Парични задължения

 

Паричните задължения могат да се разглеждат в тесен смисъл - като задължения за стойност, или в широк смисъл - задължения за индивидуално определена престация - когато паричните знаци се разглеждат като нумизматична ценност.

            Значението на паричните задължения може да се търси в няколко насоки: 1)преобладаващият брой задължения в оборота са парични; 2)повечето задължения могат да се сведат до парични - неустойки, обезщетения.

            Първоначално в оборота е господствала натуралната размяна, но тя създава доста неудобства. Ето защо се търсят вещи, които се намират и разменят лесно, като по този начин слъжат за всеобщ еквивалент на стойност с оглед специфичните си качества и функции. Основните функции на парите са няколко: 1)те са средство способстващо оборота; 2)те са измерител на цена за всяка друга вещ; 3)те са средство за натрупване на богатство - могат да се съхраняват, без това да намалява стойността им; 4)те са средство за заплащане на стоки и услуги.

            Парите имат няколко основни свойства: Приемат се от всички участници в оборота. Качеството им не е от значение - те са еднородни. Запазват покупателната си способност без да се накърнява целостта им - затова и първоначално оборота се е насочил към благородните метали. Парите са делими - макар една монета да не е делима физически (защото така ще се изгуби стойността и/, тя се равнява на определено количество монети от друг вид. Парите могат да се употребяват продължително време без да се износват. Същевременно те са удобни за използване - носене и съхранение.

            Най-удобни се оказват металите (и по-точно благородните) и така се появяват металните пари с висока вътрешна стойност. По-късно започват да се секат и по-малки монети и тук се намесва държавата, която изземва тази дейност и поставя знак като защита срещу фалшификация. Първоначално парите изразяват съдържанието на вложеният в тях благороден метал. По-късно се появяват хартиените пари, които също отразяват своето "златно покритие", докато накрая водещ се оказва единствено отбелязаният върху банкнотите номинал. А и самите метални пари показват множество недостатъци - изтъркват се и така се намалява стойността им, неудобни са за носене...Книжните пари се появяват за пръв път в Англия - XVII век и първоначално се възприемат като ценни книги на заповед (бланково джиро) - бижутерите дават заеми, зад които не стоят никакви метални пари и постепенно започват да издават банкноти с кръгли стойностти.

            За удобство първите банкноти са със свободен курс и не са задължително платежно средство - кредиторът може да ги приеме ако иска. В последствие се налагат книжните пари с несвободен - законен курс. Намесва се държавата, която започва да ги издава и така те стават задължително платежно средство като възниква и задължението за сарафите да ги обменят за метални пари при поискване. Накрая се налагат т.нар. книжни пари с принудителен курс, които задължително се приемат от кредитора като законно платежно средство без да се разменят за благородни метали. Такива в България се въвеждат за първи път през 1919г.

            Стойността при металните пари се е определяла с оглед стойността на метала от който с изработени - главно според тяхното тегло. По-късно се появява и курсовата стойност на парите - съотношението на размяна с други валути (дори и те да са също от благородни метали/. Накрая се затвърждава т.нар. номинална стойност - обозначената върху тях стойност, дадена им от закона.

            Днес съществуват две теории за погасяване на парични задължения. Едната е теорията на номинализма, според която паричният дълг се погасява с парични знаци, от чиито номинални стойности се формира сбор. Според втората теория - на валоризацията, паричният дълг се преценява в зависимост от обезценяването на парите. С приоритет се ползва теорията на номинализма. Но за да се избегнат негативните и черти в практиката се използват различни клаузи, които намаляват риска на кредитора при обезценяване на парите: 1)златна клауза - вече без практическо приложение; 2)клауза за чужда валута - плаща се в чужда валута; 3)клауза за златна/валутна стойност - плаща се със законното платежно средство, но привързано към чужда валута. (При тази клауза се различават валута на дълга - това, за което се договаря и валута на плащането/.

            Чл.10 ЗЗД не допускаше договаряне в друга валута, освен лева. Съдебната практика налага друго разбиране (виж ТР Но 2/97 на ОСГК) използват се два аргумента: свободата на договаряне и чл.20а ЗЗД. Ако е уговорена клауза за златна/валутна стойност, задължението се преценява към падежа.

            От 1.01.2000г действа нов Валутен закон и съответно нов валутен режим. Той внесе изменения в ЗЗД (чл.10 ал.1) като вече паричните задължения могат да се уговарят във всякаква валута. Поставя се въпросът, ако се уговори задължение в чужда валута това парично задължение ли е?

            По чл.24 и 25 ЗБНБ законното платежно средство на територията на Р.България е българският лев. Чуждата валута се приравнява на родовоопределени вещи с които може да се погаси дадено задължение. Но понеже това са "неистински" родови задължения, тук не важи изискването за престиране на вещ поне от средно качество; длъжникът не може да се освободи от задължението поради "случайно погиване на рода", защото родът на парите не погива.

            Задължения за лихви

            Може да се каже, че регламентацията на лихвите у нас съдържа празнини.

            Лихвата е едно акцесорно право - съществува дотолкова, доколкото съществува и главното право на вземане - т.нар. вземане за главница. Паричните задължения обикновено имат две части: вземане за главница и право на лихва. Вземането за лихви е акцесорно право, но това не пречи то да се погасява с по-кратка давност от главното - погасителната давност за лихви е 3г.

            Според икономическата им функция съществуват два вида лихви: възнаградителни и обезщетителни, още наричани мораторни - лихви за забава.

            Възнаградителната лихва е договорна и представлява цената на капитала - цената на ползване на главницата.

            Когато не се изпълни едно парично задължение навреме, тъй като парите са най-неограниченият род това, че длъжникът не разполага с пари не го освобождава. Когато едно парично задължение не се изпълни на падежа, можем да разглеждаме факта на неизпълнение единствено като забавено изпълнение. (Няма как да погасим паричното задължение поради невъзможност и то рано или късно трябва да бъде изпълнено/. Ако длъжникът е платил частично (дължал е 5лв, а е платил 2) частично ще бъде погасен паричният дълг и за останалите 3 лв. ще бъде в положение на забава. Оттук и идеята, че единствената форма на неизпълнение на паричните задължения е забавеното изпълнение - следователно се дължи обезщетение за това, че не е било платено на време. Обезщетението обикновено се определя съразмерно доказаните от кредитора вреди. (Това вече е проблем - кредиторът трябва да докаже какви вреди е претърпял, да бъдат те оценени парично и да му де присъди обезщетение/. Но при неизпълнението на парични задължения бихме могли да разсъждаваме по следният начин: след като не е настъпил резултат (кредиторът не е получил своите 5 лв/. за да обезщетим кредиторовия позитивен интерес (интересът от точното изпълнение на договора) търсейки вредите от неизпълнението по време можем да приемем следното: кредиторът е трябвало да получи парите си и те са му трябвали; след като длъжникът не му ги връща, кредиторът е принуден да намери пари от друго място, а за тях ще трябва да плати лихва - затова длъжникът ще трябва да му върне парите плюс лихвата, която се явява претърпяна вреда. В другият случай, когато кредиторът не се е нуждаел толкова много от пари към момента на падежа и не е вземал заем, той се е лишил от възможността да планира този капитал на друго място и да реализира доход. Така погледнато излиза, че кредиторът винаги губи, когато не му се плати на време и не е излишно да улесним нещата като въведем една законна закъснителна лихва по чл.86 ЗЗД, съгласно който: "При неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. За действително претърпените вреди в по-висок размер кредиторът може да иска обезщетение съобразно общите правила."

            Законът приема, че при неизпълнение на парично задължение кредиторът няма нужда да доказва размера на вредите си и има право да получи обезщетение за забава в размер на законната лихва. Т.е. вместо компенсаторно (мораторно) обезщетение (по чл. 79 ЗЗД) кредиторът получава мораторна лихва, което го освобождава от необходимостта да доказва размера на вредите.

            С оглед източникът на задължението лихвата може да бъде: договорна и законна. Договорната лихва е уговорената между страните лихва. Законна е тази лихва, около която не е нужно да е постигнато преди това съгласие в договора - тя няма нужда да се уговаря. Така мораторната лихва е законна лихва и е уредена в чл.86 ЗЗД. (От гледна точка на сегашното съсътояние на правото можем да кажем,че моратораторна лихва по чл.86 и законна мораторна лихва са синоними/.

            Когато говорим за законна лихва можем да разбираме две неща. ЗЗД под законна лихва разбира преди всичко лихвата по чл.86. На езика на стария ЗЗД обаче терминът "законна лихва" може да се разбира по друг начин: Законни са тези лихви, които са уговорени в допустимият от закона размер. Незаконни в този случай ще бъдат всички лихви, които са уговорени в по-голям размер от допустимият по закон. Така от гледна точка на стария ЗЗД ще се окаже, че незаконни лихви не се дължат, но по днешният закон не е много ясно какво е положението.

            И така, лихвите са най-малко два вида - едните са възнаграждение за ползване на капитала, другите са обезщетение за неизпълнението на едно парично задължение. Възнаграждение за ползване на капитала ще се дължи не само при пряк заем, а и при всяка операция на стойностно кредитиране. (Например когато купувате една вещ на изплащане. (

            Режим на лихвите

            Съществува разлика между режимът на лихвите в ГП и ТП. Релевантни към разглежданият въпрос са чл. 10 ал. 2 и 3ЗД. Ал. 1 звучи така: "Лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер." Ал. 3 допълва въпросът като казва: "Олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ." Следващият релевантен текст е на чл. 240 ал. 2: "Заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това разпореждане не се отнася до банките." Чл. 240 е от материята на заема за потребление, т.е. паричният заем.

            Това са текстовете, които регламентират режима на лихвите в ОП, т.е. в ГП. От тях научаваме, че лихвите могат да се уговарят в някакви граници и че олихвяването на изтекли лихви (т.нар. анатоцизъм) е по принцип ограничено, забранено или вкарано в рамките на наредбите на БНБ и трето - уговорката за плащане на лихва трябва да бъде писмена, дори тогава, когато заемът не е сключен писмено. Казано иначе в ГП договорните лихви (лихвите за възнаграждение) се дължат само ако са уговорени писмено.

            В ТП нещата изглеждат малко по различно. Според чл. 294 ал. 1 ТЗ между търговци се дължи лихва, освен ако е уговорено друго. (Т.е. принципът в ТП е абсолютно противоположен на този от ГП. ( Чл. 294 ал. 2 ТЗ допълва,че лихви върху лихви се дължат само ако е уговорено - а в ГП имаме ограничението на чл. 10 препращащо към наредбите на БНБ!

            Още един текст - чл. 419 ТЗ урежда договора за текуща сметка - ситуация, при която 2 лица, поне едното от които е търговец (по смисъла на ТЗ) водят една сметка, чрез която да уреждат паричните си задължения. Когато самите насрещни вземания на търговците са лихвоносни, се получава една сложна лихва, която се дължи по договори за текущи сметки дори и без това да е уговорено изрично - т.е. излизаме извън правилото на чл. 294!

            По ЗЗД изглежда, че страните в ГП могат писмено да уговарят лихви до максималният размер, определен от МС и ако те определят по-голяма лихва, размерът и се намаля по право до законния. На пръв поглед изглежда, че това правило е антистопанско. Нещата обаче не стоят така. ГП винаги е гледало с лошо око на лихварството и се е стараело да ограничи лихвите и да защити онзи заемополучател, който спешно се нуждае от пари. Собствено у нас и преди 9.09.44г. са съществували ограничения и дори е приет специален Закон против лихварството, в който се казва, че договорната лихва не може да надвишава определен праг. Какъв е този праг? Да не надвишава ОЛП на БНБ с повече от 3 единици. Същият закон е фиксирал и размера на мораторната лихва.

            По ЗЗД МС трябва да определя максималният размер на договорната лихва и той прави това през 1951г с едно ПМС 1238. Съгласно това разпореждане максималният процент на договорната лихва е 5.5% годишно, а размера на мораторната - 6%. През 1991г това положение е изменено с ПМС Но 5 от 18.01 в следната насока: мораторната лихва се определя от ОЛП с изменение до 3 пункта, но за договорната лихва нищо не се казва../.Т.е. към днешна дата въпреки предвидената делегация в полза на МС, няма определен максимален размер на договорната лихва. ( Съгласно същото ПМС 5/91 лихвите по влогове, кредити и депозити се определят на пазарна основа в зависимост от ОЛП, без да е посочена някаква граница. Т.е. фиксирана граница няма!

            Логиката подсказва, че все пак ограничение има, тъй като договорната лихва не може да бъде по-висока от мораторната, защото това би обезсмислило обезщетителният елемент при забава. Затова в повечето случаи днес нещата стоят така: мораторната лихва се равнява на ОЛП + 10% (съгласно едно ПМС от 94г) и при сегашното ниво на ОЛП около 5-6% мораторната лихва може да достигне до 16%, което я прави значително по висока от ОЛП. (Не така стояха нещата през 96г., когато ОЛП беше около 300% и разликата с мораторна лихва от 310% беше незначителна!/

            Логиката предполага законната договорна лихва да е по-ниска от лихвата за забава, защото в противен случай се стига до парадокса длъжникът да има интерес да изпадне в забава! Така макар че няма изрична нормативна уредба, можем да приемем, че съществуват някакви пазарни механизми, според които законната мораторна лихва се явява горната граница за договорната лихва и (макар нищо да не е казано за това) ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право.

            Така както в областта на общите условия съвременното българско законодателство не съдържа ефективни средства за защита на договарящият с монополния производител, така и в областта на лихвите има какво още да се желае...

            Ал.3 на чл.10 ЗЗД посочва, че олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ. Олихвяването на изтекли лихви е известно още като анатоцизъм, лихви върху лихви, или сложна лихва. Можем да разграничим различни видове анатоцизъм, но в случая ще се занимаем с предварителната уговорка за лихва върху лихви. Това е ситуацията, когато аз ви давам 5 лв. на заем, при лихва 20% на месец, като уговаряме, че тази лихва ще се капитализира всеки месец. Така в края на първият месец вие ще ми дължите 6 лв, в края на втория 7,20 лв и дългът продължава да се натрупва... Този предварителен периодичен анатоцизъм може да се смята за забранен. Той е забранен още от РП, защото наистина поставя длъжника на колене. Старият ЗЗД също е забранявал предварителният анатоцизъм, но е позволявал един последващ. Това е ситуация, когато аз имам едно лихвоносно задължение, което обаче не погасявам на падежа. Не можейки, или не искайки да платя, ние се договаряме че капитализираме лихвите за изтеклия период - по този начин се получава една нова главница, върху която лихви ще се начисляват. Този последващ договорен анатоцизъм (който не е същински анатоцизъм) би следвало да не се разглежда като забранен, защото представлява една обективна новация на парично задължение.

            Към днешна дата наредба за олихвяване на изтекли лихви общо взето няма. Препращането по чл.10 ал.3 обаче кара някой автори да търсят паралел между анатоцизма (който ТП позволява при изрична уговорка) и Наредба Nо9 на БНБ от 1997г (или предишният и вариант от 1995г/. В тази наредба има една глава IV, озаглавена "Режим на лихвите". Според нея "балансово начислените лихви, включително капитализираните, се отчитат като приход за съответния период" и т.н. Чл.16 на тази наредба посочва, че банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен в случаите на чл.17. Именно капитализацията на лихви по чл.17 някой автори разглеждат като уредба на анатоцизма, съгласно чл.10 ЗЗД. Но това на е анатоцизъм. Според чл.17 банките могат да договарят със своите клиенти капитализирането на лихви само ако са изпълнени едновременно няколко условия (дадени по-долу в текста на наредбата/, при което чл.17 фактически урежда еднократна договорна капитализация, която има за цел да облекчи длъжника при ликвидните му затруднения и по същество представлява една обективна новация на задължението. (Длъжникът е изтеглил кредит, който трябва да обслужва с периодични плащания по главницата и лихвите за съответния период. Той обаче има ликвидни затруднения и не може да посрещне плащанията си. При това положение банката-кредитор може да избира: или да търси изпълнение на целия заем като предварително изискуем, или да отпусне все едно нов заем, който да покрие стария. Длъжникът не може да посрещне лихвите и изпада в забава, при което ще дължи мораторни лихви по чл.86, които са по-високи от договорните. При това положение той има интерес да намери пари, включително и като заем от друга банка, за да дължи по-малката, договорна лихва. Банката-кредитор му предлага този втори заем да бъде сключен с нея и това става по условията на чл.17 т1 до 7 на Наредба Nо9/.

            Законно олихвяване на изтекли лихви имаме най-малко в една хипотеза: когато сме уговорили, че ми давате 5лв, който трябва да върна след един месец с лихва 1лв. Но ако на падежа не платя изпадам в забава и дължа лихва по чл.86 върху цялото парично задължение, за което съм в забава, а това е главницата и изтеклите лихви - 6лв. При тази ситуация имаме законно капитализиране на изтекла лихва. И тъй като мораторната лихва в нашето право винаги е проста, не можем да кажем, че това е непозволен анатоцизъм, още повече, че законът изрично го допуска!

            Размерът на законната мораторна лихва сега е определен в ПМС 72/94г където текстът звучи така: "Определя от 1.09.1994г годишен размер на законната лихва за просрочени задължения както следва: 1)в левове - ОЛП на БНБ за периода увеличен с 10 пункта; 2)в конвертируема валута - три месечният ... увеличен с 10 пункта."/Това постановление е интересно с още нещо - то косвено признава, че конвертируемите валути са пари, защото лихвите се отнасят само за пари. Нещо, което противоречи на идеята, че пари са само законното платежно средство в страната - местната валута/.