Отговорност за вреди, причинени от лице, на което е възложена работа
Този въпрос е уреден в чл.49, който гласи следното: “Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа”. Конструкцията на отговорността по чл.49 е следната: едно лице, което не е невменяемо и не е дете (значи едно деликтоспособно лице) извършва деликт по чл.45, с всички елементи на този състав, вкл. и вина. Деликтът обаче, е извършен при или по повод (значи по някакъв начин във връзка с работата, която му е възложена) изпълнението на някаква възложена работа. Казано иначе, възлагането на работата стои във фактическа каузалност с причините за вредите и това е ангажирало отговорността на възложителя на работата. Типичен пример за възложител е този, който е прекия работодател на делинквента. Закона обаче, е казал “възложил … някаква работа” без да прави ограничения. Като тълкуваме нещата в светлината на стария закон, който е казал, че се отговаря и за слугите и за представителите, можем да стигнем до извода, че не е трудовия договор единствената хипотеза на възлагане на работа, релевантно с оглед чл.49. Трябва да се подчертае обаче, че съдебната практика е твърда, че този, комуто по договор за изработка е възложена една работа отговаря сам. Казано иначе, клиента не отговаря за вредите, причинени от изработващия. Така, че междинната хипотеза – не трудов договор и все пак възлагане на някаква работа, за която възложителя би отговарял, според мен, ще бъде този граждански договор, който не е изработка и не е и трудов, т.е. ако са допустими договорите за кратковременни услуги – например, гувернандката.
Връзката на увреждането с работодателя е дадена в два варианта – при (пряко, вкл. и в ситуацията, в която самата работа причинява вреди) и по повод (тази връзка, която ни дава крайният момент на най-далечната релевантна фактическа каузалност. Например, шофьорът правил курс. Това не му било в кръга на работата. Въпреки това, работодателят ще трябва да отговаря по чл.49, защото ако не го беше назначил, като шофьор, той нямаше да има с какво да прави черен курс и като няма с какво да прави черен курс, нямаше да има с какво да катастрофира; Въпреки, че работодателят не казал: “Като изкопаете дупката, ще отидете да легнете в градината на бабичката и ще и изядете лалетата!”, е очевидно, че ако тези работници не ги беше изпратил да копаят дупката пред бабичката, на никой от тях и през ум не би му минало да изяде лалетата). Така, че въпреки ограничението, което практиката се опитва да внесе в тази област, според мен, терминът “по повод”, ще трябва да се разбира достатъчно широко, като отчетем фактическата каузалност между действията на този, комуто е възложена работата и неговия възложител.
Тази отговорност някога е била разглеждана като виновна, заради лошия избор на работодателя или заради лошият надзор на работодателят. Днес, еднозначно се разглежда като обективна, в смисъл че няма нужда да търсим вината на възложителя. Вина можем да търсим у прекия извършител, ако го намерим.
Практиката и Андонов приемат, че отговорността между делинквента и възложителя на работата е солидарна, позовавайки се на чл.53.
Законът, обаче, не предвижда такава солидарност и според мен не би следвало между тях да се прилагат правилата на солидарността, веднъж защото солидарността (пасивната) не се предполага, втори път, защото регреса по чл.54 (на възложителя, който е платил обезщетение за вреди, причинени от работника му) е по-общ. Чл.54 гласи следното: “Лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго, има иск против него за това, което е платил”. Този регрес е безсмислено да бъде уреден в закона, ако между делинквента и възложителя съществува солидарност, както приема практиката.
Регреса, по принцип е в пълен размер, но има особени закони, които го ограничават. Като си дадем сметка, че типичната хипотеза на възлагане е по трудов договор, се питаме как ще отговаря работника, който е причинил деликта, по регреса към работодателя си. За мен, верния отговор е: ограничено, съгласно чл.202 КТ, защото една от функциите на отговорността по чл. 49, е не само да закриля, да гарантира, че ще има кой да плати вредите, причинени от работника, но аз бих казал и обратното – да ограничи отговорността на работника, защото той е поставен в интерес на другиго, в досег с чуждите блага и с онези енергии, които са в състояние да причинят множество вреди и от този досег най-голяма изгода има възложителя.
Практиката, до скоро беше категорична, че се отговаря в пълен размер. Има обаче, вече някои решения и особено специални закони, които ограничават регреса на действията по отношение на длъжностното лице. Според мен, тази тенденция ще се утвърди, защото не може работника да бъде принуден да плати огромните щети, които някой е претърпял, поради катастрофата, например, на самолет, дори и този работник да е виновен в нещо. Защото той работи не в собствен интерес, той получава само заплатата си, а интереса е у работодателя и оттук теорията за риска – риска е поет от работодателя за това, защото той използва в своя полза тези хора или вещи.