Причини за неизпълнението, за които длъжникът отговаря

Четейки чл.79 ЗЗД, бихме разбрали, че длъжникът отговаря винаги за неизпълнението си. Щом не е изпълнил точно – дължи обезщетение, било то компенсаторно (вместо изпълнение/, било то мораторно (заедно с реалното изпълнение/. Обаче има и хипотези на невиновна невъзможност за изпълнение.

            Ако продължим надолу, ще стигнем до чл.81 – длъжникът не винаги отговаря. Той отговаря за нещо, но не за всичко. Не отговаря за невъзможността, която се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, за причина, за която той не отговаря и когато е засегнат от едно случайно събитие или пък отговаря за случайното събитие, ако задължението му не е обусловено от вина, но не отговаря за непреодолимата сила. Така че длъжникът не отговаря, когато невъзможността се дължи на причини, които не могат да му се вменят във вина, и a contrario отговаря, когато не е налице невъзможност, защото невиновната невъзможност все пак си е невъзможност. Ако нямаме невъзможност, не можем да кажем, че длъжникът е освободен, задължението му е погасено или пък забавата му е оправдана, и второто нещо, причината за невъзможността да не може да му се вмени във вина. Оттук идеята, че длъжникът отговаря a contrario от чл.81 за вина. Следователно една причина за неизпълнението, за която длъжникът отговаря, е неговата вина. Но има случаи, когато длъжникът отговаря и без вина и тогава е от значение непреодолимата сила. Понякога длъжникът отговаря и за случайно събитие. Отговаря, независимо от това, че не е виновен, било защото невъзможността се дължи на едно случайно събитие, от което той носи риска, било защото такава е отговорността, било защото ТЗ казва, че се отговаря до непреодолимата сила, било защото това случайно събитие не причинява невъзможност. Например според чл. 81(2) обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение не го освобождава от отговорност. Защо? Защото няма да имаме невъзможност за изпълнение на едно парично задължение, защото пари винаги могат да бъдат намерени и следователно при все, че не можем да упрекнем длъжника за това, че са му откраднали парите, той не може да се позове на този факт, за да се оневини. Така че длъжникът понякога отговаря и за случайно събитие, носи риска за случайно събитие.

Накрая има хипотеза, в която длъжникът отговаря за действията на трети лица. Кои трети лица? Тези, с които си е послужил при изпълнението, или тези, на които е превъзложил изпълнението.

Ако резюмираме нещата дотук, длъжникът отговаря за три групи неща: 1. За вината си; 2. Понякога и без вина той отговаря за случайно събитие; 3. Причини, които лежат в сферата на лицата, с които той си е послужил при изпълнението.

Отговорност за вина. Вината е институт не само на НП. Тя е елемент от редица фактически състави от други правни области - например Адм. нак. право. Елемент е и на редица фактически състави, представляващи правонарушение и ангажиращи гражданска отговорност, следователно на редица фактически състави на ОП, при това не само отговорност в тесен смисъл на думата (задължение за обезщетение), но и други неблагоприятни последици - например разваляне на договор. Тя е институт и на семейното право.

Оттук идеята, че вината е единен институт на правото въобще. Вината е най-добре изследвана в НП, защото там тя е централен елемент. Виновен е този, който е извършил от обективна страна деянието и има виновно психическо отношение. Защото имането на психическо отношение без да е извършил престъпление не е вина в правния смисъл на думата.

Вината е психическо отношение на дееца към неговото противоправно поведение и неговите (на противоправното поведение) противоправни резултати. От тази гледна точка, в този смисъл на вината като психическо отношение тя е достъпна само за хората - тези, които имат психика. ЮЛ нямат психика. При тях процесът на вземане на решение не е психологически, а организационен.

Вината е психическото отношение към собственото ни противоправно поведение и неговите резултати, следователно няма да е вина отношението ни към чуждото противоправно поведение. И на всичко отгоре, вината е това психическо отношение към собственото ни противоправно поведение и неговите протовоправни резултати, което е обусловило следването на това противоправно поведение. В този смисъл последващото одобрение на това лошо нещо, което сме направили, не е вина. Психологическото отношение трябва да предхожда и да съпътства извършването на противоправните действия, а не да бъде последващо одобрение. И не бихме могли да кажем, че някой е действал умишлено или виновно, когато при изключващи вината обстоятелства е блъснал бабичка на Цариградско шосе - нещо, което не е могъл да предотврати и не е бил длъжен да се съобразява. Ако приемем, че е познавал бабичката и я е мразел, не може да се каже, че има положително отношение към противоправния резултат, което е обусловило поведението, дори и шофьорът да се радва на него.

От друга страна, ние можем да имаме положително отношение към някакъв резултат, но ако нямаме противоправно действие, настъпването на този резултат не би могло да се окачестви като последица от нашата вина. Отново защото вината е психическо отношение, което обуславя следването на едно противоправно поведение с оглед получаването на резултата. Пример: някой иска да остане вдовец и се бори за тази кауза с напълно правомерни средства. Например купува кола на жена си с надеждата, че тя все някой ден ще катастрофира. Или пък дори не й купува кола, а често я вози на своята, карайки изключително правомерно, но бидейки убеден, че все ще се намери някой идиот, бил той трамвай или джип, да го удари от дясната страна, където стои жена му. Когато това нещо стане, ние не можем да кажем, че е налице вина в правния смисъл на думата. Казано иначе, вината в правния смисъл на думата дефинитивно предполага както противоправен резултат, така и противоправно поведение. Или - без противоправно поведение не може да има вина, колкото и морално осъдителни да са резултатите или пък даже психическото ни отношение към тях.

Елементите и формите на вината се образуват от следното нещо: вината обикновено има поне два елемента - интелектуален и волеви, и в зависимост от съдържанието на тези елементи определяме формите на вината, които са: умисъл и непредпазливост, която обикновено се разделя в две форми - осъзнавана непредпазливост (самонадеяност) и несъзнавана (небрежност).

За да влезем обаче във вината в ОП, трябва да имаме представа за противоправния резултат и за противоправното поведение, защото вината, поне от гледна точка на идеята за единството, е психологическото отношение към тия две неща.

В областта на договорното неизпълнение е очевидно какво представлява противоправния резултат. Това ще бъде фактът на неизпълнението. Според Кожухаров вината трябвало да обхваща причиняването на вреди на кредитора от неизпълнението, но това едва ли е така, защото за разлика от НП, където психологическото отношение трябва да обхваща всички съставомерни последици, вредите са съставомерни последици на гражданската отговорност, защото те се обезщетяват, но не е нужно да бъдат обхващани от вината. Така че в областта на договорните отношение противоправният резултат е фактът на неизпълнението.

Ние бихме могли, поне теоретично, да откъснем неизпълнението от длъжника, за да узнаем какво представлява въобще противоправността в областта на договорната отговорност, а пък може би и изобщо в ГП. За някои автори, включително легалисти, противоправността съществува на две нива: като субективна и обективна противоправност. Фактът на неизпълнението на задължението можем да разгледаме и като обективна противоправност. Нещо повече, да го наречем едно противоправно състояние. Вярно е, че обикновено се казва, че противоправността може да бъде само човешко поведение. Вярно е, че се казва, че правонарушението може да бъде свързано само с човешко поведение и извън човешко поведение не може да има правонарушение. Вярно е, че се намират и автори, които смятат, че правонарушението е винаги виновно и ако не можем да намерим вина, то няма правонарушение. В ГП обаче съществува хипотеза на безвиновна (обективна) отговорност и за да обясним тази хипотеза, може би едно подобно по-тясно разбиране за правонарушението би било недостатъчно.

Когато говорим за противоправно състояние, ние имаме предвид разминаването между действителността и правото, право не като императив, а като оценъчна категория. Защото преди да стане императив, правото трябва да даде оценка на нещата в света и да каже кое намира за добро и желано и кое - за лошо и нежелано. От гледна точка на договорните задължения правилото, че задължението трябва да бъде изпълнено, е освен един императив и една оценъчна норма - казва кое е хубаво. Когато задължението остане неизпълнено, налице е едно противоречие между тази норма, между диспозитива на оценъчната норма и фактическата действителност. Правото е искало да има изпълнение - изпълнение няма.

По същия начин могат да стоят нещата и в областта на абсолютните субективни права. Правото казва, че собственикът има абсолютна власт да прави каквото си иска с вещта, и когато тази вещ е повредена, е налице едно разминаване между действителността и правото, в смисъл, че собственикът вече не може да прави с вещта каквото иска.

Тази накърненост на правните предписания, тази (да я наречем) обективна противоправност съществува независимо и в еднакъв вид, независимо от своята причина, без значение дали вещта е погинала от гръм или е била счупена от някой - все правото, като оценъчна категория, като критерий за добро и лошо, като критерий за това, което трябва да бъде сравнено с това, което е, се оказва, нарушено (собственикът не може да ползва вещта, няма свобода или тя е ограничена). Противоправното състояние е разминаване между предписанията на правото и фактическата действителност, без да търсим причината за това разминаване. Налице е един подобен на понятието юридически факт - събитие, абстракция. Ако се върнем към видовете юридически факти, ще видим, че събитие е например раждане или смърт.

Има обаче и относителни събития, при които волята на човека има някакво значение. Например убийството или пък убийството на наследодател.

Тия разсъждения са всъщност в известна степен неправилни. Истинският факт-събитие е събитие затова, защото ние не се интересуваме от неговата причина. Раждането е събитие с оглед тези последици, които са независими от неговата причина. Ражда се дете и последиците от това са: възниква субект на правото, някой става на този субект майка и т.н. С оглед на тези последици ние не се интересуваме дали детето е заченато с желание или пък е някаква странична последица от друго желание.

Смъртта е юридическо събитие само с оглед тези нейни последици, които не зависят от причината и са еднакви, независимо от причината - човек умира и се прекратяват субект на правото; открива се неговото наследство. С оглед на тези две последици смъртта е винаги юридическо събитие, защото ние се абстрахираме, не се интересуваме от причините за смъртта. И без значение на тия причини, винаги се е прекратил субект, винаги се открива наследство.

Онези разсъждения, че имало относителни събития, са неверни, защото когато говорим за причинена от човек смърт, за убийство, тогава сме изправени пред юридически факт-действие, действително причиняващ резултата смърт, който има други последици. Освен последиците на смъртта, като такава, може да възникне отговорност - наказателна или каквато и да е. Когато сме изправени пред убийство на наследодател, специалната последица на това действие, че се убива тъкмо наследодател, рефлектира върху наследяването. При все това обаче смъртта проявява своите последици.

Така погледнато, хванато като противоправно състояние, разминаването между действителното и правното състояние има тази ценност, че ни посочва какви интереси защитава правото, в какво всъщност трябва да се изрази съставомерният (да го наречем) резултат на едно гражданско правонарушение. А самото гражданско правонарушение ще бъде причинено от човешко поведение, от субект на правото. Казано иначе, тръгвайки от противоправното състояние, ние търсим на кого да го вменим и ако намерим да го вменим на едно лице, бихме казали, че това лице е правонарушителят, че то е извършило правонарушението. Казано иначе, правонарушението е единство между човешко поведение и противоправен резултат, противоправно състояние, което можем да отнесем като резултат от действията на отговарящото лице. Тоест, минималното съдържание е противоправно състояние, човешко поведение и причинна връзка между тях.

В областта на договорната отговорност този противоправен резултат е неизпълнението. Между човешкото поведение и този противоправен резултат трябва да съществува причинна връзка. Известни са различни обяснения на причинността в правото. Тези, които се смятаха за меродавни доскоро, т.нар. марксистко-ленинско учение за причинността в правото, не че са неверни като философска теория, не че в областта на правото не се вместват и елементи на философската теория, но прилагането им в правото има един твърде голям недостатък. Те всъщност никога не са прилагани практически, а внасянето им в правото и в правната теория изглежда да е плод на някои учени, които са искали да се изкарат по-марксисти от Ленин. Защото философското обяснение на причината търси действителната причина за едно явление, търси обективната закономерност или необходимата причина. Правото, за сметка на това, действа в обратния ред. То не търси тенденцията, то търси, бихме казали, случайната причинна връзка. Защо случайната? Защото знаем какво е станало, че е налице например неизпълнение, че някой е блъснат на светофара и му е счупен крак, че някой е убит при дадена катастрофа, и не се питаме коя е действителната причина за катастрофата като тенденция, а отговаряме на по-прости въпроси. Причина ли е поведението на шофьора? При това, причина ли е от гледна точка на правните разбирания? Налице ли е релевантна причинна връзка от гледна точка на правото? Разбира се, ако бихме търсили материалистическото обяснение на причината в този случай, би следвало да стигнем не до извода за този конкретен и случаен случай, а до една тенденция и да обвиним нещо друго. Защото, така както обществено-икономическата тенденция е водила неминуемо към социалистическа революция, по същия начин започва да се използва автомобилът и днес или утре в България на това кръстовище или на някое друго ще стане катастрофа, при която някой ще загине. Така погледнато, причината за катастрофата не е в поведението на шофьора, а в това, че съществуват автомобили, а съществуването на автомобили е последица от икономическото развитие, от индустриалната революция в Англия, при която е открита парната машина. Ето защо всяко подобно философско обяснение на причинността, което търси глобалната тенденция, е неприложимо в правото. В правото ние си задаваме по-прости въпроси: като знаем, че нещо е станало и знаем кой участва - има ли между него и това участие причинна връзка.

Теориите за причинността в правото обикновено се разделят на две: обобщаващи и индивидуализиращи. Всички те обаче имат в основата си прочутата теория за равноценността на условията, за условието, без което не може. Същността на тази теория се свежда до това, че всеки резултат едновременно е обусловен от множество фактори и който и от факторите да не присъства, резултатът не настъпва значи всички фактори са равноценни и представляват поотделно причина само тогава, когато са взети заедно, всеки от тях е условие, без което резултатът не настъпва. Само че правото не се интересува от всички условия, а само от някои, които е склонно да разглежда като  ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ . Оттам насетне индивидуализиращите теории мислят за някаква фактическа разлика между условията, като казват, че надмощно било това условие, което повече съдейства, отколкото пречи, или пък надмощно било онова условие, което по някакъв начин по-интензивно причинява резултата и т.н.

Обобщаващите теории имат за своя най-виден представител т.нар адекватна теория, която пък почива на идеята, че малкото камъче не обръща голямата кола. Казано иначе, че посл. е вината, адекватна на причината.

В ГП, с оглед гражданската отговорност, причинната връзка ни интересува в две направления: веднъж тя трябва да съществува между поведението и противоправния резултат, за да можем да конструираме гражданско правонарушение, и втори път, тя трябва да съществува между противоправния резултат и вредите, за да можем да дадем обезщетение за тези вреди. В първата си част причинната връзка обосновава отговорността на лицето, от което претендираме обезщетение, обосновава наличието на правонарушение, а във втората си част просто определя размера на това обезщетение чрез каузалните вреди.

Теорията за необходимото условие можем да приложим и в двете части, само че тя не ни дава пълния отговор дали е налице правнорелевантна причина. Тя ни отговаря само на въпроса: съществува ли фактическа каузалност между поведението на едно лице и противоправния резултат, от една страна, и между противоправния резултат и вредите, от друга. Тази фактическа каузалност ние можем да открием като мислено елиминираме това, което сочим като причина. Например махнем длъжника и се питаме ще има ли неизпълнение. Очевидно не, защото длъжникът е този, който трябва да изпълни, който е поел задължение, и ако го няма, няма да има и задължение, а оттам не може да става дума и за неизпълнение. Ето фактическата каузалност между поведението на длъжника и факта на неизпълнението. Но тази фактическа каузалност не винаги е достатъчна, напротив, обикновено не е достатъчна да обосновем от обективна страна отговорността на длъжника. Тя е ограничена по някакъв начин от правни критерии, които правят релевантна не цялата фактическа каузалност, а една малка част от нея, което ни позволява в някои случаи да освободим длъжника, макар че фактическата каузалност между него и неизпълнението винаги има. В областта на връзката между неизпълнението и вредите, респективно противоправния резултат на вредите, също търсим такава фактическа каузалност, която обаче отново не е достатъчна. Защото се обезщетяват не всички последици от правонарушението, а само някои. Отново сме изправени пред едно правно ограничаване на фактическия причинен процес. Не може да се отрече, че законът се е погрижил повече за тази втора част от причинния процес, за него е казал повече, отколкото за първата.

Ако се върнем на изходното положение, правонарушението е причинено от човешко поведение противоправно състояние, противоправен резултат, който можем да отнесем към човешкото поведение. Фактът, че този резултат е настъпил, не винаги означава, че поведението, което е сложило началото на причинния процес, е противоправно. Субективната противоправност, погрешното поведение е нещо различно от противоправния резултат. Противоправният резултат може да следва и от правомерно поведение, поне в ГП, защото в ГП обезщетителната функция на отговорността познала редица хипотези на безвиновна отговорност значи от тази гледна точка едно правонарушение може да бъде извършено и без да можем да упрекнем в противоправно поведение или във вина този, който е извършил или комуто вменяваме резултата.

Значи правонарушението в областта на договорната отговорност се състои в причинено от длъжника неизпълнение. Но тъй като между длъжника и факта на неизпълнението винаги има фактическа каузалност, ще трябва да търсим и други критерии, които да отграничат тази фактическа каузалност в рамките на някаква правнорелевантна каузалност. В НП е известно, че такъв критерий е вината. Собствено може да се окаже, че нещо подобно има и в ГП. Още повече, че за да стигнем до конституирането на вина, ни трябва не само противоправен резултат, но и критерий за противоправността на поведението, критерий за субективната противоправност. Трябва да можем да преценяваме поведението, независимо от резултата - дали е правомерно или противоправно. Такъв критерий в ГП е грижата на добрия стопанин, общо посочена и уредена в чл 163(2)ЗЗД. Необходимостта от въвеждането на една такава категория може да се схваща исторически веднъж като последица от изоставянето на стриктните задължения, тоест преминаването към задължителния bonа fidei, а също така и от очевидната необходимост да търсим критерий за това какво трябва да се прави и какво не бива да се прави в дадена ситуация. Защото нито обективното право, нито договорите са в състояние да опишат напълно какво трябва да направи длъжника, за да изпълни. Достатъчен е примерът с един-единствен договор - за изработка. Очевидно е, че съвършено различно е това, което трябва да направи обущарят, за да изпълни задължението си за поправка на обувки, от това, което трябва да направи автомонтьорът или часовникарят, и е безпредметно в закона или договора да се описва. Ние описваме неговите задачи чрез резултата, но как той трябва да го постигне, нито договорът, нито правото описват, а ако би било описано, то тогава ще се окаже, че ние нямаме задължение за резултат, а имаме едно стриктно задължение за поредица от някакви действия. Затова още римската традиция е създала критерия дължима грижа и степените на нейното неполагане, които е разглеждала като вина. Тези степени са: абстрактна лека небрежност; конкретна лека небрежност (culpa levis in concretum), при която прилагаме като критерий поведението на длъжника, на същото лице, но в друга ситуация - грижата, която полага за собствените си работи; една по-голяма небрежност, защото и най-небрежният не би постъпил така; и друга категория, въведена от Юстиниан както за симетрия, така и за да се въведе принципат без вина няма отговорност, възможно най-леката небрежност. Тези термини всъщност се отнасят до грижата на добрия стопанин, до дължимата грижа, и чрез тях ние обясняваме какво трябва и какво не трябва да се прави. Грижата на добрия стопанин, съгласно действащото право, е общ, абстрактен, относителен и обективен критерий за правомерно поведение, за дължимо поведение, за дължимо предвиждане и оттам обратно - критерий за неправомерно поведение и неосъществено дължимо предвиждане. Казано иначе, причина за субективната противоправност на гражданското правонарушение, критерий за правилното и погрешно поведение. Грижата на добрия стопанин е общ критерий, защото съгласно чл. 63(2) ЗЗД задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добрия стопанин освен случаите, в които се изисква друга грижа. Този текст на ЗЗД, както и редица аналогични текстове на чуждестранни източници, включително и ФГК, дават да се разбере, че модерното право е изоставило класическата теория за трите вини. Теорията за трите вини беше следната: средновековното право, търсейки да разбере кога длъжникът отговаря за culpa levis, culpa lata и кога за culpa levessima, е излязло от следното положение - когато договорът е в интерес и на двете страни, отговаря се за неполагане на грижата на добрия стопанин (culpa levis in abstractum). Когато само кредиторът има интерес от договора, тогава длъжникът отговаря само за culpa lata, а когато само длъжникът има интерес от договора, той отговаря за culpa levissima. Това трайно деление на вината и идеята, че определянето каква да бъде формата на неполагане на дължимата грижа и каква да бъде вината на длъжника, за да е релевантна, зависи от интереса от договора, е отречено от чл. 63. Той казва, че длъжникът е длъжен да положи грижата на добрия стопанин, освен ако законът, а не някаква теория за интереса от договора, предписват това да се направи с друга грижа. При все това трайното деление на вината, или казано иначе, теорията за трите вини, има доста реминисценции в мисленето на юристите. Например у нас и Кожухаров, и Гоцев приемат, че тя е жива, и се позовават на чл. 244(1)ЗЗД, в който се казва, че заемателят за послужване трябва да предпочете запазването на чуждата вещ пред своята и ако не направи така, очевидно отговаря за погиването на заетата вещ. Понеже нормално човек предпочита своите вещи, а не на другите, те стигат до извода, че това е един конкретен случай, в който се отговаря и за най-лека небрежност. Всъщност законът е казал нещо друго - че заемателят е длъжен да се грижи за вещта с грижата на добрия стопанин и поради конфликта на интереси, който би се получил в този случай, създава едно конкретно правило как трябва да се действа, когато трябва да се спаси чуждата вещ.

Затова други автори, например Апостолов и Л. Попов, не приемат този аргумент за съществуването в действащия закон на culpa levissima и също така отхвърлят идеята за тройното деление на вината.

Грижата на добрия стопанин е общ критерий не само заради това, че законът не излиза от теорията за трите вини, но и защото тя е критерий за поведението не само на длъжника, но и на кредитора (чл.83(2)ЗЗД). Макар в областта на деликтната отговорност да не се споменава легално грижата на добрия стопанин, теорията и практиката са единодушни, че грижата на добрия стопанин ще бъде критерий и за поведението на деликтното причиняване на вредите, критерий за противоправността на поведението на делинквента. Ако сумираме тези три хипотези, ще се види, че грижата на добрия стопанин е общ критерий, защото е критерий за оценка на поведението на всеки в гражданския обмен - на длъжника, на кредитора, на делинквента, на пострадалия и т.н. Тя значи ни дава съдържанието на дължимото поведение, а оттам и критерий за противоправно и правомерно поведение на всички лица в гражданския оборот.

Грижата на добрия стопанин е абстрактен критерий, защото сравнява поведението на отговорното лице, на длъжника, с общия случай, а не с поведението на някакво реално съществуващо друго лице, с измислен събирателен образ на добрия стопанин. Оттук и неполагането на грижата на добър стопанин се нарича абстрактна лека вина (culpa levis in abstractum).

За сравнение, съществуват и случаи, в които е от значение конкретната лека небрежност и тогава използваме не грижата на добрия стопанин, не събирателния образ, а сравняваме поведението на отговорното лице с поведението на същото лице, но в друга обстановка - това е полагането или неполагането на грижата, която полагаме към собствените си работи, а легално тя е уредена в чл. 65(1)ЗН с оглед отговорността на наследника по запазването на имуществото на наследодателя. Неполагането на тази грижа наричаме culpa levis in comcretum.

Според Кожухаров едно било това, което можем да очакваме от спедитора и да изискваме от него, друго било това, което можем да очакваме или изискваме от превозвача, отговарящ за превоза. Същото можем да кажем и за други ситуации - едно можем да очакваме и да изискваме да дължи като грижа и като знание лекарят с две специалности, например хирургия и кардиология, друго можем да очакваме и да изискваме от фелдшера или от медицинската сестра, макар че и двамата действат в такава обстановка.

Така че относителността на критерия предполага неговата конкретизация с оглед качествата на лицата, мястото и времето, където се реализира поведението, където трябва да преценяваме модела на грижата на добрия стопанин. Тази конкретизация, тази относителност на модела обаче не отнема неговата абстрактност. Това е така, защото отново сравняваме поведението на конкретното лице с един събирателен образ, но този път той не е добрия стопанин въобще, а е малко по-конкретизиран - добрия хирург, добрия шофьор, добрия търговец значи грижата на добрия търговец е общия модел за правомерно и противоправно поведение в областта на търговския обмен. Тя е някак си по-висока степен, изисква повече неща, които можем да свържем с професионалното качество на търговеца.

Грижата на добрия стопанин е обективен модел, обективен критерий за дължимо поведение, правомерно и противоправно поведение, дължимо предвиждане. Критерият е обективен, защото не взимаме под внимание индивидуалните способности на лицето, чието поведение преценяваме. Ние го сравняваме с измисления тип на добрия стопанин без да отчитаме дали това конкретно лице може по-малко, дали знае по-малко, дали е по-тъпо и затова не може да разбере тази или онази фактическа зависимост в окръжаващия го свят. Казано иначе, това, което прави добрия стопанин, е длъжен да го прави и конкретният длъжник и ако той не може да го прави, това води до разминаване между неговото поведение и модела на дължимото поведение.

Поради тия разсъждения, казваме, че грижата на добрия стопанин е общ, абстрактен, относителен и обективен модел, обективен критерий за дължимо поведение, а оттам и за правомерно и противоправно поведение.

Съдържание на грижата на добрия стопанин. Съдържанието исторически се е определяло от практиката. От това, което разумните и грижливи хора и без това правят, тоест това е дало живот на събирателния образ на добрия стопанин. Усложнението на живота обаче в последните десетилетия е извикало на живот една обилна правна регламентация за дължимо действие и дължимо предвиждане в редица правни области. Целта на тази правна регламентация, която в този случай не е гражданскоправна, а може да се окаже от някакво друго отраслово естество, е да изравни възможностите за предвиждане на различните хора, да създаде един ясен модел за действие в типични ситуации и да няма спор от тази гледна точка как трябва да се действа, когато възникне въпросната типична ситуация. Пример: някога в правилника за движение по пътищата имаше член, който казваше, че когато водачът излезе от МПС, той трябва да си вземе ключовете и да заключи същото (МПС-то). Защо? Логиката на този текст би могла да бъде следната: защото ако той остави ключовете на таблото или пък не заключи МПС-то, докато го няма, някой друг може да влезе в МПС и да го подкара. И ако този друг е дете, неправоспособен шофьор или пиян, той би могъл да премине през детска градина или да направи кой знае какъв друг золум. За да не стане това, ние задължаваме шофьорът да действа по този начин, независимо от обстановката, в която той оставя МПС, и времето, за което ще го остави без надзор. Законът се стреми да изравни възможностите за предвиждане като наложи поведение, което му се струва разумно. И ако някой си е оставил колата незаключена, той ще е действал противоправно и ще може да бъде упрекнат в неполагането на дължимата грижа.

По същия начин действат редица правила, регламентиращи днешните доста усложнени дейности. Общо взето има правила за почти всичко. Но тези правила отново не са напълно достатъчни, за да се реши въпросът какво трябва да се прави в дадена конкретна ситуация, и те биват тълкувани, детайлизирани от създадените в практиката правила. Като се блъснат два кораба, безспорно ще се прилагат правилата за предпазване от блъскане в море или конкретните правила за акваторията, ако има такива (например Суецкия канал, някой залив, пристанище и т.н.). Но заедно с това при оценката на действията на участващите в катастрофата капитани ще бъде взето мнението на няколко други капитани, които да обяснят съгласно правилата на добрата морска практика как се действа в този случай, защото нормативните правила никога не стигат до просто обяснение на правилното действие в дадена ситуация.

Като умре някой на операционната маса и се прави оценка или разследване на положението, отново ще се викнат специалисти, които да оценят, според добрата медицинска практика, как се прави това или онова и след това да се приеме, че е било погрешно, тоест противоправно, неправилно, поведението на участниците в даденото нещо. Така че, тръгвайки от практиката, ние определяме съдържанието на дължимата грижа, на това какво е трябвало да се прави и как е трябвало да се прави в един конкретен момент.

Какво включва, от съдържателна страна, дължимата грижа?

По този въпрос са известни две теории - обективна теория за съдържанието на дължимата грижа и субективна.

Според субективната теория съдържанието на дължимата грижа се ограничава до усилията, до напъните, до вниманието, до грижата, която лицата трябва да осъществяват в дадената ситуация, но не включва и физическите сили на самото лице и неговите умения.

Според обективния възглед за съдържанието на дължимата грижа тя включва не само напрежение, но и някакъв стандартизиран минимум от физическо възможности и интелектуални способности, някакъв минимум от квалификации.

У нас субективната теория е поддържал Апостолов. Повечето други автори, в това число и Кожухаров и Л.Попов, предпочитат обективната теория.

Спорът между двете направления се е водил главно върху термина грижа. Различията между двете теории са смекчени от теорията за вина при договарянето, съгласно която този, който се е ангажирал да свърши една работа, дето му е непосилна, всъщност е виновен при поемането на задължение и на това основание ще отговаря.

На мен ми се струва, че в съвременния свят, обективната теория за съдържанието на дължимата грижа е във всеки случай за предпочитане и по-правилна. Най-малкото, защото критерият дължима грижа не би могъл да изпълнява ефективно предназначението си да посочва погрешното поведение, ако в него, особено при днешния твърде усложнен живот, не се включи минимум от знания и умения, минимум квалификации. Още повече, че в същия усложнен днешен живот до много дейности се допускат само лица, които имат някаква тапия за тяхната квалификация. Ето защо, особено в професионалните отношения, когато имаме предвид търговските и всички други професионални дейности, не можем да смятаме, че грижата на добрия стопанин, респективно търговец, не включва минимум от квалификации.

Ако използваме разбирането за вината като психическо отношение, разбирането за вината в НП и идеята, че вината и в НП, и в други области на правото, в това число и ГП, е единно понятие, би следвало да кажем следното нещо: умишлено действа този длъжник, който съзнава, че не полага дължимата грижа, схваща, че неговото противоправно поведение, изразено в неполагането на дължима грижа, може да доведе до противоправния резултат - неизпълнение или пък до противоправния резултат при деликтна отговорност, но понеже иска да настъпи този резултат или пък допуска, продължава да следва противоправното си поведение. Нещата са абсолютно аналогични на тези в НП с тази разлика, че вредите няма нужда да ги пращаме(?) в ГП.  Достатъчно е аз да съзнавам, че действам неправилно и че това мое неправилно действие може да доведе до неизпълнение, но и без да съзнавам какви точно вреди може да настъпят от това неизпълнение, в този случай ще действам умишлено. Пример: пазачът трябва да пази нещото, което сме му дали да пази, но вместо това той играе карти или се е напил. Съзнава, че някой може да обере склада през това време, но понеже много му се играят карти (евентуален умисъл), продължава да ги играе или пък, защото точно това иска (да оберат склада), продължава да играе карти.

При неумишлената вина, ако прилагаме критериите на НП, бихме казали, че с несъзнавана или съзнавана непредпазливост ще действа този длъжник, който съзнава, че не полага дължимата грижа и това може да доведе до неизпълнение, но е убеден, че въпреки това все някак ще успее да изпълни.

При несъзнавана непредпазливост би действал този длъжник, който не съзнава, че не полага дължимата грижа и оттам не се сеща, че може да не изпълни или да причини друг противоправен резултат (при деликт). Той е бил длъжен от гледна точка на модела на дължимата грижа да схваща, че действа неправилно. Това може да се окаже малко сложно, защото какво трябва да се прави обикновено ни показват фактите или казано иначе, той е трябвало да вземе предвид някакви факти, които са му били обективно достъпни, и да се съобрази с тях, но не ги е взел впредвид при все, че е бил длъжен и субективно е могъл да осуети нещата. Така биха стояли нещата, ако прилагаме НП- критерии.

В ОП обаче, още от времето на РП, нещата се разглеждат по малко по-различен начин. РП дели вината (culpa) на зъл умисъл, измама и culpa в тесен смисъл на думата. И ако за измама можем да приложим днешното разбиране за умишлена вина в НП, ако свързваме злата умисъл на длъжника с желанието му да действа противоправно и да причини или пък да неглижира неизпълнението си, то неумишлената вина в традиционното разбиране на ГП и в РП, а и по-сетне, се е разглеждала без да търсим какъвто и да е психически елемент. В разбирането на РП, в разбирането на традиционното ГП culpa е простото противоправно поведение. Не се питаме дали длъжникът е съзнавал, че действа притовоправно или пък дали е могъл да съзнава и т.н. След като не е положил грижата на добрия стопанин, го упрекваме в culpa значи може да се окаже, че между традиционното разбиране за вината и НП-разбиране има съществени различия: по отношение на умисъла нещата са еднакви и можем да кажем, че умишлената гражданска вина представлява психическото отношение към разните неща и то със съдържанието на умисъла. По отношение на неумишлената вина обаче, която в ГП се изчерпва с едно общо понятие - небрежност, без да го делим на несъзнавана или съзнавана непредпазливост, нещата изглежда се разминават. НП търси психическото отношение и дори е длъжно да търси, докато традиционното ГП се задоволява само с обективното разминаване между дължимото поведение и поведението, което длъжникът или отговорното лице фактически е имал. Това положение може да се обясни с няколко неща: от една страна, с функциите на ГП да обезщетява, а не да наказва, и от друга страна, с обстоятелството, че вината в НП е нещо, което е придобило съвременния си вид относително скоро, и че още повече пък неумишлената вина в НП е станала релевантна още по-скоро - тогава, когато в действителността вече са станали онези опасности и онези усложнени действия, при които може да се причини резултат с висока обществена опасност и без да имаме зъл умисъл, без да се прави нарочно.

Така погледнато, от гледна точка на традицията, имаме две възможности - ако приемем, че съществува единство на вината, което отразява схващането, и кажем, че неумишлената вина в НП и небрежността в ГП не съвпадат, ами са различни явления, че неумишлената вина в ГП не е неумишлената вина в НП, не е вина в психическия смисъл на думата или пък, с което бихме нарушили идеята за единство на вината и единството да си остане по отношение на умисъла или пък да модернизираме в ГП в посока на менталистичните(?) разбирания за неумишлена вина, и кажем, че трябва всеки път да изследваме дали длъжникът субективно е бил в състояние да действа по друг начин, да разбере и т.н., или казано иначе, дали е имал онова необходимо психическо отношение към поведението си и резултата, което е наказателноправната вина, пък била тя и неумишлена. На този въпрос е твърде сложно да се отговори, защото, ако прилагаме и към неумишлената вина идеята за психическо отношение, в областта на ГП бихме достигнали до доста сложни от гледна точка на справедливостта резултати.

Позициите на българската теория по този въпрос. Теоретично можем да разделим тия позиции на три групи. В първата са авторите, които тръгват от идеята за единство на вината, приемат, че вината, във всички нейни форми, включително и в ГП, представлява психическо отношение на дееца и т.н, но по отношение на неумишлената вина твърде бързо забравят това и започват да я разглеждат така обективно, както и традиционното понятие за неумишлена вина в ГП (схващат я като небрежност, като неглигенция, като простото неполагане на необходимата грижа). Така постъпва например Кожухаров, както и Д. Андонов, Чудомир Големинов. Тази теза съдържа едно вътрешно противоречие - тръгвайки от едно, постепенно се забравя конструираното в началото и се опира до традиционното понятие - неполагане на дължимата грижа.

Втората група автори са склонни открито да заявят, че неумишлената вина в ГП, небрежността в ГП не е вина в смисъла на психическото отношение, а е простото противоправно деяние, обяснимото противоправно поведение, неполагането на дължимата грижа. От това разбиране излизат тъй наречените соц. автори. От същите позиции, понеже това е традиционното, класическото разбиране, излизат и всички по-стари автори - Апостолов, Цончев и всички, които са коментирали стария ЗЗД.

Третата група автори, по-скоро един автор - професор Любомир Попов, който във “Вина и договорна отговорност” стои последователно на позицията, че вината в ГП, включително неумишлената, е психическото отношение на дееца, и настоява на това да се прилагат субективни критерии при оценката на поведението на длъжника, да се види дали той наистина лично е могъл да предвиди и да разбере противоправното си поведение и е могъл да съзнава или не противоправните му резултати. Ако излизаме от идеята за единство на вината, ако искаме да бъдем теоретично последователни на тази идея - нямаме друг избор, освен да се съгласим с професор Попов. Само че неговата теза е така практически неудържима, че в момента, в който е издадена неговата книга, е имало много негативни отзиви (особено една рецензия на Бойчев). Изглежда самият Попов е схващал крайностите на оригиналността на своя възглед, в резултат на което на много места е внесъл смекчения, настоявайки, че длъжникът се освобождава от отговорността не когато не е виновен, а когато е налице невъзможност, което е вярно и значи ако задължението е възможно, няма нужда да се питаме дали длъжникът е виновен или не - той и без това отговарял, защото социалистическият длъжник изпълнявал възложените задачи.

Практически, никой не излиза от консеквентната теория на професор Попов. Практиката се движи между първите две като в крайна сметка експресивно или не се стига до обективния модел, до неполагането на дължимата грижа, когато трябва да отговорим на въпроса дали длъжникът отговаря за неумишлена вина или не.

Ако трябва да избираме, според мен, за предпочитане е класиката и дори странно защо десет години след края на тоталитарната идеологизация на науката продължават хората да настояват за това компромисно и дори особено виждане на Кожухаров, Апостолов и т.н., според което вината хем е психическо отношение, хем в крайна сметка две страници по-нататък боравим с критерия за дължимата грижа. Аз сум склонен да избера класиката и открито да представя, че всъщност неумишлената вина в ГП не е непредпазливостта по НП - тя няма за релевантен елемент психическото отношение на длъжника или възможността той да разбере какво и как, ние не се интересуваме от укора срещу неговото недостатъчно психическо отношение, недостатъчно разбиране, а от простото разминаване между дължимо и свършено. Казано иначе, небрежността в ГП не е вина в истинския смисъл на думата, а е неполагане на дължимата грижа. От тази гледна точка за предпочитане са тези, които рискуват упрека в ретроградност, в това, че не познават отношенията на НП, но затова пък поставят теорията си ясна и последователна, а не изпадат в противоречието на по-модернизираните автори.

Имаме ли право обаче да направим такъв извод след като законът говори изрично за вина (чл. 45, 80)? Още повече, че законът никъде не определя съдържанието на вината или небрежността в ГП. Всъщност той не определя легално и вината въобще (става въпрос за гражданските закони). За разлика например от параграф 276 БГБ, който простичко си казва: “Небрежно действа този, който не полага изискваната в обмена грижа”. Ние такова правило нямаме. И ако това е така, откъде да изведем правилото, че вината в ГП е нещо различно от вината в НП, при положение, че единствените легални дефиниции за вина, и то за нейните форми, а не общо за вината, са дадени в НК? За да решим този въпрос, можем да разсъждаваме по следния начин: вярно е, че ЗЗД не е дефинирал вината като неполагане на дължима грижа, не е дефинирал и вината въобще. Но липсата на дефиниция не се дължи на обстоятелството, че ЗЗД препраща към НК, или казано иначе, абдикира пред разбиранията за вина в НП, а защото е смятал, че понятието за вина в ГП е ноторно на всеки юрист, че то е осветено от традицията по начин, че е ясно и не поставяйки си за цел да преобяснява нещата, е пропуснал да даде отговор на въпроса какво разбира той под вина, защото е смятал, че това е ясно на всеки, и като си дадем сметка, че днешния ЗЗД използва и в други текстове термита вина по същия начин, със същото съдържание (поне нямаме някакво основание да мислим иначе), с което стария ЗЗД е използвал понятието вина (той също не е имал легална дефиниция), но с термина вина той е превел това, което във френския закон е било означено с faute (а това е едновременно и грешка, и вина), имаме всички основания да повярваме, че днешния ЗЗД под вина разбира това, което е осветено от традицията - culpa, простото неполагане на дължимата  грижа. Изчистването на психическия момент като релевантен за определяне на неумишлената вина, на небрежността в ГП, има и своето обяснение в различните функции на условността в ГП и в НП. Защото, ако репресивната функция на НП ни заставя да не третираме като престъпник неволният причинител на един иначе съставомерен наказателноправен резултат, който не само не е искал, но и няма необходимото психическо отношение, същата тази справедливост не може да ни остави безучастни пред засегнатите блага на кредитора и на увредения (при деликт), когато тези блага са засегнати от едно обективно неправомерно поведение. И понеже моралният момент е различен, нямаме никаква причина да се съмняваме в обективността на небрежността в ГП.

Ако трябва да резюмираме, нещата стоят така: умисълът (умишлената форма на вина) е общо понятие. Тя представлява злата воля на длъжника, респективно на субекта, да не изпълни или да причини деликтно-противоправния резултат. Небрежността в ГП, основната форма на вината в ГП, е нещо много по-обективно от това в НП, особено в областта на договорната отговорност. И това може да се обясни не само с различните функции на тези правни области, но и с още нещо - вината, като психическо отношение, е достъпна само за хората. В областта на ГП действат и юридически лица, за които вината, като психическо отношение е недостъпна, но те биха могли да имат сумарно неправилно поведение на техните агенти, на лицата, които извършват действия от името и за сметка на ЮЛ.

Форми и степени на вината в ГП. Термините, които използва законът, са вина, умисъл (чл. 94 ЗЗД и чл. 155), недобросъвестност (82 и 21(2)), груба небрежност (чл. 94 и 255(2)) значи термините, с които законът нарича разните форми на вина, са вина, умисъл, недобросъвестност, груба небрежност, а след като говорим за недобросъвестност, всъщност бихме могли да обърнем нещата и да говорим за добросъвестност, каквато тенденция има в стария закон.

Какви форми на вината се крият зад посочените термини?

С термина вина, като общо понятие, ЗЗД, а и въобще гражданските закони, означават небрежността, неполагането на дължимата грижа, culpa levis in abstractum. Това е така, защото терминът се употребява там, където неполагането на дължимата грижа е достатъчно, за да възникне отговорността. Оттук можем да кажем, че вина е синоним на небрежност, на неполагане на дължимата грижа. Когато законът иска да обвърже някои последици под друга форма на вина или други степени на небрежност, кой заявява това изрично и вече не употребява общия термин.

Какво пък означава недобросъвестността? Причините, поради които може да бъде следвано едно противоправно поведение, причините, поради които нашето поведение се различава от дължимото, могат да бъдат различни. С оглед интелектуалния момент те биха могли да бъдат следните: длъжникът не знае съдържанието на дължимата грижа, не знае какво трябва да се прави в такива случаи, включително и защото му липсват качества (включително защото е малолетен или невменяем). В областта на договорната отговорност това незнание, дори и да се дължи на физически недостатъци, е ирелевантно, освен в ситуацията, в която може да се разглежда като причиняващо невъзможност за изпълнение. Например, когато майсторът след сключване на договора е полудял, е същото, като да си прещипе пръста - не може да извърши възложената работа и не можем да искаме изпълнение, а оттук задължението се погасява поради тази причина. Това, че длъжникът бил дете и не платил навреме - дължи ли лихва? Дължи. Кой трябва да плати? Баща му, законния му представител и т.н. Но всъщност грешките на законния представител са грешки на длъжника, защото неговото задължение не е изпълнено и лихвата, неустойката, отговорността, обезщетението ги претендираме от длъжника. В областта на деликтната отговорност нещата стоят малко по-различно - обикновено тук се намира друг, който да отговаря за вредите, причинени от този, който не разбира свойството и значението на постъпките си.

Втора причина за неполагане на дължимата грижа може да е незнанието на фактите, които налагат да се вземат тези или онези мерки. А това незнание на фактите пък от свой страна може да се дължи на невъзможност те да бъдат разбрани, в който случай няма да имаме въобще отговорност, защото ще е налице едно случайно събитие или път неполагане на дължимата грижа. Във втория случай ще е налице небрежност като причина за неизпълнението. Всички тези хипотези можем да обединим от гледна точка на това, че длъжникът в тях не знае, че действа противоправно. Обединявайки ги съгласно този общ признак, можем да ги наречем добросъвестно неполагане на дължимата грижа, съгласно общото разбиране за добросъвестността в ГП - незнанието на факти с определено значение. Добросъвестността в ГП обаче не означава липса на вина. В повечето случаи се оказва, че тя няма да бъде извинителна причина. В други случаи длъжникът не полага дължимата грижа, знаейки, че не я полага, знаейки, че поведението му е противоправно, било защото не иска да изпълни, било защото му се играят карти, независимо от това дали ще настъпи противоправния резултат или не. Ситуацията, в която длъжникът знае и въпреки това не полага, можем да наречем недобросъвестност, изразена в знанието на факти с определено правно значение. Така погледнато, можем да кажем, че недобросъвестността е синоним на умисъла. Недобросъвестен е този длъжник, който знае, но не иска да изпълнява задълженията си, респективно да следва противоправното поведение, водещо до противоправния резултат.

Обратно, добросъвестен е този, който действа неумишлено, действа противоправно, но без да знае, че е действал противоправно.

Груба небрежност. Грубата небрежност е небрежност, при която е сменен критерият за дължима грижа. Това е разминаването между фактическото поведение на длъжника и това, което и най-негрижливите биха направили, биха взели впредвид, биха се погрижили. Грубата небрежност не е приравнена на умисъла нито легално, нито като конструкция. Едно старо правило, че грубата небрежност по последици е изравнена на умисъла, правило общо взето от ранга на теорията за трите вини, не е легално възприето в модерния български закон. Той ги разглежда отделно. Има обаче и друга логика. Неполагането на грижата, която и най-негрижливият би положил, някак си е индикация за това, че този, който не полага дължимата грижа, схваща, че действа противоправно, че е недобросъвестен, защото е очевидно, че неговата немарливост е така очебийна, че само слепият няма да разбере, че той действа неправилно. Казано иначе, когато ние установим груба небрежност, сме на крачка от това да установим умисъл. И така погледнато, тези две форми на вината, макар като класификация да са различни, с оглед установяването на фактите могат да се окажат близки.

Основната форма на вина беше небрежността - неполагането на дължимата грижа. В случаите, в които законът създава специалното действие и обвързва възникването на последиците от друга форма на вина, той го казва изрично (чл. 82). Случаите, в които отговорността е ограничена до умисъл или до груба небрежност, представляват едно облекчаване на длъжника. Несъзнаваната непредпазливост по НП няма аналог в ГП. Просто няма текст, няма положение, в което да е от значение тази особена форма на вина.

Чл. 94 ЗЗД - в този текст разбираме две неща: 1) че не можем да освободим длъжника от отговорност за умисъл или груба небрежност по предварително съглашение. Логиката е много проста - ако при сключването на договора се съгласим, че длъжникът няма да отговаря дори и тогава, когато не изпълни умишлено или пък поради груба небрежност, това на практика означава да не сме сключили договор, защото длъжникът ще изпълни ако иска и ако не изпълни, макар да иска да не изпълни, ние не бихме могли да претендираме последиците от неговото неизпълнение, негативната отговорност. Така погледнато, излиза, че ние не сме сключили никакъв договор, защото не поражда защитимо по принудителен път задължение, доколкото това задължение от гледна точка на тази уговорка, дали ще бъде изпълнено или не, зависи изцяло от настроението на длъжника. И за да запази договора, който ни се струва по-ценен от тази уговорка, законът казва “тази уговорка не произвежда действие”. Договорът остава и въпреки уговорката, длъжникът ще бъде отговорен, ако не изпълни умишлено или поради груба небрежност.

От същия текст, a contrariо, разбираме, че е допустимо да уговорим предварително освобождаване от отговорност за обикновена, лека небрежност (culpa levis in abstractum) или казано иначе, за неполагането на грижата на добрия стопанин. От което става ясно, че не само законът, но и договорът могат да облекчат положението на длъжника.

Сега, ако се замислим за ролята на неполагането на дължимата грижа при обосноваването на отговорността - казахме, че длъжникът отговаря за това, че е причинил вреди чрез едно правонарушение, което е причинено от неговото поведение, противоправно състояние и противоправен резултат в областта на договорната отговорност, причинено от поведението на длъжника неизпълнение на задължението. Казахме също, че самият факт, че длъжникът е този, който трябва да изпълни, този, който е поел задължението, споделя фактическата каузалност между неизпълнението и личността на длъжника, поведението на длъжника. Тази фактическа каузалност обаче е правно ограничена в някакви рамки. От какво? От изискването неизпълнението да се дължи на причина, за която длъжникът отговаря, в случай на виновно неизпълнение, неизпълнението да се дължи на вината на длъжника, или иначе казано, да се дължи на това, че той не е положил грижата на добрия стопанин или друга там някаква дължима грижа, каквато в случая се изисква от закон или с уговорка. Казано иначе, вината, небрежността, грижата на добрия стопанин е общото ограничаване на правната релевантност за фактическия причинен процес между личността на длъжника и поведението на длъжника и неизпълнението. Релевантно е само това поведение на длъжника, което причинява неизпълнението, което се състои в неполагането на дължимата грижа. Така е в общия случай, когато длъжникът отговаря за вина, когато длъжниковата отговорност е виновна или (което е все същото) когато отговаря за това, че не е положил дължимата грижа.

Режим на вината.

 Казва се, че вината в ГП се предполага. Това до голяма степен може да се окаже така, особено ако под вина разбираме небрежност, неполагането на дължимата грижа. В областта на договорната отговорност можем да се съмняваме, че е налице действителна презумпция - там просто нещата са обърнати по друг начин. Съгласно чл. 79 ЗЗД, когато длъжникът не изпълни задължението си точно, кредиторът може да иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата или компенсаторно обезщетение. Чл. 79, който въвежда задължението за обезщетение, не свързва обезщетението с вина ( кредиторът трябва да докаже само факта на неизпълнението и да претендира последиците от това неизпълнение. А като си дадем сметка, че в общия случай на длъжника при изпълнение се дава разписка, кредиторът трябва да докаже единствено факта на съществуването на задължението, а длъжникът е този, който трябва да установи, че е изпълнил, представяйки разписката. Погледнато така, отговорността на длъжника за неизпълнение се обосновава със самото неизпълнение. Но чл. 81 позволяваше на длъжника да се освободи от отговорност, когато е налице невъзможност, която не се дължи на причина, за която той отговаря ( не кредиторът трябва да докаже какво длъжникът не е направил и как е неизправен по друг начин освен с факта на неизпълнението, а длъжникът е този, който би могъл да възразява, че не отговаря за неизпълнението, защото то се дължи на причина, за която той не отговаря, която не може да му се вмени във вина. Казано иначе, липсата на вина на длъжника се установява от длъжника чрез възражение (ексцепция), а не е момент, който кредиторът трябва да установи, за да обоснове отговорността. Това на практика е аналогично на презюмиране. Дали ще кажем практически, че вината на длъжника се презюмира, поради което длъжникът няма нужда да я доказва, или ще я търсим в закона, който казва, че се дължи обезщетение, но длъжникът може да докаже, че не дължи обезщетение, защото не е виновен, е общо взето едно и също. Тъй или иначе оневиняването е работа на длъжника.

Вината на длъжника се предполага, макар че исторически, ако тръгнем в прехода от стриктни задължения към тези bonae fidei, ще видим, че този преход е родил тъкмо ексцепцията за липса на вина. Като си дадем сметка за ролята на вината, на небрежността като критерий за правна релевантност на фактическия причинен процес между длъжника и неизпълнението, ще видим, че всъщност презумпцията за вина се простира до положението, че длъжникът не е положил дължимата грижа след като е налице фактът на неизпълнение. Или, казано иначе, че изпълнението е било възможно, ако длъжникът беше положил дължимата грижа. Така че предпоставката на презумпцията е самото неизпълнение, а презюмираният факт - вината като критерий за правна релевантност на причинния процес, или казано иначе, презюмира се правната релевантност на фактическата причинна връзка между длъжника и неизпълнението.

Доказването на факта на неизпълнението. В общия случай кредиторът доказва факта на съществуване на неговото вземане. Има хипотеза обаче, когато от естеството на задължението не се очаква да се дава. В този случай кредиторът ще трябва да установи факта на неизпълнението. Така ще бъде при множеството задължения и продължителното изпълнение. Например: задачата на наемодателя е да осигури спокойно ползване на имота, така че вие ще трябва да установите, че в даден момент той или някой друг ви е пречил, че вие сте били лишени от имота. Трябва да се докаже факта на неизпълнението, а не причината за неизпълнението (така е при договор за издръжка и гледане и при други подобни случаи - когато има задължение за поведение, а не за определен резултат).

Оборване на презумпцията за вина. Под експлозиране(?) разбираме всички неща, които освобождават длъжника от отговорност, включително и липсата на неизпълнение или на предпоставките за презумпцията, включително и хипотезата, при която длъжникът може да бъде освободен от отговорност, която не е основана на вина. Но терминът оневиняване, свързван с вината, всъщност ни дава освобождение в тесен смисъл, освобождаване от отговорност на длъжника, която е основана на вина. Понеже законът предполага, че длъжникът не е положил дължимата грижа и това е довело до неизпълнение, излича, че той трябва да обори тъкмо това предположение и да доказва, че е положил дължимата грижа. Това обаче е едно безсмислено доказване, което ще бъде и твърде трудно, защото е безсмислено длъжникът да доказва какво е правил при положение, че винаги ще може да се появи съмнението, че то не е било достатъчно, защото е могъл да направи още малко и тогава нещата биха били различни. За да изключи този момент, това безсмислено доказване, а и с оглед традицията, генезиса на виновната отговорност, на отговорността за задълженията bonae fidei, законът от доста отдавна е стигнал до друго положение. Ако си дадем сметка, че всъщност презумпцията за вина е презумпция, че резултатът не би настъпил, че изпълнението би било осъществено, ако би била положена грижата на добрия стопанин, длъжникът съгласно чл. 81 не доказва какво е направил, а посочва едно външно събитие, което е причинило неизпълнението. И така се връщаме към предшестващия въпрос - виновна невъзможност за изпълнение. Длъжникът ще се освободи от отговорност като докаже случайното събитие.

Ако отговорността на длъжника не е основана на вина, той ще трябва да докаже нещо друго - било непреодолима сила, било конкретно посочено в договора или в закона обстоятелство, което изключва неговата отговорност. И така всъщност главно стигаме до две хипотези на причини, за които длъжникът отговаря - случаите, в които той отговаря и без вина.

Безвиновните отговорности, наричани още обективно, по-ясно се разбират на базата на термина стриктна отговорност. Защото не е сигурно, че длъжникът отговаря и без вина, не е сигурно, че длъжникът не е виновен, но ние сме изключили въпроса за неговата вина и проблемите, които се изследват в процеса по установяване на неговата отговорност, и сме казали, че посочването на едно случайно събитие не е достатъчно, за да се освободи от отговорност, а дали има или няма вина е друг въпрос.

Ако отново се върнем към идеята за правната релевантност на фактическия причинен процес, ще видим, че посочването на случайното събитие, на непреодолимата сила и на другия, предвиден в закона или договора факт, който освобождава длъжника от отговорност, всъщност може да се интерпретира като прекъсване от правна гледна точка на фактическия причинен процес. Смесването на един с друг фактор, различен от поведението на длъжника, фактор, който правото разглежда като релевантен и така вижда в него една много по-интензивна причина за неизпълнението, отколкото поведението на длъжника и за това отнасяме резултатът на неизпълнение към тази външна причина и оневиняваме длъжника, независимо от това, че длъжника може да не е положил някъде в процеса на изпълнението, дължимата грижа, но резултатът се дължи не на това, а на външната причина, на случайното събитие или на непреодолимата сила.

Презумпцията за вина се отнася само за небрежността. Така погледнато, от една страна, тя ползва кредитора, защото той трябва да установи само факта на неизпълнението, което в общия случай беше, че има вземане, и длъжникът да не възразява, че е изпълнил, но не и другите форми на вина. Когато дадена последица възниква само при по-особена форма на вина - да кажем при груба небрежност или при умисъл, кредиторът е този, който ще трябва да установи наличността на тази по-особена степен или форма на вина. Така погледнато, презумпцията за вина освобождава кредиторът от доказване на небрежността, но заедно с това спасява и длъжника да му бъде лесно възложена отговорност тогава, когато законът или договорът я ограничават само до по-тежките форми. Това двойно действие на презумпцията не бива да се пропуска.

В областта на деликтните отговорности вината не се предполага. В нашето право обаче тя се предполага, съгласно чл. 45(2).

Извън случаите, в които длъжникът не се освобождава от отговорност, когато докаже случайното събитие, тоест когато дължимата грижа не е достатъчен критерий за ограничаване на правната релевантност на фактическия причинен процес, а причинната връзка между поведението на длъжника и неизпълнението се простира по-далеч - казано иначе, изключени са само непреодолимата сила и други изрично посочени в закона факти, в който случай можем да говорим, че длъжникът отговаря и без своя вина.

Един особен случай, трета хипотеза на причина, за която длъжникът отговаря, е отговорността за трети лица, за лица извън него. Кои са тия трети лица? Това са лицата, които длъжникът е привлякъл за съдействие при изпълнението или им е превъзложил изцяло или отчасти изпълнението. В много случаи дори и задълженията за лично действие, за лично материално действие, не изключват възможността длъжникът да бъде подпомаган. Когато някой сключи с мен договор за правна помощ, той смята задължението за заместимо и очаква, че аз ще свърша всичката работа по неговата защита. Всъщност, може би не го и очаква и си дава сметка, че аз едва ли ще работя сам, че аз си имам помощници, които ще ми правят някаква справка или нещо друго, но за техните действия, както и за тяхната грешка, всъщност отговарям аз. Когато някой отива при художник, за да му нарисува портрет, той също не може да му забрани да използва помощници. Така че в много случаи личната незаместима престация не изключва напълно съдействието на други лица при нейното осъществяване.

В ЗЗД няма общ текст, който да урежда отговорността на длъжника за неизпълнение, което се дължи на действието на лицата, с които той си е послужил в процеса на изпълнение, или казано иначе, за действията на подизпълнителите на длъжника. Такъв текст обаче, както би могло да се очаква, съдържа параграф 278 БГБ. Според него длъжникът отговаря за вината на представителите си и на лицата, с които си е послужил при изпълнение на задължението си в същия обем, в който той би отговарял за собствената си вина.

Някога имаше закон за договорите между социалистическите организации, който очевидно сега го няма, чийто текст съдържаше същата мисъл.

Въпреки пълната липса на текст сега, никой не се съмнява, че длъжникът отговаря за действията на тези лица. Характера на тази отговорност някога е бил разглеждан като виновна отговорност и се е смятало, че длъжникът отговаря за лошия избор на личности, с които си е послужил, т.е за culpa inteligendum, или пък за лошия надзор над тия лица. Днес, отговорността правилно се схваща като обективна, в смисъл, че длъжникът не може да установява колко хубаво ги е избирал или колко добре ги е надзиравал тези хора - това се смята за обективна отговорност дори и от Кожухаров, който е един от противниците на обективната отговорност.

Обстоятелството, че тази отговорност се разглежда като безвиновна, не ни обяснява всъщност откъде следва тя. Защото, ако не се интересуваме и не правим критерий от вината на длъжника за неизпълнението, което се дължи на тия лица, по какъв начин обосноваваме въобще тази отговорност, че да я смятаме и за принцип?! Повечето автори се опитват да изведат принципа, че длъжникът отговаря за тия лица, с които си е послужил, тоест за подизпълнителите, чрез обобщение на различни частни случаи в закона. Пример: съгласно чл. 233 ЗЗД наемателят отговаря за вредите, причинени на наетата вещ от лицата в неговото домакинство, от неговите близки. Или пък чл. 43(3) или 283 - случаите, в които представителят, респективно мандатарят по договора за поръчка, отговарят за действията на лицата, с които са се заместили, за преупълномощените лица.

Старият закон е съдържал един по-приемлив специален и достатъчно общ текст в областта на договора за изработка, наричан тогава наем на работа или наем на предприятие, в който се е казвало, че предприемачът отговаря за неизпълнение, което се дължи на хората, чрез които той изпълнява, тоест предприемачът отговаря за работниците си.

Днешният ЗЗД обаче не съдържа такъв текст. Опитът липсващото правило да бъде изведено на базата на обобщаване на тези текстове, опит, който е правен и от Апостолов, е до голяма степен погрешен, да не каже несъстоятелен. Защото няма как от тези частни случаи, които еднакво добре се съчетават, и с наличието на общ принцип, че длъжникът отговаря за действието на лица, с които си е послужил, и с липсата на такъв принцип. Наемателят не изпълнява задължението си чрез своите близки. Той отговаря за тях, защото ги е допуснал да ползват вещта, а той не изпълнява някакво свое особено задължение, ползвайки вещта. Всъщност никой не ви пречи да наемете вещ и да не я ползвате - например да наемете фрак и да не го облечете. Тогава на фрака няма да му стане нищо. Но когато някаква жена ви го изгори, ще отговаряте пред наемодателя, а не тя, и няма как да приемем, че вие сте я привлекли за съдействие при изпълнението на задължението ви за запазване на фрака.

По същия начин стоят нещата и в особената хипотеза на заместване при представителство и при договор за поръчка. Отговорността в тези случаи е обратната страна на задължението за лично изпълнение на поръчката, респективно за представителната власт, но заедно с това и за неизпълнението на едно конкретно задължение на заместващия се представител или мандатар, да съобщи на упълномощителя лицето, с което се е заместило и да му даде сведения за извършеното заместване. И ако не направи това, той ще отговаря за собственото си несъобщаване, което лишава от възможността за защита представлявания, респективно мандатаря. Така че тази отговорност за действията на тези трети лица много трудно може да бъде изведена от тия частни случаи. При все това тя може да се разглежда като принцип в ОП и нейното извеждане твърде лесно може да бъде направено от друга гледна точка - от идеята, че длъжникът е този, който трябва да изпълни, а всяко трето лице може да изпълни едно заместимо задължение и при положение, че длъжникът е този, който трябва, между него и факта на неизпълнението очевидно съществува една фактическа каузалност. Тя никак не се прекъсва от това, че едно трето лице се е готвило да изпълни, но не е изпълнило. Например: аз дължа три лева и не плащам. По някое време жена ми разсъждава върху въпроса без да е говорила с мен, дали да не плати вместо мен, но не е платила. Можем да кажем, че желанието на жена ми или на което и да е трето лице да изпълни вместо длъжника по някакъв начин прекъсва връзката между неизпълнението и длъжника - връзка, която така ясно е отбелязана от съществуването на задължението. И това ще бъде така дори тогава, когато третото лице не по своя инициатива, а по натоварване на длъжника е тръгнало да изпълнява или пък е започнало да извършва действия по изпълнението. Така че от принципа, че длъжникът трябва, а всяко трето лице може да изпълни, следва, че задължението следва, че когато задължението остане неизпълнено, отговорен за това ще бъде длъжника, дори едно трето лице да има пръст в подготовката на изпълнението, дори тава трето лице всъщност да е провалило нещата, защото бидейки му възложено да свърши част от работата, то е причинило невъзможност, който рефлектира върху цялата работа. Например бабичката,която трябва да изглади скроените от дизайнера сака, взела че изгорила моето сако. Значи отговорността на длъжника за тези лица се обяснява с това, че той е длъжник и че тези лица, тяхното поведение за него не може да се разглежда като едно случайно събитие, което изключва неговата връзка с факта на неизпълнението.

Кога обаче, ще отговаря длъжника за тия неща ?

Неизпълнението от тяхна страна би могло да бъде засегнато от невъзможност. Ще се окаже ли тази невъзможност оправдаваща и длъжника ? Като си дадем сметка, че длъжника е в облигационна връзка с кредитора, без кредитора да е в подобна облигационна връзка с подизпълнителите и че цялата отговорност от неизпълнението се носи от длъжника, на този въпрос можем да дадем следния отговор: за да се освободи от отговорност длъжника, той трябва да установи, че за неизпълнение не могат да отговарят и лицата, с които той си е послужил, но съобразно тези критерий, които важат за самия длъжник. Ако длъжника отговаря по отношение на кредиторите без вина, липсата на вина на тези подизпълнители също няма да го оневини. Ако длъжника, с оглед на своите качества, би могло да се очаква от него една по-голяма грижа, то за него относителния критерий дължима грижа е по-висок, отколкото за лицата, с които той си е послужил, той ще може да се освободи от отговорност, ако установи, че по отношение на тия лица е налице такова случайно събитие, което и за него би било случайно. Казано иначе, ще прилагаме критериите, които са в състояние да освободят от отговорност длъжника, дори те да са много по-високи от критериите, които можем да приложим съобразно качествата и характера на този изпълнител. И логиката на това разсъждение е съвсем ясна в светлината на обстоятелството, че кредитора се е доверил на длъжника, че той има предвид неговите качества. Така, с тези няколко конструкции всъщност заместваме и то в неговата пълнота липсващото в ЗЗД правило, че длъжника отговаря за своите представители – лицата, с които си е послужил, в същия обем, в който отговаря за собствената си вина.

Дали тази отговорност впоследствие ще бъде преразпределена между длъжника и лицата, които той е използвал, подизпълнителите, е въпрос на техните отношения. Кредиторът няма иск срещу подизпълнителите, той може да преследва само длъжника, но и не може да слуша възражения, които са черпени от отношенията между длъжника и подизпълнителите, освен ако длъжника не установи, че самият той е засегнат от невъзможност.    

Ако резюмираме: длъжникът отговаря за вина, под което разбираме неполагането на дължимата грижа, отговаря за небрежност, в някои случаи отговорността на длъжника е занижена и той отговаря само при определени форми на вина. Небрежността се предполага, но не се предполагат тези по-тежки форми и степени на вина. Длъжникът също така отговаря и без вина в редица хипотези. В този случай отговорността му можем да наречем обективна и тя се изключва от непреодолима сила или други изрично посочени факти.

На трето място длъжникът отговаря за действието на лицата, с които си е послужил, при това без да търсим негова вина, но може да се освободи ако установи, че с оглед мащаба на неговата отговорност, тези лица биха били оневинени, че събитието, което е засегнало тях, представлява и за него случайно събитие, респективно непреодолима сила, когато неговата отговорност е безвиновна.        

Не са намерени никакви материали.