Неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД
Чл.59 гласи следното: “Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.
Това право възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити”.
Иска по чл.59 е субсидиарен. Заедно с това обаче, той изразява най-общо правилото, той изразява най-общо принципа на неоснователното обогатяване и като принцип, като най-обща правна норма, той се дерогира от всички специални основания за изравняване на едно неоснователно обогатяване.
Смисълът на ал.2 трябва да се разбира когато няма друга претенция, когато няма друго материалноправно основание за претенция за поправяне на положението, което се е създало.
Предпоставки на иска са: обедняване, обогатяване и връзка между тях.
Изискването за връзка между обедняването и обогатяването е съобразено в текста с израза “за сметка на другиго”.
Тези предпоставки обаче, са общи. В повечето случаи, когато абстрактно можем да кажем, че има едно неодобрено от правото имуществено разместване. Така е, преди всичко, при кондикциите по чл.55 и 56 – някой дал нещо, което не трябвало да дава, а другия го получил и т.н, но с едно важно изключение – направил някой нещо, изпълнил едно задължение за facere, което не съществувало и няма как да се кондицира действието.
От приложното поле на чл.59 ще трябва да се извадят и правилата на следните членове: 73 ЗС, 189 ЗС, 534 ТЗ, 127 ал.2 ЗЗД, 155 ал.2 ЗЗД, 134 ЗЗД, 402 ТЗ, 54 ЗЗД, 49 ЗЗД, 56 ЗЗД, 254 ЗЗД, 245 ЗЗД, 285 ЗЗД, 364 ЗЗД, 28 ЗЗД, 29 СК, 12 ал. 2 ЗН, а сигурно ще се намерят и други. Всички тези правила уреждат специални хипотези на неоснователно обогатяване.
Разлика от кондикциите. При кондикциите имаме пряка престация, а при иска по чл.59 имаме някакъв друг усложнен механизъм – освен ситуацията на извършване на действие, нямаме пряка престация между солвента и акципиента, а нещата са се случили по-усложнено.
Обогатяване. То има три релевантни форми:
- Увеличаване на актива на обогатилия се, на условно наречения акципиент
- Намаляване на пасива на акципиента
- Спестяване на разходи
Обогатяването обаче, трябва да бъде имуществено, особено при някои хипотези на релевантно или пък нерелевнтно спестени разходи. Може много сериозно да се спори и дори да се стигне до извода, че е налице релевантно обогатяване, когато случайно и без разходи някой е получил една облага, която никога не би си позволил срещу разходи сам. Тези разходи, които струват тази облага и той спестява всъщност не са спестени, защото той нямаше да ги плати, нямаше да ги направи. Той просто никога не би си го позволил и сега значи, нямаме имуществено обогатяване чрез спестени разходи, а изпитването на едно удоволствие вследствие ползването на тази облага. Пример за тази мисъл ни дава Йеринг – А изпраща на Б едно буре скъпа бира. А плаща бирата и казва да бъде ипратена на Б, като го идентифицира само с името му. Бурето обаче, не е дадено на Б, а на друг човек със същото име и от същия град.
Обедняване – намаляване на актива. Но също така, по симетрия на другите две форми на обогатяването, можем да разсъждаваме дали е релевантно пропускането да се увеличи актива или увеличаването на пасива. Пропускането да се увеличи актива е доста деликатно. Вярно е, че пропуснатите ползи са част от обезщетението за неизпълнение, респ. за деликт, те са част от съдържанието на гражданската отговорност. Иска по чл.59 обаче, не представлява гражданска отговорност, тук нямаме обезщетение в истинския смисъл на думата. Все пак обаче, понеже и тук има икономическо обедняване, може да се мисли дали едно случайно придобиване на блага от някой, които блага иначе би следвало да влязат в сферата на друг, не е релевантна хипотеза на обедняване на този друг. Още повече, че има текстове, които изрично като че ли уреждат подобна хипотеза – чл.12 ЗН. Ето защо, a priori не може да се отрече тази възможност, обаче случаите, които се цитират като разсъждение се спорни.
Категорично е обаче, че ако сме изправени пред договор, по силата на който срещу заплащане аз съм направил нещо, но после този договор се оказва неефективен, защото е нищожен, унищожен или по друг начин нещо му е криво, така че аз да нямам иск за изпълнение на задължението за заплащане на хонорара, то понеже нямам и кондикция как да си върна даденото действие, ще мога да търся изравнение с чл.59.
Увеличаване на пасива. И тук има като че ли, от стопанска гледна точка, нещо. Но тази форма е силно спорна с оглед правилото на чл. 59. В повечето случаи, релевантно е не увеличаването на пасива, а ефективното намаляване на актива, чрез погасяване на този пасив. Казано иначе, това че аз съм задължен към някого за нещо, докато не съм изпълнил, имуществото ми не е релевантно намалено, само от това, че съм обременен от едно задължение – релевантно е плащането, а не обременяването със задължение. Това можем да видим дори в максимата, че няма регрес този, който не е платил, а само е обременен с чуждо задължение. Като го плати, тогава ще има някакво намаление.
Все пак, има хипотези, в които това обедняване ще се окаже релевантно. Например, когато възникването на пасива окончателно освобождава акципиента от едно негово задължение, както е при новацията; или пък ако възникването на пасива ни пречи на нашата придобивна дейност – например, да получи кредит и т.н.
Има в крайна сметка и един конкретен пример, в който възникналия пасив е релевантен, правилата за гесцията - да обезщети гестора, личните задължения, които той е поел както и да му възстанови направените разноски. В единия случай става въпрос да изпълни задълженията, които е поел преди още да е платил гестора, а във втория случай – да му възстанови това, което гестора е платил. Този, колкото и тънък терен може да се интерпретира по два различни начина: след като е уредено при гесцията, това уредено нещо е изключението от общия принцип и за да стигнем до принципа, ще трябва да тълкуваме a contrario – значи, при гесцията може, а в другите случаи не може. Но като си дадем сметка за произхода на иска по чл.59 като обобщение на всички конкретни хипотези, на мен ми се струва, че по-правилно би било неприлагането по аргумента от противното, нетърсенето на гесцията само като изключение, а мисълта, че и в други случаи, без да са гесция, но ако ни се струват достатъчно релевантни, ще може да се иска неоснователно обогатяване и за увеличаване на пасива.
Това, което трябва да се подчертае е следното: релевантните форми на обогатяване не са аналогични на релевантните форми на обедняване. Релевантно обогатяване са и трите форми – увеличаване на актива, спестяване на разходи, намаляването на актива. Релевантното, във всички случаи, обедняване е намаляването на актива – изразходване на вещи, изразходване на суми пари. Другите две форми – увеличаването на пасива и пропускането на увеличаването на актива, са спорни.
Между обогатяването и обедняването трябва да има връзка. Според мнозинството от по-старите автори, тази връзка трябва да е причинна. Тази теория се дължи до голяма степен на смешението между неоснователното обогатяване и отговорността за деликта или пък гражданската отговорност въобще или поне на обстоятелството, че в областта на обезщетяването на вредите, теорията на връзката на вредите с увреждащото поведение, с правонарушението е и легално и доктринерно по-добре развита. Иска по чл.59 е сравнително нов и някак си ни се иска да се хлъзнем върху повърхността, че това , което пряко се отнася до вредите, че трябва да има пряка причинна връзка, да го отнесем и за иска по чл. 59.
Истината обаче, е че релевантната връзка между обогатяването и обедняването при неоснователното обогатяване не е причинна. Това категорично се вижда дори и от факта, че няма отнапред определена последователност на тези две явления. При неоснователното обогатяване нещата стоят различно – в едни случаи е първо едното, в други случаи е първо другото, а понякога те възникват едновременно. И поради тази причина, ако твърдим, че връзката е каузална, би следвало да построим една противоестествена каузалност – да кажем, че обогатяването е причина за обедняването, а обедняването е причина за обогатяването, е една такава двойна каузалност, която е просто недопустима.
Оборването на теорията за причинния характер на връзката в нашето право е заслуга на проф. Василев и проф. Големинов.
Каква е връзката между обогатяването и обедняването?
Някаква особена. Всъщност, не можем да кажем, че едното е причина за другото, но и двете са причинени от нещо общо. Казано иначе, връзката не е по права линия генетична, а по съребрена линия - и обедняването и обогатяването имат общ произход.
Едно друго, претендирано от доктрината , изискване към пръзката, което и Берон приема, е тази връзка да е пряка. Изискването за пряката връзка е отново реминисценция от една страна от гражданската отговорност за вреди и втори път е плод от недооценяването на самостоятелността на иска по чл.59 и бъркането му с кондикциите. При кондикциите е необходима пряка престация между солвента и акципиента. При неоснователното обогатяване по чл.59 връзката между тези две неща (обогатяването и обедняването) не е нужно да е пряка. Например, бабата давала издръжка на внука си. По този начин дъщерята на бабата, т.е майката на внука, която е длъжна от първи ред да дава издръжка, е спестявала, а бабата се е увредила. Бабата не може да иска връщане от внука, защото съзнателно е изпълнила един нравствен дълг. Може ли да иска връщане от майката? Тя пък се е обогатила косвено. ВС стига до извода, че бабата има иск срещу майката, защото обогатяването е налице, независимо от това, че плащането не е било директно на майката, в който случай бихме имали кондикция срещу майката, а е било на детето.
Трябва да се посочи, че ВС следва едно ограничено разбиране за субсидиарността на иска по чл.59, което е неправилно. Според него “няма друг иск, с който да се защити” се отнася до това, че няма друго правно основание между страните по делото, между ищеца и ответника да се получи изравняване на неоснователното обогатяване. Субсидиарността на иска по чл. 59 обаче, не е ограничена до това. Тезата на ВС дава една недопустима широта на ищеца да избере срещу кого да предяви иска – срещу този ответник, който му е удобен.
Всъщност, иска по чл.59 е изключен коректно, и тогава, когато ищеца има претенция и срещу друго някое лице, с което може да си уреди нещата или когато е имал такава претенция, но вече я няма, било защото е погасена по давност, било защото някакви други изисквания, които той е могъл да спази не е спазил.
Съдържание на задължението за връщане. Какво се връща?
Обогатяването до размера на обедняването, както е казал чл.59. Това нещо, значи следното: по-малкото от двете неща (обогатяването или обедняването).
В кой момент обаче, трябва да се съобрази обогатяването, за да може да се претендира това обогатяване до размера на обедняването?
Известни са две възможности:
- Първата е известна като теорията на актуалното обогатяване, на това обогатяване, което съществува у акципиента към момента на предяването на иска. Тази теория е възприета от БГБ.
У нас, с оглед на кондицирането на вещи, този резултат може да се види в чл. 57, но чл. 57 се отнася до кондикциите, а не до иска по чл.59.
- Въпреки това (че можем да видим и сравнително правно и в кондикциите – чл. 57), Големинов настоява, че на българското право е неприсъщо да възприеме теорията за актуалното обогатяване. Той настоява на историческото обогатяване – щом веднъж съм се обогатил, дори и нищо да не е останало от това, ще може да се иска връщане до размера на чуждото обедняване.
Според мен, ако недобросъвестно е било унищожено това обогатяване, ще можем да търсим изравняване, може би, с деликтен иск, може би на някакъв друг принцип или може би, просто бихме казали, че никой не може да черпи права от собственото си неморално поведение, но вън от тази хипотеза ще бъде релевантно не историческото, а актуалното обогатяване.
В областта на подобренията, ВС консеквентно прилага теорията за актуалното обогатяване. Той търси подобренията, които съществуват към момента на завеждането на иска, а не тези подобрения, които ги е имало преди 10 г. или 5г, но вече ги няма. Ето защо, аз не мога да бъда абсолютно убеден, че наистина теорията и практиката в нашето право излизат от идеята за историческото обогатяване, както твърди Големинов.
Давност на претенциите за неоснователно обогатяване (кондикциите, чл. 59). Според пост. 1/97г, в случаите по чл.55 ал.1 хипотеза 1 (sine causa), както и в хипотезите на чл. 59, давността тече от момента, в който е настъпило имущественото разместване, а в хипотезите на чл.55 ал.1 т.2 и т.3 (отпаднало основание, респ. неосъществено основание), откак се е разбрало, че няма основание.
Това формулиране на нещата е коректно теоретично. Може обаче, да има случаи, в които това да се окаже много несправедливо. Това са всички случаи, в които още не е открита причината за неоснователността или не са открити страните, между които ще трябва да се предяви иска, не са ликвидирани тези отношения, които създават привидността на основанието, въз основа на което е направено имущественото разместване. Дори основанието да не съществува материалноправно, то в много случаи съществува една привидност, която прави щото страните да си мислят претенции.
Макар правилото, че давност не тече срещу този, който не може да предяви иск, да не е легално потвърдено в българското право в материята на давността, според мен, в тези случаи давността ще започне да тече от откриването на факта, който дава основание да се смята, че е налице неоснователно обогатяване.
С оглед недействителността на сделките, чл.34 може да ни даде опора за това мислене: “Когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея”. Признаването на договора за нищожен е предпоставката вие да искате връщане и докато договорът не е признат за нищожен вие много трудно ще се ориентирате да предявите този иск