Особени правила за защита на купувача-потребител

“"Потребител" е всяко лице, което придобива стоки или ползва услуги за свои нужди или за нуждите на свои близки, а не за продажба, производство или упражняване на професия или занаят” (§1 т.1 Допълнителни разпоредби на ЗЗППТ).

   “"Търговец" е всяко лице, което продава или предлага за продажба стоки или предоставя услуги на потребител, както и производител или вносител, който продава или предлага за продажба стоки директно на потребител” (§1 т.2 Допълнителни разпоредби на ЗЗППТ).

   Законът претендира да е доста по-широк, отколкото нещата, които би следвало да следват като дава да се разбере, че той урежда не само отношенията във връзка с продажбата на стоки на потребител, но и във връзка с продажбата услуги (а какво точно е услуга е доста деликатно).

   Според чл.1 ЗЗППТ, той урежда защитата на потребителя, правилата за осъществяване на търговия и взаимоотношенията между държавните органи, сдруженията на потребителите и съсловните организации на търговците, а неговата цел е да защити основните права на потребителите, които според него, така, както са посочени в чл.2 са: “Целта на този закон е да защити основните права на потребителите:

1. право на защита срещу рискове от придобиване на стоки и услуги, които могат да застрашат живота, здравето или имуществото им;

2. право на защита на техните икономически интереси при придобиването на стоки и услуги;

3. достъп до съдебни и специални извънсъдебни процедури за защита на потребителите;

4. право на сдружаване с цел защита на техните интереси;

5. право на информация”.

   От особено значение за нас са някои части от ЗЗППТ. Това е най-вече отговорността за вреди, причинени от дефектни стоки, гаранционната отговорност и някои от правилата за особените продажби.

   Отговорност за вреди, причинени от дефект на стоките.

Продавача дължи обезщетение за вредите, причинени от недостатъци. Това обезщетение обаче, се подчинява на общите правила на договорната отговорност и следователно в контекста на нашето разбиране, така както се е утвърдило в практиката, на договорно основание не може да се търси обезщетение за неимуществени вреди.

   Вредите, които би обезщетявал продавача са тясно свързани преди всичко с ползването на вещта или т.нар. интерфектни вреди, а не вредите, нанесени, предизвикани чрез повреждане на други вещи на купувача или пък на самия купувач или негови близки. На всичкото отгоре, договорната отговорност за обезщетение за неизпълнение на договора се погасява с 3-годишен срок.

   За да се илюстрират всички тези мисли трябва да се даде случая с препарата “АЛ 12” – ослепяването на художничката. Т. р. 54/84г на ОСГК излиза извън рамките на догмата, че договорната отговорност изключва деликтната и прави една много широка крачка напред, даже отива в другата крайност и казва, че кредиторът имал право да избира какъв иск да предяви – деликтен или договорен и че производителя на стоката с дефекти отговаря пред потребителя за причинените му вреди, макар да не бил в договорни отношения с него. Това е първата крачка да се използва или да се създаде нещо подобно на доктрината и практиката на производителя в развитите страни.

   Въпросната доктрина и практика е англо-американска, но след войната и особено през последните 20г е силно наложена в Европа и в целия цивилизован свят. Първия известен американски случай е едно дело, по което съда на Ню Йорк за пръв път е изоставил идеята за пряка облигационна връзка между производителя и увредения, като е приел, че производителя е отговорен  за небрежно причинените на потребителя вреди от лошото производство на неговите стоки, което лошо производство включва и лошо проектиране, необезопасени стоки и т.н.

   Първият английски прецедент е делото за гадната бира в кутия. Съда казва: “Вярно, че няма пряка облигационна връзка между госпожицата и кафенето, а още по-малко между нея и производителя на бирата. Обаче, всеки е длъжен да се отнася с грижа към ближния, а ближни на един производител са всички тези, които по какъвто и да е случаен начин, в качеството си на потребител могат да бъдат поставени в досег с неговия продукт. И той, ако произвежда питиета в затворени съдове, така, че да не се вижда какво има вътре, трябва да се грижи, така че да не се стигне до това положение” и производителя е бил осъден.

   По-късно, в Австралия има един случай с обрив от бельо, който случай е бил решен в полза на потребителя по вече създадената доктрина за ближния.

   От това начало, с течение на времето отговорността на производителя, въобще отговорността за продукцията се превръща в стриктна, т.е не е длъжен ищеца да доказва вината на производителя, а е достатъчно да установи от какво нещо е пострадал и как е пострадал. Тя се разглежда като стриктна, а не като безвиновна, защото производителя може да се освободи от отговорност като докаже някои стриктно посочени основания – например, неправилна употреба, неспазване на указанията и т.н.

   През 1985г. е приета Директива на Европа за хармонизация на вътрешното право в областта на отговорността за продукцията на Европа, която влиза в сила през 1988г, т.е до 1988г. страните трябва да хармонизират вътрешното си право с тази директива, а ако не го направят, тя ще придобие пряко действие.

   Тази директива, тръгвайки от англо-американското разбиране, приема че производителя и всеки, който е докарал продукта до купувача, включително и търговеца, отговарят солидарно за вредите, причинени от дефекта на продукцията. Общата отговорност обаче, е ограничена до някакво число и не е решен изрично въпроса за това кои вреди се обезщетяват – имуществените или неимуществените. Този въпрос е оставен на националните законодателства във връзка с това, че едни гледат с едно око на неимуществените вреди, други като немското, разглеждат неимуществените вреди като нещо, което се присъжда лимитативно и все пак ограничено, за посочени случаи, а не като принцип.

   Възможността да се освободи от отговорност производителя е също ограничена, но директивата касае само промишлени стоки и способите за освобождаване от отговорност са свързани главно с неправилното манипулиране със стоките, неправилната употреба, при положение, че са дадени адекватни инструкции.

   Нашият закон възприема някак си тази директива. След т. Р. 54/86, което бе вече цитирано, за известно време в България имаше, в Наредбата за договорите между социалистическите организации, признато правото да се съди производителя от друга социалистическа организация. За гражданина обаче, го нямаше. Едва със ЗЗППТ тази отговорност намери някаква легитимна уредба.

   По ЗЗППТ производителя носи отговорност само за имуществените вреди, причинени от дефектите на произведената от него стока, при това дори и да няма вина. Когато, обаче производителят не може да бъде намерен, тогава отговаря търговеца. Отговорността за вносни стоки се носи от вносителя на стоката, но ако не може да бъде установено кой е той – тогава отговаря търговеца. Когато неколцина отговарят – те отговарят солидарно. Разликата обаче, с принципа на запад е очевидна – у нас отговаря производителя и вие трябва да го издирите пряко и едва като не можете да го издирите пряко, тогава може да се обърнете към търговеца. Там принципа беше обърнат – всеки, който участва във веригата по докарване на стоката до потребителя, отговаря солидарно, пък помежду си да се разбират.

   Имуществените вреди по този раздел включвали претърпяната загуба и пропуснатата полза. Те не включвали цената, от което не бива да се разбира, че вещта, ако е унищожена или пък върната и т.н, няма да се върне цената. Просто идеята е че те са нещо допълнително към цената.

  Лицето, което е претърпяло вреди, следствие дефектна стока (това може да бъде купувача или някой от неговото семейно-приятелски кръг), трябва да докаже вредите, дефекта и причинната връзка между тях. Това, което се обезщетява са вредите, причинени от телесно увреждане или повреди на други вещи.

   Общия размер на отговорността за един тип увреждане,  за един дефект е ограничен до 100000 лв.

   Производителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че:

“1. не е пускал стоката на пазара;

2. дефектът, причинил вредата, не е съществувал към момента на пускането на стоката на пазара;

3. не е произвел или разпространил стоката с цел нейната реализация на пазара;

4. дефектът се обуславя от съответствието на стоката със задължителни изисквания, определени от държавни органи;

5. състоянието на научно-техническите знания към момента на пускане на стоката на пазара не е позволявало установяването на дефекта;

6. той е производител на съставна част и дефектът се дължи на разработването или комплектоването на стоката от друг производител или на инструкции на последния за транспортиране, съхранение или експлоатация”. Така, както са формулирани, тези изисквания, също така създават възможност на производителя за измъкване от отговорност. Значи, общата идея по света, особено англо-американската, е че се отговаря за всяко нещо, което е опасно, вкл. и дизайн, конструкция и т.н, че не е дообезопасена, че не е помислено, че в дадени особени съчетания ще може да причини вреди. 

    Иска, според чл.19: “…за обезщетение на вреди от дефектна стока може да се предяви до пет години от деня, в който увреденият е узнал или следва да е узнал за вредата, дефекта и идентичността на производителя, респ. вносителя, но не по-късно от десет години от деня, в който дефектната стока е пусната на пазара”. Така, както са формулирани тези срокове, от една страна дават да се разбере, че  не са ограничени в трите години, и че срока започва да тече не от предаването на вещта, а от откриването, от узнаването на тези три неща, които са ни необходими – вреди, дефект и производител, когото да съдим. Все пак обаче, десет години, откакто е пусната вещта на пазара - да е пусната за първи път на пазара или да е произведена дефектната стока, за която ни е се борим? Защото като си дадем сметка, че има неща, които се произвеждат в първоначалния си вид повече от 30-40 г (“Трабант”-и и други такива неща), може да се окаже, че за тях въобще не се носи отговорност.

   По-нататък има правило, което дава да се разбере, че съда ще определи начина, по който за сметка на ищеца ще се публикуват данни за уврежданията и дефектите на стоката.

   Аз отново настоява, че отговорността по ЗЗППТ е ограничена до имуществените вреди. Съгласно чл.15 ал.4: “Разпоредбите по този раздел не ограничават увреденото лице да търси по общия ред обезщетение за неимуществени вреди, а за имуществени вреди - само когато искането му за обезщетение по този закон не е уважено”. Ако се върнем към директивата, тя не взема отношение, относно това дали се обезщетяват имуществените вреди за да не бъде прекалено външна на тези европейски законодателства, които имат особено отношение по този въпрос. Но общото разбиране за това какво са имуществените вреди от увреждания на здравето е свързано с всички придобивания, от които ние се лишаваме във връзка с това увреждане. Казано иначе, ако се окаже, че е увреден един мъж на 35г, който вече има добра работа, например, адвокат и е умрял или е ослепял или нещо друго му се е случило, обезщетението, като не съобразяваме горната граница на ограничение ще обхване такива неща като пълното му придобиване на хонорари и въобще на благополучието, което той би имал в следващите години на базата на прогнозата за неговото развитие – изключително голямо обезщетение.

   В България, под имуществени вреди, обикновено се присъждат много дребни неща – понеже всички сме осигурени и ще получим пенсия за инвалидност, може би може да се даде (по досегашната практика) разликата между пенсията за инвалидност и трудовото му възнаграждение плюс повредата на другите му вещи. Така, че начина, по който е формулирано това правило, изключвайки изрично отговорността за неимуществени вреди, отново поставя потребителя в едно много особено положение, защото нашата традиция е повечето неща във връзка с уврежданията на здравето да ги възприемаме като неимуществени вреди, а изключвайки това  обезщетение, ще се окаже, че трябва да съдим по общия ред, който ще се окаже общо деликтно обезщетение. Вярно, там има предположение за вина, но все пак отговорността е виновна, а не е така ясно посочена, като стриктна или безвиновна, както е в ЗЗППТ.

   Има също така, един текст, който ограничава отговорността с долна граница – исковете могат да се предявяват при положение, че претърпените вреди са повече от една минимална работна заплата или нещо подобно, от което пък отново става ясно как е толериран производителя.

   Собствено и по директивата има подобно ограничение, но при положение, че изключваме другата отговорност, тук ще се окаже, че ако са претърпели по-малки вреди – например, по-малки имуществени вреди в смисъл такъв, че тази чанта, понеже е дефектна ми е скъсала панталона, но той е по-малко от една минимална работна заплата и следователно нищо няма да мога да направя.

   Гаранционна отговорност. Гаранционната отговорност е свързана с обещанието на продавача, че дадената стока ще запази първоначалните си свойства, способност да бъде използвана определен период от време. За редица стоки, МС може да определи задължително да се предоставя гаранция.

   В контекста търговец – потребител, гаранционната отговорност е уредена в чл.20 – 24 ЗЗППТ, но за гаранционен сервиз говори и ТЗ при продажбата (чл.322).

  За хранителни стоки, срока на годност е срока за тяхната гаранция.

   Чл. 21. “(1) Производителите са длъжни да осигуряват резервни части за поддържане и ремонт в гаранционните срокове.

(2) Търговецът е длъжен да предлага стоки, ако са осигурени с резервни части и консумативи за срок, съответстващ на продължителността на тяхната употреба”. Оттук виждаме смешното положение – значи, търговеца е длъжен да осигурява резервни части за срока на употреба, докато производителя е длъжен да произвежда резервни части за срока на гаранцията. Като си дадем сметка колко са все още сроковете за гаранция, вкл. и за автомобили, у нас, а и колко време ги използваме, ще видим какво недоразумение се получава.

   ЗЗППТ за пръв път урежда т.нар. възможности за публични искове – исковете, свързани с дефект на стоките да се предявяват от сдружения на потребителите. Присъденото обезщетение на тези сдружения, можело да бъде, според чл.17 ал.6, използвано само за защита интереса на потребителите.

   Неясно е обаче, следното положение: нали се обезщетяват само имуществените вреди, които трябва да бъдат доказани конкретно за всеки увреден. Ако това е така, какво друго обезщетение ще бъде присъдено на Съюза на потребителите?

   Закона не урежда изрично наказателните обезщетения, признати изрично в американското, пък и в други права, които имат за цел да изземат дохода на производителя, да удовлетворят чувството за справедливост, тези обезщетения, може би, присъдени на Асоциацията на потребителите има смисъл да кажем, че се използват за защита интересите на потребителя. Но след като нашия закон има предвид само имуществените, при това преките имуществени вреди, аз не доумявам как тези обезщетения ще се използват за тази цел и как въобще ще се присъдят в полза на Асоциацията на потребителите.

   Интересно е и следното нещо: когато предявите иск по този закон, можете да искате публикация в средствата за информация. В едномесечен срок от уведомяването, всеки потребител или сдружение на потребителите може да заяви пред съда, че желае да вземе участие в процеса. Ако направи това, решението има сила и за него. За да няма сила и за него, трябва изрично, в този срок да заяви, че няма да участва в този процес. И се получава следния процесуален парадокс: ако аз съм загубил делото срещу производителя за един дефект на стоката и съм направил публикация, а вие не сте заявили, че няма да участвате (в този срок) в процеса, решението имало сила и за вас и вие не може да съдите производителя, респ. търговеца. Ясно е, че не това е смисъла на закона, нещо друго изглежда да се е имало в предвид, но така, както са формулирани разпоредбите се стига тъкмо до този извод.

   Има и едно помирително производство – помирителни комисии, които имат за цел да изследват въпроса, едва ли не доброволно и само, ако не са удовлетворени страните от него, от постигнатия компромис, да се предявява иск. Не е обаче, уредено това като изрична предпоставка, а и се отнася това само до някои случаи – неизпълнение на задълженията по гаранционните срокове например. По отношение на обезщетенията, те не са обхванати от това помирително производство.