Homepage > Облигационно право > Упражняване на правата на длъжника от кредиторите му

Упражняване на правата на длъжника от кредиторите му

Това е т.нар. иск по чл.134 ЗЗД, известен като сурогаторен иск. Този иск не е бил много познат на Римското право, а чак в старото френско право са се оформили идеите за този сурогаторен иск. В чл. 134 (1) пише: кредиторът може да упражни имуществените права на длъжника, когато неговото бездействие заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника. Значи правата на длъжника са си негови. В най-простия случай можем да кажем, че имаме предвид ситуацията, в която длъжникът е кредитор – кредитор, но на някое друго лице. Ако длъжникът има например да взема 10 лева от своя си длъжник, това е негово право. Но с неполучаването на плащане, съответно с неупражняването на правото на вземане срещу неговия длъжник, той може да увреди своя кредитор, защото няма достатъчно имущество, което да удовлетвори техните взаимоотношения. Поради тази причина законът дава на кредитора един непряк иск. Защо непряк? Защото те всъщност упражняват материалните права на длъжника, предявяват материално право на длъжника срещу трето лице, но от свое процесуално име. В ЗЗД има една хипотеза, в която кредиторът може да предяви пряк иск.

Чл. 234 (3) ЗЗД казва следното: пренаемателят е задължен спрямо наемодателя само за наема, който той дължи при завеждане на иска, без да може да противопостави плащанията, които е направил преждевременно. Хипотезата е следната: имаме наемодател, който е отдал нещо под наем на един наемател. Същото нещо обаче наемателят е дал под наем на друг наемател, който ще се окаже пренаемател, а първият – пренаемодател. Пренаемателят дължи на наемателя (пренаемодателя) някаква сума (5 лв/.. Наемателят дължи на наемодателя си 10 лв. Наемодателят е кредитор на наемателя, а наемателят, в качеството си на пренаемодател, е кредитор на пренаемателя. Законът обаче казва, че пренаемателят е задължен към наемодателя за наема, който той дължи за текущия месец, без да може да се позове на направени предварително плащания. Тия 5 лв., които наемателят на наемателя дължи, всъщност за тях е задължен и към първия наемодател. Кредиторът има собствено материално основание по чл.234 (3), има собствен пряк иск срещу длъжника на длъжника.

В общата хипотеза по чл.134 понеже нямаме това собствено материално основание да претендираме за себе си това, което се дължи на длъжника, защото то се дължи и на нас, казваме, че този иск е непряк, т.е. сурогаторен иск.

С непрекия иск кредиторът упражнява право на длъжника, но процесуално погледнато, от собствено име, т.е. упражнява от свое име чужди права.

Кои права би могъл да упражнява кредиторът по тоя ред? Законът казва “имуществени права на длъжника”, като изважда от тях “тия, чието упражняване зависи от чисто личната преценка”. Имуществените права на длъжника включват всички негови вземания, освен чисто личните вземания, напр. вземане за гледане по договор за издръжка и гледане (те са непрехвърлими и нямат имуществено съдържание или пък дори и да имат имуществено съдържание, кредиторът няма как да се възползва от тях/.

Освен всички вземания с имуществено съдържание и всички вещни права на длъжника, както и правата върху нематериални обекти с имуществено съдържание. Пример: някой, отпечатал на длъжника книга и я разпространява – печели от това, следователно ще могат да бъдат упражнени.

Както и всички възможности за защита на вземания и абсолютни имуществени права (така, както бяха посочени/.

Иск за изпълнение на относителните права (на вземанията/, иск за компенсаторно обезщетение при неизпълнение, иск за разваляне на двустранен договор или други искове, които биха освободили длъжника от едно вземане или биха направили щото той да може да иска да се върне нещо в неговия патримониум, както и разни процесуални възможности (напр. да иска издаване на изпълнителен лист въз основа на решение, което е постановено в полза на длъжника, да иска да встъпи като помагач в един процес, по който длъжникът е страна и т.н/.. От всички тези възможности и права, следва да извадим тези имуществени права, които са несеквестируеми. Несеквестируеми права са тези, върху които кредиторът не може да насочи принудително изпълнение и следователно, когато казваме по 133, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на кредитора, имаме предвид цялото секвестируемо имущество. (Несеквестируемите са изброени в един списък на МС/. Тъй като тези права, които са несеквестируеми, не могат да служат за общо обезпечаване на кредитора, то искът по 134 не може да бъде предявен с оглед защитата на тези права и предявяването на тези права от длъжника, понеже той е бездействал, тъй като дори и да ги вкараме в имуществото на длъжника, няма да можем да се възползваме от тях (напр. длъжникът няма гардероб, но на него му се дължи един двукрилен гардероб и той не ходи да си го прибира, няма смисъл да предявяваме косвен иск за гардероба срещу третото лице, защото длъжникът дори и да го получи, понеже е единствен и е само двукрилен, ние няма да можем да се удовлетворим от него/.

Законът легално е изключил от имуществените права, които могат да се упражняват от кредитора, тези имуществени права, които зависят от чисто личната преценка на длъжника: “освен ако се касае за такива права, чието упражняване зависи от чисто личната преценка на длъжника”. Такива обикновено се смята, че са например обезщетение за неимуществени вреди, но ако длъжникът е умрял и тази претенция е наследена от друго лице, може би (поне към това се ориентира практиката/, понеже става дума за наследници на длъжника, тази оценка няма да бъде от такова значение и там можем да се замислим дали техните кредитори не могат да упражнят правата им, произтичащи от наследяването на правото на обезщетение. Не става обаче въпрос за този иск за обезщетение, който наследникът би имал на собствено основание (напр. иска на вдовицата за това, че е останала вдовица/.

Такива също ще бъдат и възможностите за прекратяване на едно отношение или за изменение на някакви правоотношения – потестативните права на длъжника, които са му дадени за защита на имуществени права, но също така минават през строго личната му оценка, през моралната му оценка. Напр. искането за намаляване на даренията и завещанията, с които се накърнява запазената част на наследниците със запазената част, да речем, на съпругата и децата, доколкото искането за намаляване на завещателните разпореждания съдържа едно незачитане на волята на наследодателя.

По същия начин биха могли да се интерпретират нещата и при исковете за по-голям дял от съпружеската имуществена общност, претенции за дял от личното имущество на длъжника съпруг или съпруга. Всички тези минават през личната преценка на длъжника.

Предпоставки на иска. Ищец по този иск или правото да се упражняват права на длъжника има кредиторът. Трябва да сме изправени пред един кредитор, той да има вземане, за да е кредитор. Това вземане не е казано какво следва да бъде – дали да е парично или непарично. Класиката на нещата обаче отива към паричния кредитор, защото за него цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечаване на креанса му. Не е легално уреден и въпросът дали вземането трябва да бъде изискуемо или не (и Кожухаров не дава отговор на този въпрос/. Би могло да се мисли на базата на това, че искът по 134 всъщност подготвя едно някогашно бъдещо изпълнение срещу имуществото на длъжника от една страна, а от друга страна, ползва и останалите кредитори, би могло да се мисли, че след като се упражнява право на длъжника и следователно не се посяга кой знае колко на свободата на неговите права, че не е необходимо за предявяването на този иск кредиторът да разполага с изискуемо вземане. Всъщност, с оглед процеса той само твърди, че е кредитор и не се проверява това положение – то е въпрос на процесуална предпоставка, но разбира се, би могло да се оспорва от ответниците.

Кредиторът да има интерес от предявяването на иска – това изискване ще бъде съобразено при следната хипотеза: ако длъжникът не упражнява някакви свои права (ако ги упражнява, няма нужда кредиторът да ги упражнява) и второ, ако наличното имущество на длъжника е такова, че съществува разумен риск кредиторът да не може да се удовлетвори от него. Защото платежоспособният длъжник не трябва да го пресилваме да си упражнява правата.

Въпросът, който се поставя, е: дали искът по 134 може да бъде отклонен в хипотезата, в която длъжникът има достатъчно имущество – кой обаче ще доказва наличието или липсата на тази предпоставка? Според Апостолов, кредиторът трябва да установи, че длъжникът няма достатъчно имущество, с което ще обоснове собствения си интерес от предявяването на неговите права от свое процесуално име. Според мен, това ще бъде едно доказване на отрицателен факт, което винаги е затруднено. И в крайна сметка упражняваме права, които твърдим да съществуват и за да ги упражним, трябва да установим в процеса, че съществуват, според мен, трябва да разрешим на ответника да оспорва легитимацията на кредитора, като твърди, че длъжникът има достатъчно имущество и като посочи това имущество. Искът, вече процесуално погледнато, се предявява от кредитора. Той е ищецът. Искът се предявява срещу длъжника на длъжника, който е ответник. Обаче кредиторът предявява не своите материални права и не иска осъждане в своя полза – нему да присъдят нещото, по отношение на което предявява иск, а предявява иск, с който упражнява средствата за защита, правата на длъжника. Поради тази причина длъжникът ще трябва да бъде конституиран като някакъв в делото, защото иначе няма да получи сила на съдебно решение между длъжника и неговите длъжници, където всъщност се намират правата, които упражняваме. Според ал. 2 чл.134 “когато кредиторът предяви иск по предходната алинея, призовава се като страна и длъжникът” – не се казва като каква страна. От процесуална гледна точка ситуацията, при която се предявяват чужди права, ищецът предявява права, които не твърди да са негови, а да са на друг (на длъжника му/, се нарича процесуална субституция, която бива два вида: процесуално застъпничество и процесуално заместване. Тъй като и материалният закон посочва, че в делото участва и длъжникът, а и процесуалният закон го повтаря, тази субституция се оказва от вида на процесуалното застъпничество, защото не се замества действителната страна в процеса, тя участва в делото, но инициативата за образуване на делото е на някого другиго, на процесуалния субституент, на кредитора. Длъжникът ще бъде даже конституиран служебно (така следва от ГПК/, призовава се и титулярът на тези права и има редица решения, при които възниква въпросът за служебното конституиране на длъжника. Защо пък служебно? Защото всъщност ищецът може са конституира ответника, а длъжникът на кредитора в този случай няма да има качеството на ответник, той ще бъде съищец с процесуалния субституент. Кредиторът упражнява правата на длъжника си, а длъжникът става съищец по отношение на ответника – длъжникът на длъжника.

Процесуалният субституент – кредиторът, би могъл да извършва всички процесуални действия, защото то има самостоятелно право на иск – от гледна точка на материалното право на него му е позволено да предявява чуждите права. Но не може да се разпорежда с правата на длъжника, а оттам и с процесуалното право на длъжника, не може да сключва спогодба, да се отказва от иска на длъжника и т.н.

Длъжникът участва в делото, призовава се, за да може да осигури действието на решението по материалното право на длъжника – между длъжника на длъжника и кредитора на ответника – самият длъжник. Той може да заеме обаче и една пасивна позиция. Дори и да не заеме пасивна позиция, той може да извършва, също така, всички процесуални действия, включително и да се разпорежда с правото си в процеса, включително да сключва спогодба, но тази спогодба или друго разпореждане могат да се атакуват от кредитора по следващия иск (Павловия – този по 135/.

Ефект – от решението – докарва нещата изцяло в длъжниковото имущество – каквото се присъжда, се присъжда на длъжника. Ако тук имаме разваляне на един договор и се претендира реституцията на даденото – даденото се присъжда на длъжника; ако имаме иск за вземане – вземането се присъжда на длъжника и т.н.

Какво е действието на решението? По отношение на длъжника – нему се присъждат нещата, неговите права се признават. По отношение на останалите кредитори: можем да се питаме дали те ще се ползват от докарването на тази ценност в длъжниковото имущество? Искът по 134 има универсално действие – всички кредитори на длъжника, не само ищецът по 134 могат да се облагодетелстват от запазването, респ. увеличаването на длъжниковото имущество, чрез упражняването на тези длъжникови права, които длъжникът не е упражнил, но за това пък кредиторът му ги е упражнил. Тези кредитори ще се конкурират на общо основание, без някакво право на предпочитание, изхождащо от воденето на иска само от един кредитор, съгласно 134. Нещо повече, може да се окаже, че д9лугите кредитори имат някакви други права на предпочитание и в такъв случай нашият кредитор може да се окаже, че е водил процеса изцяло в чужда полза. За д не стане това, чл.136 (1) предвижда една привилегия на този кредитор, според която за вземанията за разноски по обезпечаването и принудителното изпълнение, както и за исковете по 134 и 135 от стойността на имота, за който са направени, спрямо кредиторите, които се ползват от тези разноски. И понеже в този случай по дефиниция всички кредитори се ползват от докарването на нещото в длъжниковото имущество (искът има универсално действие в полза на кредиторите/, кредиторът, който е водил процеса има една единствена привилегия, но не за вземането си, а за разноските по воденето на процеса, по отношение на събиране на собственото си вземане, заради което той е упражнил правата на длъжника си – ще важат общите правила по 133 или евентуално, ако някой от кредиторите има някакво право на предпочитание.

Вземането на кредитора, който води процеса, не се установява и не е предмет на делото по тоя процес. От факта, че е уважено правото на длъжника срещу неговия длъжник че искът е заведен от един кредитор по никакъв начин не следва, че длъжникът не може да оспорва в друг процес вземането, което кредиторът претендира да има срещу него. Така стоят нещата, когато правото по 134, сурогаторния иск в материалния смисъл на думата, се упражнява не по съдебен ред. Има редица такива възможности. Например длъжникът не прави рекламация, че ябълката била червива, а кредиторът я прави, за да докара нещо в длъжниковото имущество. Кредиторът иска да упражни право на длъжника, което е потестативно и не се упражнява по съдебен ред. Кредиторът иска да получи изпълнителния лист въз основа на съдебно решение в полза на длъжника.

За тези хипотези ал.3 на 134 казва следното нещо: “ако упражнението на правото не се състои в предявяване на иск, кредиторът, за да извърши действието, трябва да бъде овластен от съда по реда за обезпечаване на исковете”. Има се предвид обезпечителното производство по ГПК. Това е редът, по който може да се наложи предварителен запор, преди още да сте предявили иска, за да обезпечите вземане, което ще ви бъде признато с иска, защото ако не го направите, като осъдите длъжника, може да се окаже, че той си е разпилял имуществото и няма да имате откъде да го съберете.

Наред със сурогаторния иск, съществуват и други възможности, уредени в други правила, главно в ГПК, съгласно което кредиторът може да упражнява правата на длъжника си. Така е например съгласно чл.320 ГПК, който урежда следната хипотеза: обезпечителен запор, с който се дава право на обезпечения кредитор (изр.2, чл.320). Втори път такава възможност съществува в 293 ГПК, когато изпълнението на претенцията е насочена към вземане на длъжника – отново със запор, само че вече изпълнителен. Тогава вземането може да бъде вече предадено з събиране на кредитора, което значи той да осъди трето лице, защото срещу третото лице тук нямаме изпълнителен лист (имаме изпълнителен лист само срещу длъжника/.

На базата на тези по-леки възможности, което обаче съществуват на една по-напреднала фаза в отношенията между кредитора и длъжника, проф. Кожухаров прави една обща констатация, че този иск по 134 бил с много малка ефективност, той не бил интересен за кредитора и затова кредиторът рядко предявявал този иск, предпочитал да работи с по-леките способи – 320 и 293 ГПК.

Вярно е, че тези способи, там където са приложими и когато са приложими, са по-удобни за кредитора. Ние не бива да оценяваме смисъла и значението на една важна правна възможност, каквато ни дава 134, на базата на други, които са били по-добри или по-лесни. Като видим там, където тези способи са неприложими, с какво може да си помогне кредиторът, ще видим, че искът по 134 в много случаи ще се окаже единственото средство на кредитора за защита. Например срещу длъжника му тече придобивна давност и започва да изтича. Един хубав имот на длъжника ще бъде придобит по давност от трето лице, а пък длъжникът няма пари да предяви иск за собственост. Единственият начин да се спаси кредитора от това положение е да предяви иска по 134.