. Тук проблемът се поставя по следният начин: След като развалянето на един договор има обратно действие дължи ли се неустойка, която е клауза от разваленият договор? В средата на 80те имаше едно решение, с което беше присъдена въпреки развалянето на договора неустойка за забава в рамките на 5г. по отношение на един строеж. На това съдебно решение се беше възпротивил проф. Таджер, който излезе с една статия, в която казваше, че с развалянето на договора вече няма частично неизпълнение, няма забава, а остава само пълното неизпълнение. Следователно една неустойка, която страните са уговорили за забава няма как да бъде присъдена в хипотезата на развален договор, защото между другото така кредиторът може да си седи и да чака през тия 5г. (давността на иска за разваляне на договора) и да чака да се натрупа неустойката и така да се получи едно феноменално по размер задължение. Проф. Таджер казва следното нещо: "И след като развалянето на договора изчиства въобще въпросът за забавата и остава само пълното неизпълнение, би могло да се дължи неустойка единствено за пълно неизпълнение, т.е. ако е уговорена компенсаторна неустойка." Знаем, че компенсаторно обезщетение се дължи вместо изпълнение, но това предполага съществуващо задължение, за неизпълнението на което длъжникът следва да плати обезщетение. Компенсаторното обезщетение предполага запазване на договорната връзка. При двустранен договор едната страна може да претендира компенсаторно обезщетение ако е изпълнила своето насрещно задължение - това задължение не отпада. От което пък се вижда, че компенсаторното обезщетение е алтернатива на развалянето на договора и ако това е така, няма как да се дължи компенсаторна неустойка, при положение че договорът е развален. Собствено, някои правни системи (немската например) въобще отричат възможността да се претендира обезщетение при развален договор, защото изхождат от позицията, че обезщетението е или компенсаторно (обезщетение вместо изпълнение, при запазен договор) или мораторно, което се претендира заедно с иска за реално изпълнение. При развалянето на договора по немското право е възможна само реституция. Нашият закон допуска по чл.88 да се търси обезщетение и в хипотезата на развален договор. Така възниква въпросът, може ли то да бъде заместено от неустойка?

            Според мен, със сигурност би се дължала неустойка, ако тя е уговорена като неустойка в хипотезата на разваляне на договора. Но дори и да не е уговорена като такава, за да сме сигурни, че се дължи неустойка, би следвало да уговорим, че правото на неустойка се запазва при разваляне на договора. Например ако не се изпълни за срок •, длъжникът дължи неустойка по У на ден, но не повече от първите 10 дни. След забава повече от 10 дни, кредиторът може да развали договора, при което не губи право на неустойка.

            Ако такова едно запазване на неустойката и при разваляне на договора не бъде посочено изрично в него, съществува рискът да се изпадане в едно много неясно положение, където всичко ще зависи от това коя страна как ще представи тезата си.

Не са намерени никакви материали.