Отговорност за лични виновни действия
Отговорност за лични виновни действия
(чл.45 ЗЗД)
Чл.45 ЗЗД гласи следното: “Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Отговорността за лични виновни действия е всъщност нещото, което е създало деликтната отговорност. Началото на вредоносния процес е поставено от едно противоправно, погрешно и субективно вменяемо действие. Този, който причинява вредите действа виновно (в смисъл погрешно, противоправно) и психически е в състояние да разбере погрешното си поведение.
Отговорния субект по чл.45 може да бъде само вменяемо, деликтоспособно физическо лице. Юридическо лице, съгласно пост.7/59г на ВС, не могат да носят отговорност по чл.45.
Съгласно правилото на чл.47 ал.1: “Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него”. A contrario значи, разбираме, че за да отговаря, лицето трябва разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи или казано иначе, да бъде деликтоспособно. Деликтоспособността се оценява във всеки конкретен случай отделно, макар общата дееспособност да е симптом на деликтоспоспособността. Ако един пълнолетен извърши непозволено увреждане, ние само в специален случай, ако имаме данни, ще се запитаме той разбирал ли е свойството и значението на постъпките си. Обратно, при непълнолетните, специално изследваме въпроса дали те, с оглед механизма на увреждането, което са извършили, могат да разбират това., което са извършили.
От една страна, класическия възглед за юридическите лица е че те са недееспособни – те са правоспособни, но с лични действия не могат нищо да направят, защото не могат да действат лично. Това е и причината те да приемат наследство по опис и да има редица други консеквенции в правото на тази теория.
Друг е въпроса, че българската теория се отклонява някак си от тази този възглед.
Така, че от гледна точка на този класически възглед за юридическите лица, възгледа на акад. Василев и на съдебната практика ще се окаже подкрепен.
На второ място, вината като психическо отношение е присъща само на човека, само той има психика. Волеобразуването на юридическите лица не е психически, а организационен процес.
Обаче, пък е вярно, че юридическите лица отговарят по чл.22 – могат да бъдат упрекнати дори и в нещо като умисъл и недобросъвестност, за да отговарят за всички преки и непосредствени вреди по чл.82 и т.н.
От друга страна, вината в гражданското право е силно обективирана. Тя е не толкова психическо отношение при умишлената вина, колкото обективно погрешно поведение, погрешно поведение на този (при деликтната отговорност), който психически е бил годен да има правилното поведение. А погрешно може би, могат да действат и юридическите лица, доколкото те въобще могат да действат. Всъщност, действията и волеобразуването на юридическите лица е плод на техните агенти, а не на самите юридически лица. Те наистина не могат да действат, вместо тях действат техните агенти. И в пост. 7/59 ВС не е казано, че юридическите лица са безотговорни. То твърди, че юридическите лица не отговарят по чл.45 за лично виновно действие, защото те нямат лично действие. Те отговарят като възложители на едно работа по чл.49, при това като възложители на всичко, което техните агенти правят.
На всичкото отгоре, т. 7 от постановлението внася едно отклонение при общите принципи на вината при чл.49. По чл. 49 се отговаря за чуждото виновно действие, т.7 казва, че юридическите лица отговарят за виновните действия на служителите си по чл.49 и тогава, когато не може да се установи кой точно е причинил вредата, а ако не можем да установим кой точно, измежду агентите, е причинил вредата, как можем да установим неговата вина, която е предпоставка за отговорността по чл.49.
Според мен, в тази си част, постановлението дава да се разбере нещо много важно – юридическите лица отговарят за вредите, причинени от неговите агенти и без да можем да разберем кой точно е виновен. Това е така, защото действието на юридическото лице, както и неговото волеобразуване, се оказва не прост сбор от действията на неговите агенти.
Предположение за вина. Съгласно чл.45 ал.2: “Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Аз не бих казал, че този текст се отнася и за безвиновните отговорности, които следват надолу. Но поне за отговорността за лични виновни действия това е принцип.
Съгласно чл.47: “Неспособният да разбира или да ръководи постъпките си не отговаря за вредите, които е причинил в това състояние, освен ако неспособността е причинена виновно от самия него”. Да е причинена виновно от самия него е например, да се опие, за да не може да разбира и ръководи постъпките си. Формално погледнато, такава хипотеза е налице само тогава, когато дееца нарочно иска да се постави в положение да не може да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, за да причини в това си състояние един противоправен резултат.
В областта на чл.47 обаче, нещата са доста обективирани. Не се интересуваме от това дали той е искал и за това се е опил. Достатъчно е да се е опил.
Практиката обаче, правилно приема, че тази хипотеза няма да е налице, когато причиненото ментално разстройство е продължително или вечно. Ако някой е тръгнал да се самоубива, но не е постигнал този резултат, защото са го спасили, но от прекомерното натравяне е останал невменяем, ние не можем да кажем, че той ще отговаря.
Оборване на презумпцията за вина. Ние обосноваваме отговорността на делинквента, като установим, че той е засегнал по някакъв начин наши, защитени от правния ред блага, с което е причинил вреди. Негова работа е да установи, че той не ги е засегнал виновно, т.е. че действията му не са били неправилни, а пък в крайна сметка дори и да има съмнения около неговата правилност, да припише резултата на една външна причина. Значи, оборването на презумпцията става чрез доказване на случайното събитие или непреодолимата сила, които ще изключат вината на делинквента.
При деликтната отговорност е от съществено значение т.нар. опасна ситуация. Това е ситуацията, в която вече става ясно, че съществува значителен риск за увреждане на чуждите блага. И интерпретирането на една ситуация, като опасна, е въпрос на установяване на следните неща:
1) Можел ли е делинквента да възприеме фактите, които индикират опасността на ситуацията към момента, в който все още могат да се вземат еквивалентни мерки. И ако се установи, че това е било невъзможно, ще се окаже, че той не носи отговорност, защото причината на резултата не е неговото поведение, ами външното нещо, намесата на бабичката, по начин, че той не е могъл да реагира.
- Също така, деликатен е момента, кога престава да съществува опасната ситуация – тълкуването на поведението на останалите участници в живота дали представлява край на опасната ситуация или не. Бабичката застанала на осевата линия и вие си мислите, че тя ще стои там докато минете. Само, че бабичката нямала такова мнение. Вие като сте видели бабичката, сте намалили, възприели сте ситуацията като опасна, решили сте че трябва да спрете за да премине бабичката. Тя обаче, се спряла на осевата линия и вие сте решили, че тя ще ви изчака да минете и засилвате отново. Бабичката обаче, тръгва, защото тя била спряла за да си почине, а не за да ви изчака. И оттук, проблема дали новото тръгване на бабичката е нова опасна ситуация или шофьора неправомерно е интерпретирал нейното поведение като край на опасната ситуация, защото ако не го беше интерпретирал така, както беше тръгнал да намалява, нямаше да я удари.
Изключващи отговорността обстоятелства. Съгласно чл.46 ал.1: “При неизбежна отбрана няма отговорност за вреди”. Това всъщност е общото правило за допустимост на защита, чрез насилие, срещу насилие. При неизбежна отбрана не е противоправно нито поведението на отбраняващия се, нито резултата (увреждането на нападателя).
Ал.2 чл.46 гласи: “При крайна необходимост се дължи поправяне на причинените вреди”. Мнозина приемат, че действието при крайна необходимост е правомерно, че то не е противоправно. Аз съм съгласен с това, но резултата от самото засягане на тези блага и вредите, които следват това засягане, се оказва противоправен. Изправени сме значи, пред един деликт, при който поведението е позволено, нямаме вина, но от никъде не следва, че засягането на благата на трето лице е правомерно. И тъкмо защото той е еднакво противоправен, както във всеки друг случай на засягане на чужди защитени от правния ред блага, закона изрично казва, че се дължи обезщетение.
От систематическото тълкуване на чл.46 и чл.45 е очевидно кой ще плати обезщетението – този, който действа. Ако действа в условията на неизбежна отбрана – няма да плаща обезщетение. Ако действа в условията на крайна необходимост и засегне чужди блага, той е този, който ще плати обезщетението – той е делинквента, макар да действа не неправомерно.
Извън тези два факта, противоправността (а оттук и отговорността) е изключена, когато имаме овластяването да действаме по този начин. Това овластяване, обикновено е в областта на публичната власт. Тя уврежда едно лице, което притежава развалени хранителни стоки като ги унищожава, с което спасява интереса на потенциалните потребители.
Извън публичното овластяване, за да се достигне до този резултат, в еднократен случай, се смята, че и съгласието на пострадалия изключва отговорността за лично виновно действие. Това съгласие не би било правилно да се интерпретира като отказ от права, отказ от защитата на абсолютните права, които се засягат от страна на делинквента, защото отказа от абсолютни права е уреден само за собствеността. Ако викнете майстори да съборят две стени в къщата ви за да си разширите хола, вие ги овластявате да направят това, но не се отказвате от правото на собственост върху апартамента и от никъде не следва, че някой друг може да дойте и да ви бутне външните стени. Казано иначе, съгласието на пострадалия би следвало да се интерпретира като изрично създаване на задължение, а оттам и на право на действащия да посегне на конкретни блага.
Въпроса за съпричиняването бе разгледан по-горе, при разглеждането на вината в гражданското право.
Отговорността за непозволено увреждане покрива и ексцеса, който е закономерна последица от едно увреждане. Ако си загубя двата крака, не защото съм избягал от болницата и не защото там лекарите са манипулирали неправилно, а просто като продължаване на процеса, причинен от първоначалната катастрофа, за него пак ще отговаря оригиналния делинквент, който ме е блъснал на светофара.