Задължения на продавача. Особености на задължението да се прехвърли правото на собственост

Продавача, съгласно регламентацията на ЗЗД, има две основни задължения: 1) да прехвърли (да достави) правата на купувача – разбираме правата върху нещото, което той продава, вещните права върху вещта, която житейски казваме, че се продава (житейски, защото закона е твърде коректен и ясен: “С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължава да му заплати”); 2) и второто основно задължение на продавача е да предаде вещта на купувача, да я транслира, да достави фактическата власт върху вещта.

   В някои хипотези, с оглед изпълнението на тези задължения, могат да съществуват и други (например, да пази вещта и да се грижи за нея до предаването; да осигури превоз, да натовари вещта и т.н, ако тя трябва да бъде дистанционно доставена; да се снабди с правата върху вещта, ако тя не е била негова собственост към момента на сключване на договора).

 Задължение на продавача да достави правото, да прехвърли собствеността или другото вещно право. Това е вариант на известното задължение за dare (да се прехвърли правото на собственост или друго вещно право). Както е известно, у нас транслативните договори (тези, които прехвърлят права) имат, съгласно чл.24, облигаторно-вещно действие. Това ще рече, че прехвърлянето на вещни права става по силата на облигационния договор, без да е необходим отделен вещен акт в изпълнение на задължението за прехвърляне на правото, акт чрез който се изпълнява това задължение, както е било в римското право, както е и днес в редица европейски правни системи, където за прехвърлянето на собствеността върху движима вещ е необходимо вещта да бъде предадена и туй не е необходимо само когато тази вещ вече се намира у приобретателя на друго основание, а прехвърлянето на недвижим имот става чрез изповядане, което се вписва (следователно отново акт, различен от договора за продажба, от договора, по който поемаме задължението да прехвърлим собствеността).

   За пръв път легално (в Континентална Европа) вещното действие на транслативния договор е уредено във ФГК. С това е узаконена една многогодишна традиция, която обаче не е била така всеобхватна, както се е изразил кодекса. В много случаи, когато при продажбата на една движима вещ, тя не се предава веднага и остава у продавача, страните са се съгласявали, че тя все едно да е предадена е че остава у продавача на друго основание, че продавача престава да бъде владелец на вещта, а се превръща в държател. Тази фигура е известна като посесорна конституция, при която досегашния владелец престава да бъде владелец, предавайки владението и превръщайки се в държател. Тази традиция дори е довела до подразумяване на подобно съглашение за предаване на владението, ако вещта не се предава в момента на продажбата и.

   ФГК, стъпвайки на тази традиция е структурирал това правило и оттам облитаторно-вещното действие е преминало във всички страни, които следват неговата традиция.

   Стария ЗЗД, възприемайки облигаторно-вещното действие на договора, в чл.30 се изказва по следния начин: “Договорите, които имат за предмет прехвърлянето на собствеността или друго някое право, собствеността или правото се прехвърлят чрез законно изказаното съгласие и вещта остава на риска на приобретателя, макар нейното предаване да не е още станало”.

   В това отношение днешния ЗЗД, в чл.24, който е наследник на всички тези неща, може да се каже, че е достигнал до сияйни изводи в изказа, доколкото, особено сравнен с източниците му, той звучи значително по-ясно: “При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта”.

   Разсъждавайки върху текста на чл.24 ЗЗД, в никакъв случай не бива да стигаме до погрешния извод, че в правните системи, които не признават вещното действие на облигационния транслативен договор, договорите за продажба са реални. Напротив, и в Римското право, което е типичния пример за другото, договорът за продажба е консенсуален. За възникване на задълженията е достатъчно постигането на съгласие. Така, че облигационното действие на договора се поражда със сключването му. За това той, както в България, така и в Германия не е реален, а е консенсуален. Извършването на този отделен вещен акт, който прехвърля собствеността на основание на договора, но все пак абстрактен, е изпълнение на договора за продажба, а не нещо свързано с неговото сключване. Така, че и там договора за продажба е консенсуален, а не бива да се подлъгваме, че у нас да кажем, че когато договора за продажба няма изначално вещно действие е реален. Например, продажбата на родово определени вещи, защото в повечето случаи прехвърлянето на собствеността ставало с предаването.        

   Необходимо е също да подчертаем, че вещното действие на договора, на съгласието е по принцип в някаква степен ограничено между страните. Договорите, съгласно чл.21, имат действие между страните. Или по-точно, че по отношение на трети добросъвестни лица (а добросъвестността общо взето се предполага) прехвърлянето е непротивопоставимо. При движимите вещи това следва от правилото на чл.78 ЗС – докато продавача не е традирал вещта, не я е предал на купувача, макар купувача да е станал собственик по силата на чл.24, продавача може спокойно да я продаде втори път и ако я традира на втория купувач, първия ще пие една студена вода. Вярно е че продавача може да се окаже в тези случаи, че е отговорен наказателно за обсебване, защото се е разпоредил с чужда вещ, която му е оставена да я пази, но от гледна точка на действието на договора се оказва, че прехвърлянето е непротивопоставимо на третите лица.

   При недвижимите имоти, нотариалния акт прехвърля собствеността между страните, а по отношение на третите лица ще има значение вписването. Казано иначе, като четем чл.113 ЗС: “Актовете по предходния член до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот”. Този текст, може би, от пръв поглед не става кой знае колко ясен, но при анализирането му разбираме следното нещо: ако сме продали днес един недвижим имот, но не го впишем, а утре продадем същия недвижим имот на трето лице и го впишем, вторият нотариален акт, второто придобиване ще бъде противотоставимо на всички, вкл. и на предшестващия собственик, който макар и да е придобил собствеността на основание чл.24, неговия титул не е вписан. Казано иначе, имаме абсолютно аналогичната хипотеза на придобиване (последователно отчуждаване на една движима вещ като я традираме по отношение на втория купувач).

   От тези няколко примера виждаме, че разликата между системите, които познават вещното действие на облигаторния договор (нашата) и системите, които смятат, че продажбата има само облигационно действие, а вещното действие настъпва от някакъв друг акт, както е било в Римското право, както е сега в немското, не е чак толкова голяма; че тия системи не са чак толкова архаични, както на пръв поглед ни се струва и обратното – че не бива да надценяваме облигаторно-вещното действие на договорите по нашето право, както и да подценяваме легитимиращото действие на фактическата власт върху вещта при движимите вещи и вписванията, което легитимиращо действие създава действие, създава една публична легитимация на правата. Казано иначе, вещното действие не винаги е абсолютно, напротив – то по правило е ограничено между страните, а спрямо трети лица легитимацията за придобитите права се получава чрез вписването за недвижимите имоти или чрез предаването на вещта – до извършването на тия действия, просто можем да кажем, че нещата са ограничени между страните, съгласно чл.21 и че разликата между двете системи е по-скоро теоретична.

   Освен това, за много движими вещи също владението не представлява достатъчна легитимация на собствеността. Например собствеността върху автомобил се установява чрез вписването в талона, а оттам воденето му регистъра на КАТ. На практика, когато вие продавате стария си автомобил, се легитимирате с талона и може да сте загубили фактурата, която имате от “Мототехника” отпреди 35 г. Договора с нотариална заверка на подписа, който се изисква за продажба на автомобил би следвало да има облигаторно-вещно действие, съгласно чл.24, но е възможна и следната хипотеза: продавам си колата с писмен договор с нотариална заверка на подписа днес, обаче нито давам самата кола, нито документите. При това положение аз вече не  съм собственик на колата от гледна точка на облигаторно-вещното действие, но ако я продам отново и дам документите на втория за регистриране в КАТ, вероятно тази втора продажба ще има едно засилено действие и първия купувач ще пие една студена вода (вероятно, защото регистрацията на КАТ все още няма туй ясно правно значение).

   Ако резюмираме: нашето право признава облигаторно-вещното действие на договора, други права не го признават, а изискват отделен акт за изпълнение на задължението за прехвърлянето на собствеността, отделен акт, с който се прехвърля собствеността. Но двете системи, ако се замислим, практически стигат до сходни резултати, защото и при нас без предаване на вещта и без вписване, в много случаи легитимацията е така ограничена, че вещното действие е всъщност между страните, каквото е действието на всеки един договор по принцип.

   Изпълнение на задължението за прехвърляне на правото. Както вече посочихме, чл.24 узаконява облигаторно-вещното действие на транслативните договори, в т.ч и на договора за продажба. Вещното действие на договора е обусловено от наличието на две предпоставки:       1) Вещта да е определена – съгласно чл.24 ал.1: “При договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта”. Има се предвид индивидуалноопределена вещ, определена в договора, в съгласието на страните по начин, че да не съществува друга вещ, която да може да бъде объркана с продаваната, която да отговаря по белези на продаваната (когато сме говорили за видове престации, там би следвало да сме посочили каква е разликата между индивидуалноопределените вещи и родовоопределените вещи и това е въпроса за изброяване, въпроса за определяне на белезите и когато липсва белега, който придава уникалност на вещта, например тебешира, който е в моята ръка, понеже той е единствен и е индивидуално определена вещ, вещта не е определена, а е родовоопределена – например един тебешир от тези, които са в кутията. Или пък да не съществува друго такова количество вещи, които да отговарят на определянето по договора – например тези два тебешира, които са в ръката ми, те са два, те са индивидуално определени, защото аз в ръката си имам само два тебешира.

   Не са определени следователно по смисъла на чл.24 родовите вещи. Също така алтернативните вещи при алтернативните престации (при факултативните престации такава неопределеност нямаше – там се дължи основната престация и заради възможността задължението да бъде валидно погасено чрез представяне на допълнителната престация не е необходимо да имаме неопределеност на престацията. Казано иначе, ако основната престация е индивидуално определена вещ, вещния ефект ще настъпи, макар и да може да отпадне с обратна сила, въпреки факултативната възможност да се престира допълнителната престация. Разбира се, ако основната престация е родово определена, тогава се връщаме в първата точка).

   2) Втората предпоставка на вещното действие на облигационните договори по чл.24 е нещо, което не е посочено изрично в чл.24, но тази предпоставка произтича от общото принципно правило в областта на правоприемството – никой не може да прехвърля повече права, отколкото той сам има. Вещното действие ще настъпи по силата на чл.24 само, ако се продава една определена вещ и тази вещ е собственост на продавача. Ако продавача не е собственик на вещта, купувача също така няма да стане собственик въз основа на договора или казано иначе няма да имаме вещно действие на договора по чл.24, защото никой не може да прехвърли повече права другиму, отколкото сам той притежава. От това, че продажбата няма вещно действие (не прехвърля правото поради това, че туй право го няма у праводателя, у продавача), не следва че тя няма облигационно действие, че е нищожна. Напротив, тя си е напълно действителен договор и създава облигационно отношение, създава задължение за доставяне на собствеността. То и за това чл.183 не казва, че с договора за продажба едната страна прехвърля или продава, а че се задължава да прехвърли на купувача собствеността върху една вещ или друго някое право. Така, че задължението, което възниква от договора за продажба отразява нейното облигационно действие и това, че правото не е прехвърлено по силата на чл.24, защото не се намира у продавача (защото правоприемството изисква то да се намира у прехвърлителя) не значи, че продажбата е нищожна.

   Тезата, че продажбата на чужда вещ е нищожна е последица от едно недоразумение, съществувало в стария ЗЗД като последица от едно недоразумение на съставителите на ФГК. Съставителите на ФГК, разсъждавайки върху въпросите за продажбата на чужда вещ са направили следната, противна на замисленото грешка: те са се облегнали на “обикновения” си пътеводител Потие, който разсъждавайки върху продажбата на чужда вещ казва, че тя не е нищожна, защото между другото, самата продажба не прехвърля собствеността, а собствеността се прехвърля при предаването не вещта, защото по времето на Потие (преди ФГК), макар да е била вече утвърдена традицията на посесорната конституция, сам по себе си договора за продажба не прехвърля собствеността (вещта трябва да бъде предадена), а това че ние фингираме, че тя все едно е предадена, когато се ръководим от посесорната конституция, е друго нещо. Съставителите на ФГК, лъжом са си казали следното нещо: след като великия Потие е казал, че продажбата на чужда вещ не е нищожна, защото продажбата и без това не прехвърля собствеността, сега когато ние пипнахме нещата и казахме, че собствеността се прехвърля въз основа на постигнатото съгласие, на самия договор, значи нещата трябва да бъдат обърнати – Потие казва, че продажбата на чужда вещ не е нищожна, но понеже ние сменихме предпоставката, ще трябва да кажем, че продажбата на чужда вещ е нищожна. Тази мисъл, от легално уредена във ФГК, е дошла и в стария ЗЗД. Много отдавна се е разбрало, че всъщност продажбата не е нищожна, ами могат да се развият тези неща, които сега са известни като последици от отговорност за евикция. Нещо повече, самия факт,че продавача отговаря за евикция, дава да се разбере, че продажбата не е нищожна, заради туй,че той не е бил собственик на вещта. При все това и днес се намират хипотези, при които някои автори, в т.ч. и Кожухаров, изглежда да са склонни да се подхлъзнат по тази стара и за кратко време съществуваща теза.

   Продажбата е действителна и може да доведе до прехвърляне на собственост, при това не толкова заради чл.78 ЗС, който би бил неприложим, ако приемем, че продажбата на чужда вещ е нищожна, защото той предполага на правно основание, годно да го направи собственик (ако е негодно основанието – на друго основание значи няма да може да се скрие владелеца и като добросъвестен владелец в чл.78), но и защото това задължение да се достави собствеността би могло да бъде изпълнено като продавача си набави собствеността. И тогава въз основа на тежащото върху него задължение за dare ще се прехвърли собствеността.

   Какво значи продавача да не е собственик на продаваната вещ?

   Възможни са две хипотези: 1) Възможно е някой друг да е собственик на вещта, което ще рече да се продава чужда вещ; 2) Възможно е вещта да не съществува. Като си дадем сметка обаче, че продажбата на вещ, която някога е съществувала, а към момента на продажбата не съществува според чл.184 ал.1: “Ако при сключването на договора вещта е била погинала, договорът е нищожен” – нищожност като невъзможен предмет (чл.26 ал2), ще разберем, че в тази хипотеза (продавачът да не е собственик на вещта, защото вещта не съществува) се има предвид бъдеща, евентуална вещ, а не вещ, която е погинала -  например реколтата, непроизведеното съоражение, вкл. и непостроения недвижим имот (заради нотариалната форма на прехвърляне на недвижимите имоти, непостроения имот не може бъде продаден преди да е построен, защото нотариуса проверява дали прехвърлителя е  собственик и поради тази причина пред нотариуса няма как да сключим сделка, с която прехвърляме права, които не са ваши или поне нотариуса може да установи тази липса на легитимация).

   Изпълнението на задължението за dare, когато договора няма вещно действие, поради отсъствие на тия предпоставки, предполага отстраняването им и достигане до формулата на чл.24.

   Когато вещта е неопределена, с концентрацията ще отпадне пречката за действието на чл.24 и собствеността ще бъде прехвърлена. Собствено, на този въпрос е посветена ал.2 на чл.24. Но тази ал.2, всъщност дава да се разбере как се преодолява и кога се смята преодоляна неопределеността към момента на сключване на договора, която е пречка за вещното действие на договора по ал.1.

   При алтернативните вещи това ще означава да се упражни избора, съгласно чл.130-132. Концентрацията става по съгласие на страните или чрез предаване. По съгласие на страните може да означава две неща: 1) както те са се уговорили в договора да бъде добавен липсващия белег, който концентрира задължението върху една определена вещ;2) както допълнително са се съгласили да се отделят вещите.

   Концентрацията по съгласие на страните трябва да отговаря на едно много важно условие – да бъде ясна и необратима, защото тя прехвърля правото, а оттам и риска и нещата доста биха се объркали, ако имаме концентрация, която позволява да не сме сигурни върху коя точно вещ сме концентрирали нещата. Изискванията за такава концентрация са изпълнени в следните типични случаи: когато страните заедно отделят физически вещите; когато само едната страна отдели вещите по такъв начин, че те вече ясно да са отделени и това да е станало необратимо; възможно е и т.нар мислено отделяне, което се състои в концентриране на задължението върху дадена вещ или вещи, без да се извършват материални действия – това означава просто да добавим липсващия белег.

   Когато няма съгласие на страните как да се извърши концентрацията или пък когато постигнатото съгласие не се изпълни, концентрацията става чрез предаване на вещта, а предаването, както казва чл.186 б.а може да бъде и не само на длъжника, но и на друго лице.

   Когато вещното действие не настъпва поради това, че продавача не е собственик на продадената вещ, изпълнението на задължението за dare (за доставяне на собствеността) предполага продавача да се снабди със собствеността. Това може да стане по различни начини в зависимост от хипотезата защо продавача не е собственик. При бъдеща вещ, с възникване на собствеността ще възникнат и правата на купувача върху нея, понеже договорът е вече сключен и той там е станал собственик на вещта, макар и по-късно, нямаме пречката по чл.24. Казано иначе, правото ще транзитира през имуществото на продавача и ще премине у купувача, в момента, в който то възниква за продавача. За да стане това обаче, трябва възникването на вещта да е съпроводено с наличието на онези правни условия, които правят щото продавача да стане собственик на нововъзникващата вещ. Казано иначе, продавача на бъдещото теле трябва да е в такива отношения с кравата, че да може да придобие телето като неин продавач (да е собственик на кравата или поне да има плодоползване върху нея). Ако той е бил собственик на кравата, но в последствие я е продал, раждането на телето ще направи собственик на последното новия собственик на кравата и той няма да може да изпълни задължението си по договора, с който е обещал собствеността на телето.

   2) Да купи вещите, които е продал – типичната хипотеза на продажба на вещи, които не са наши предполага ние да се снабдим със собствеността върху тях след сключване на договора за продажба. 

   3) Да наследи вещта. Дали пък договора за продажба на една вещ, която не е на продавача, но продавача може да я наследи няма да се окаже изначално нищожна като договор върху неоткрито наследство (чл.26 ал.1)? Може би, може да се мисли и така. Все пак обаче, трябва да си дадем сметка, че трябва да правим разлика между продажба на чужда вещ и договора върху неоткрито наследство. Чл. 26 ал.1 (in fine) би следвало да се разбира по-ограничено, в смисъла, че са забранени договорите относно наследството, а не относно някакви негови части. Договор върху неоткрито наследство би било например едно договорно завещание, каквото нашето право не познава и забранява, но други права (напр.БГБ) познават.

   Има други случаи, когато продажбата няма вещно действие. Това са хипотезите, в които волята на страните е била такава, щото макар да са налице всички предпоставки на вещното действие по чл.24, то да е отложено или обусловено от нещо. Казано иначе, действието на договора по чл.24 да бъде обусловено от едно условие по чл.25. Така е например при продажбата със запазване на собствеността по чл.205 и 206, продажбата под уговорка за опитване по чл.206 и др.

   С прехвърлянето на собствеността преминава и риска от случайното погиване на вещта, съгласно правилото, че вещта погива за нейния собственик. Така е у нас. Когато обаче, собствеността се прехвърля чрез традиция можем да разделяме прехвърлянето на собствеността от преминаването на риска, а и у нас даже има хипотези, при които риска е преминал, както е при продажбата на изплащане със запазване на собствеността (чл.205 in fine). Тези международни актове, които третират въпросите за прехвърляне на собствеността и на риска в международен аспект всъщност въобще не се занимават с въпроса за прехвърляне на собствеността (става въпрос за продажбата с международен елемент). Те се занимават единствено с проблемите за риска, защото целта е да не се влиза в противоречие на различните правни системи, които обуславят прехвърлянето на собствеността от различни фактори. Но по-важното е кога всъщност се прехвърля риска.

   Второто основно задължение на продавача е да предаде вещта. Съгласно чл.187:”Продавачът е длъжен да предаде на купувача продадената вещ. Вещта се предава в състояние, в което се е намирала по време на продажбата, заедно с плодовете от тогава”. Туй правило се отнася много повече за индивидуалноопределените вещи, защото те се предават в състоянието, в което са били към момента на сключване на договора, защото по отношение на тях правото е прехвърлено към момента на сключване на договора.

   При родовите вещи трябва да се предадат вещи поне от средно качество (чл.64), а и риска от влошаването на качеството преминава върху купувача с концентрацията. Така, че там трудно можем да кажем, че вещта се предава в състоянието, в което тя е била към момента на продажбата. Във всички случаи, обаче вещта се предава заедно с принадлежностите и разните други аксесоари, освен ако не е уговорено друго.

   Време на предаването. Както е уговорено. Ако не е уговорено можем да смятаме, че задължението става изискуемо веднага (съгласно туй, което си знаем от “време на изпълнението”), но продавача ще изпадне в забава след изтичането на срока, посочен в поканата на купувача.

   Място на предаването. Индивидуално определените вещи, съгласно б. б се предават там, където вещта се е намирала по време на възникването на задължението (за предаване). Казано иначе, там където вещта се е намирала по време на сключването на договора за продажба.

   Родово определените вещи, по общо правило се предават (чл.68 б. в ) в местожителството на длъжника по време на пораждане на задължението.

   Това са общите правила на закона. Възможно е обаче, страните да уговорят друго. Например вещта да се достави някъде другаде. Такава продажба, при която доставянето на вещта или мястото на предаването на вещта се различава от мястото, където е местоизпълнението на задължението, би могла да бъде наречена дистанционна продажба. За нея важат някак си, други правила и те ще дойдат от изричната уговорка на страните, а пък страните, за да могат да се оправят лесно, в международната практика са известни множество правила за договора за продажба, които представляват набор от примерни клаузи.

   Кому да се предаде вещта?

  От гледна точка на чл.75, е очевидно, че тя трябва да бъде предадена на кредитора, т.е. на купувача или на овластено от него или от съда лице. Всъщност, като съобразим и правилото на чл.73 за забавата на кредитора, ако купувача не дойде да си я вземе от където трябва или не я получи, където му я носите, ако така сте уговорили, ще видим, че предаването може да бъде извършено и чрез влагане на съхранение.

   Възможно е обаче, страните да са уговорили дистанционната продажба – случая, в който местоизпълнението на задължението, освобождаването на продавача от задължението за предаване на вещта не съвпада с мястото, където ще я получи купувача. В такъв случай влиза в действие чл.186а: ”Рискът от случайното погиване или повреждане на родово определени стоки преминава върху купувача от момента, в който стоката бъде определена по съгласие между страните или му бъде предадена, а при доставка за купувачи в други населени места - от момента, в който тя бъде предадена на спедитор или на превозвач…”. Значи спедитора и превозвача, съгласно този текст, могат да се смятат овластени от закона лица, да получат стоката за сметка на купувача. Идеята е, че по този начин продавача рязко се лишава от възможността да въздейства повече на стоката (не може да я подмени и т.н.), което достатъчно явно отразява интереса от стабилност между двете страни.

   Текста обаче, продължава: ”освен ако между страните е уговорено друго”. Това друго може да бъде всичко – може да бъде например уговорка, че продавача ще носи прасето на гръб до мястото на купувача и че предаването ще се осъществи там - от ръка на ръка.

   Разноски. Съгласно чл.186 ал.1 и ал.2: “Разноските за договора и другите разходи във връзка с прехвърляне на собствеността са за сметка на купувача освен при продажбата на недвижими имоти, при които разноските се заплащат от страните по равно.

Разноските по предаването, включително по меренето и тегленето, са за сметка на продавача, а разноските по приемането - за сметка на купувача”. При неизпълнение на това задължение (за предаването на вещта), купувача разполага с иск срещу продавача – иск за реално изпълнение на неговото задължение да предаде вещта. Този иск е договорен, не е ревандикационен и няма нужда да бъде ревандикациенен, защото ако собствеността не е прехвърлена, било защото вещта не е индивидуализирана, било защото продавача не е собственик, било защото сме в онези по-архаични системи, които не познават облигаторно-вещния ефект, ще излезе, че купувача няма никакво право да си търси вещта. Иска е договорен, също така, както е договорен и иска за връщане на наетата вещ след изтичане на наемния срок и от никъде не следва, че това е ревандикационен иск. Друг е въпроса, че в практиката повечето адвокати са склонни да предявяват във всички тези случаи вместо иск за реално изпълнение  на едно договорно задължение, ревандикационен иск.

   При недвижимите имоти, съгласно чл.237 б. е от ГПК, самия нотариален акт е извънсъдебно изпълнително основание за задължението за предаване на владението на имота, на фактическата власт върху имота (както и за плащане на цената, поради което нямаме нужда да водим осъдителен процес срещу продавача).

   С изменението на ГПК от 1997г, извънсъдебно изпълнително основание, съгласно новата б. ж, станаха и спогодбите и другите договори с нотариална заверка на подписа, относно съдържащите се в тях задължения за плащане на парични суми или други заместими вещи, задълженията за предаване на определени вещи.

   Излиза,че ако договора за продажба е с нотариална заверка на подписа, съгласно това правило, въз основа на договора ще можете да си извадите изпълнителен лист за предаването на индивидуално определени вещи, които са предмет на този договор.

   В останалите случаи, в които не можете извънсъдебно да си предявите претенцията за да получите изпълнителен лист, ще трябва да водите осъдителен процес.

   Разбира се, разполагате и с други възможности – да развалите договора например. Какво ще предпочетете – зависи от вас.

Не са намерени никакви материали.